Ямайски марони

Глава VIIIДЖОУЛЪР И ДЖЕСУРЪН

Почти в същия миг, в който корабът на робите пусна котва, от безмълвния бряг се отдели малка лодка; когато навлезе достатъчно навътре в морето, тя се насочи към новозакотвения ветроход.

На лодката имаше трима души, двама от които гребяха с гребла. Те бяха негри, голи до кръста, с мръсни бели панталони и груби палмови шапки на глава.

Третият пътник на скифа, такъв беше типът на ладията, имаше бял или по-точно белезникав цвят на кожата. Той седеше на руля, хванал във всяка ръка по едно кърмово въже, и управляваше лодката, за което свидетелствуваха опрените в бедрата свити лакти и някои случайни движения на ръцете. Той никак не приличаше на гребците нито по физиономия, нито по облекло. Едва ли би могло да се срещне втори подобен екземпляр на суша и на море. Всеки, който изобщо не го знаеше, щеше да заяви от пръв поглед, че е чудовищна забележителност, а ония, които го познаваха по-отблизо, не се колебаеха да го нарекат забележително чудовище. Той изглеждаше на шейсет години, но може би беше по-възрастен или по-млад; лицето му, което някога ще е било бяло, беше добило от продължителното излагане на западноиндийското слънце и напластените в бръчките и браздите на кожата нечистотии тъмния цвят на сух тютюнев лист. Чертите на образа, естествено остри, бяха станали от възрастта толкова тесни и ъгловати, че невъзможно бе те да се различат отпред, и за да се получи що-годе впечатление от тях, се налагаше човек да отстъпи назад и да ги наблюдава по-отдалеч. Разглеждано по този начин, лицето бе достатъчно широко и характерно, с нос като щипците на рак; остра, издадена брадичка и дълбок прорез, отбелязващ местонахождението на устата. Целият контур на главата напомняше профила на папагал и още повече профила на евреин, защото такъв в действителност беше и неговият тип. Когато отвореше уста да се засмее, което зее пак се случваше, мяркаха се два самотни зъба, застанали един срещу друг като стражи, които пазят тъмната паст. Необикновеният лик се оживяваше от черни воднисти очи, които святкаха като очите на видра; те играеха непрекъснато, освен когато собственикът им се отпускаше в сън, състояние, в което — както уверяваха някои — рядко или никога не бяха го заварвали.

Естественият чер цвят на очите се подсилваше от контраста на дълги бели вежди, които се извиваха около повече от половината на орбитите и се сключваха над тясната гърбица на носа. На главата му нямаше коса, т.е. не се виждаше никаква коса; едно кепе от белезникав памучен плат покриваше връхната част на черепа и стигаше чак до ушите. Над него бе нахлузена белезникава боброва шапка, чиито ожулени косми и протрити краища издаваха отколешна употреба.

Големи зелени очила, яхнали гърбавия нос, пазеха очите от слънцето, при все че те може би се носеха и с друга цел — да се прикрият злите пламъци, които играеха зад тях.

Избелял от продължително носене небесносин сюртук с метални копчета, някога бляскави, а сега тъмнобронзови; бричове, от янтарножълт ластикотин, по които блестяха мазни петна; дълги чорапи и нелъснати ботуши с обърнати навън краища на кончовите съставляваха облеклото на тая изключителна личност. На коленете й лежеше голям син чадър, защото двете ръце бяха заети с управляването на скифа.

Нарисуваният тук портрет или, по-сполучливо казано, профил бе на Джейкъб Джесурън, търговец на роби, евреин от португалско потекло, човек, за когото не би могло да се твърди, че е с чиста съвест. Двамата гребци бяха само негови роби. Малката ладия бе потеглила от едно усамотено място на брега, далече от града, но все пак на видимо разстояние от него. Гребците несъмнено гребяха с пълна скорост. Виждаше се как кормчията подканя негрите да напрягат последни усилия, като че поради някакви съображения желаеше да се добере до борда на кораба, колкото е възможно по-рано.

Нещо повече — от време на време той се извърташе в полукръг по посока на града, сякаш се страхуваше да не би оттам да е потеглила съперническа лодка, която да го превари.

Ако намерението му бе да стигне пръв, то се увенча с успех. Макар на малкия скиф да бе необходимо доста време, за да измине разстоянието от брега до барка — разстояние най-малко от миля, — той се озова на местоназначението си, преди да се покаже друга лодка.

— Корабе, е-хо! — извика евреинът, когато ладията се доближи до левия борд на кърмовата част на ветрохода.

— Хей, хей! — отвърна нечий глас.

— Капитан Жоулър ли чувам?

— Хилоу! Кой там? — запита някой от квартердека и малко подир това се показа на мостика загорялото лице на капитан Аминодаб Джоулър.

— Аха, господин Джесурън, вие ли сте? Решили сте пръв да хвърлите едно око на моите чернокожи? Заповядайте! Който пръв дойде, пръв бива обслужен — такъв е тук редът. Радвам се да ви видя, любезни. Как сте?

— Прекражно! Прекражно! Надявам се и вие също, капитан Жоулър. Как е щоката?

— Бива си я, драги. Тоя път всичко е първо качество. Какъвто щеш ръст, цвят и пол, ха-ха! Ще можете да си изберете и заделите, каквото ви сърце иска, повярвайте ми. Елате де, качете се горе да надникнете!

Поканеният търговец на роби улови въжената стълба, която му спуснаха за улеснение, и се покатери с пъргавината на стара маймуна до палубата на кораба. След някой и друг миг, посветен на ръкостискания и приветствия, които показваха, че капитанът и търговецът са стари познати и приятели, доколкото е възможна дружбата между двама разбойници, евреинът нагласи здраво очилата на носа си и започна да преглежда „товара“.