Златото на Кивира

13.

Експедицията мина през Пейдж, Аризона, в два часа същия следобед. Пикапът и ванът следваха конските фургони и образуваха керван, който се проточи през града към пристанището. Насочиха се към гигантския асфалтов паркинг край езерото Пауъл. Пейдж беше един от бързоразвиващите се градове на запад, които бяха осеяли като обрив пустинята, построени вчера и вече западнали. Неговите къмпинги и панелни комплекси се простираха сред тръни и лобода и се спускаха към бреговете на езерото. На фона на града се издигаха трите сюрреалистичен комина на електростанцията „Навахо“, високи близо половин километър и бълващи облаци бял дим.

Зад Пейдж се намираше пристанището и самото езеро Пауъл — зелена змия, извила се сред фантастична каменна пустош. То беше огромно: дълго четиристотин и осемдесет километра, с хиляди километри крайбрежна ивица. Езерото представляваше шеметна гледка, пълна противоположност на градската баналност, пролом сред безкрайност от пясъци и небе. На изток се извисяваше черният купол на планината Навахо, чиито клисури все още бяха затрупани със сняг.

Поразена от гледката, Нора поклати глава. Преди тридесет и пет години на това място е бил каньонът Глен — според Джон Уесли Пауъл9 най-красивият каньон в света. После бяха построили бент и водите на река Колорадо постепенно бяха образували езерото Пауъл. В някога безмълвната пустиня, поне около Пейдж, сега ревяха моторници и джетове, миришеше на отработили газове, цигарен дим и бензин. Градът имаше сюрреалистичен вид на селище, кацнало в края на познатия свят.

До нея Суайър намръщено зяпаше през прозореца. През по-голямата част от пътуването бяха разговаряли за коне и Нора беше започнала да уважава каубоя.

— Не знам как ще понесат плаването тия коне — каза той.

— Ще можем да качим фургоните на шлепа — отвърна Нора. — Изобщо няма да разтоварваме конете.

— Поне до отсрещния бряг. — Суайър поглади гъстите мустаци, увиснали под носа му. — Не виждам нито следа от оная Слоун, а ти?

Нора сви рамене. Слоун Годард трябваше да е пристигнала със самолет направо в Пейдж и да ги чака на пристанището, но сред яките мъжаги с бирени шкембета, които се навъртаха по доковете, не се мяркаха момичета, завършили девически колежи. Може би ги чакаше на хлад в кабинета на управителя на пристанището.

Двата фургона спряха на грамадната бетонна рампа. Ванът и пикапът паркираха зад тях и членовете на експедицията слязоха под знойното слънце, следвани от четиримата служители на института, които щяха да върнат колите в Санта Фе.

Пред погледа на Нора се разкри пристанището Уахуип в цялата си прелест. Стиропорни чаши, бирени кутии, найлонови пликове и плаващи парчета от вестници се носеха по кафявата вода край кея. ДВИЖЕНИЕТО НА ДЖЕТОВЕТЕ ДА СТАВА САМО ПО ПОСОКА НА ЧАСОВНИКОВАТА СТРЕЛКА — гласеше един от надписите. Друг предлагаше: ДА СЕ ЗАБАВЛЯВАМЕ ЗАЕДНО! Безкрайни редици завързани за кея корабчета опасваха брега в двете посоки, боядисани в ярки цветове — мотелско зелено и жълто, полиестерно кафяво — и с имена като „Таткова мечта“.

— Какво местенце, а? — като се протягаше и оглеждаше, рече Холройд.

— Страшна жега — избърса чело Блек.

Докато Суайър помагаше да откачат фургоните, Нора забеляза абсурдна гледка: черна лимузина, която прекосяваше паркинга по посока на кея. За миг сърцето й се сви. „Само не Слоун Годард! — помисли си тя. — Само не с лимузина!“ Обзе я облекчение, когато колата спря и от нея доста непохватно слезе висок млад мъж, изпъна слабото си тяло и огледа пристанището през марковите си черни очила.

Нора се зазяпа в него. Не беше голям хубавец, но във високите му скули и орловия нос имаше нещо поразително, и особено в самоуверения начин, по който наблюдаваше гледката пред себе си. Меката му кестенява коса стърчеше във всички посоки, сякаш току-що бе станал от леглото. „Кой може да е?“ — зачуди се тя.

Неколцина тийнейджъри се втурнаха към него и скоро се събра тълпа. Нора видя, че мъжът оживено разговаря с хората.

Блек проследи погледай.

— Чудиш се кой е, нали? — попита археологът.

Тя откъсна очи от мъжа, остави групата да събира багажа си и отиде да потърси Рики Бригс, един от управителите на пристанището. Пътят й до пристанищните офиси я преведе покрай лимузината. Нора спря край навалицата и отново заинтригувано погледна непознатия. Носеше нови дънки, червена кърпа и скъпи каубойски ботуши от кожа на алигатор. Едва се чуваше гласът му, заглушаван от врявата на тълпата. Мъжът размахваше някакво книжле. После се подписа в него и го подаде на доста развито момиче в оскъден бански. Навалицата избухна в смях и започна да настоява за още книги.

Нора се обърна към жената, която стоеше до нея.

— Кой е този човек?

— Не знам, ама сигурно е известен.

Тъкмо се канеше да се отдалечи, когато ясно чу думите „Нора Кели“ и се закова на мястото си.

— Проектът е секретен — с носов глас каза мъжът. — Не мога да ви разкрия подробности, но съвсем скоро ще прочетете за него…

Нора си запроправя път през тълпата.

— … в „Ню Йорк Таймс“ и в специална книга…

Тя изблъска някакъв набит мъж с бермуди на цветя.

— … фантастична експедиция до най-далечния край на…

— Ей! — извика Нора и най-после се измъкна от тълпата. Младият мъж изненадано я погледна. После се усмихна.

— Вие трябва да сте…

Тя го хвана за ръката и го повлече през зяпачите.

— Багажът ми… — започна мъжът.

— Просто млъкнете, по дяволите! — прекъсна го археоложката и продължи да го тегли след себе си. Хората им правеха път.

— Чакайте малко…

Нора не спря, докато не оставиха озадачената навалица далеч назад.

— Аз съм Бил Смитбак — каза мъжът и се опита да протегне ръка, докато вървеше до нея.

— Знам кой сте. Какво си въобразявахте, като устроихте този спектакъл?

— Малко предварителна реклама никога не е излишна…

— Реклама! — извика Нора. Тя спря при фургона и задъхано се обърна към него.

— Какво съм направил? — невинно попита журналистът и вдигна една книга пред гърдите си като щит.

— Какво ли? Пристигате с лимузина като някоя кинозвезда…

— Наех я евтино на летището. Пък и тук е адски горещо, а в лимузините има страхотен климатик.

— Тази експедиция трябваше да бъде запазена в тайна! — прекъсна го Нора.

— Но аз не съм издал нищо — възрази Смитбак. — Само подписах няколко книги.

На Нора започна да й писва.

— Може да не сте им казал къде е Кивира, обаче ги предупредихте, че става нещо. Исках да отидем там и да си тръгнем колкото може по-тихо.

— В края на краищата аз съм тук, за да напиша книга…

— Още една такава реклама, и няма да има никаква книга.

Смитбак млъкна.

Изневиделица се появи Блек с мазна усмивка и протегната ръка.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Смитбак — каза той. — Аарън Блек. Нямам търпение да работим заедно.

Журналистът стисна протегнатата десница.

Нора ядосано ги наблюдаваше. Тази страна на Блек не се виждаше на археологическите конференции. Тя се обърна към Смитбак.

— Идете да кажете на своя шофьор да занесе багажа ви при останалия. И гледайте много да не биете на очи.

— Той не е мой шофьор…

— Ясно ли е?

— Ей, тая дупка в главата ви може ли да се затваря? — попита Смитбак. — Защото шумът започва да става малко висок за моите нежни уши.

Нора го изгледа гневно.

— Добре! Добре, ясно.

Журналистът се затътри към лимузината с уж наведена от срам глава. Скоро се върна с голям сак, хвърли го върху купчината и възвърнал самообладанието си, ухилено се обърна към Нора.

— Тук е идеално — огледа се наоколо Смитбак. — Главната спирка.

Тя въпросително го погледна.

— Нали се сещате — поясни той. — Главната спирка. Онова запуснато местенце от „Сърцето на мрака“. Последният аванпост на цивилизацията, където хората се отбивали, преди да навлязат във вътрешността на Африка.

Нора поклати глава и се запъти към недалечния комплекс от сгради до езерото. Намери Рики Бригс в разхвърлян офис — нисък, дебел мъж, който крещеше по телефона.

— Проклети тексасци — каза той и затръшна слушалката. Вдигна поглед и бавно го плъзна нагоре-надолу по тялото й. Нора се наежи. — Хм, какво обичате, госпойце? — със съвсем различен глас попита управителят и се отпусна назад.

— Аз съм Нора Кели от Археологическия институт в Санта Фе — студено отвърна тя. — Би трябвало да ни очаква шлеп.

— А, да. — Усмивката му се стопи. Бригс отново вдигна слушалката и набра някакъв номер. — Пристигна групата с конете. Докарай шлепа.

Той затвори, после се обърна и без да каже нищо повече, се запъти към вратата. Докато бързаше да го настигне, Нора разбра, че проявява малко повече деспотизъм, отколкото подобава на ръководител на експедиция. Зачуди се какво у Смитбак я бе накарало така внезапно да избухне.

Тя последва управителя покрай комплекса до дълъг плаващ кей. Бригс спря до кея и започна да крещи на хората в лодките наоколо да направят място. После рязко се завъртя към нея.

— Обърнете конските фургони и ги докарайте тук. Разтоварете останалия си багаж и го струпайте на кея.

След като Нора даде съответните разпореждания, Суайър се приближи и кимна към Смитбак.

— Кой е оня изтупан каубой? — попита той.

— Нашият журналист — отвърна Нора.

Суайър замислено поглади мустаците си.

— Журналист значи…

— Идеята е на Годард — поясни тя. — Според него имаме нужда от някого, който да опише откритието.

Археоложката сподави забележката си — не биваше да злослови по адрес нито на Годард, нито на Смитбак. Струваше й се странно, че председателят, който отлично бе подбрал останалите членове на експедицията, се е спрял на човек като Смитбак. Наблюдаваше го как товари багажа: слабите му ръце се напрягаха от усилие. Отново я обзе раздразнение. „Аз си давам зор да пазя всичко в тайна, а после се появява тоя надут кретен“ — помисли си тя.

Когато се върна на рампата да помогне за насочването на фургоните, в езерото се появи голям шлеп. Крановете му бяха покрити с пластове мръсотия, алуминиевите понтони бяха огънати на безброй места. „ЛАНДЛОКД ЛОРА“ — пишеше с груби черни букви на малката рубка. Шлепът навлезе в пристанището и на заден ход се приближи към бетонния кей.

Отне им половин час да качат фургоните. Роско Суайър умело се справи с конете и животните запазиха спокойствие въпреки хаоса и шумотевицата. Готвачът Бонароти товареше багажа и не позволяваше на никого да му помогне. Холройд проверяваше дали електронното оборудване е опаковано добре. Блек се беше облегнал на един кран, разтваряше яката си и изглеждаше измъчен от жега.

Нора си погледна часовника. Слоун Годард още я нямаше. До вечерта трябваше да изминат стотината километра до началото на пътя. Разтоварването на конете след залез слънце щеше да е прекалено сложно и опасно.

Тя скочи на борда и влезе в рубката. Капитанът настройваше сонара. Приличаше на планинец от най-високите части на Апалачите: дълга бяла брада, мръсна шапка с провиснала периферия и селски гащеризон. На джоба на жилетката му с бели букви беше избродирано името УИЛАРД ХИКС.

Той я погледна и извади лулата от устата си.

— Трябва да се размърдаме. И без това е достатъчно ядосан. — Капитанът се ухили и кимна по посока на Бригс, който вече крещеше: „Потегляйте, за Бога, потегляйте!“

Нора хвърли поглед към паркинга, който трептеше от маранята.

— Тогава се пригответе за потегляне — отвърна тя. — Ще дам заповед.

Членовете на експедицията се събраха пред рубката, където имаше алуминиева масичка с няколко мръсни градински стола и стара газова скара, покрита с изсъхнала мазнина.

Нора обходи с поглед хората, с които щеше да прекара следващите няколко седмици. Въпреки сериозната им репутация, те бяха доста разнородна група. Енрике Арагон — свел смуглого си лице от вълнение, което не желаеше да показва. Питър Холройд — с гърбав нос, малки очички, голяма уста и мръсни петна по работната риза. Напълно възвърнал доброто си настроение, Смитбак показваше книгата си на Блек, който внимателно го слушаше. Седнал върху багажа си, Луиджи Бонароти пушеше „Дънхил“, спокоен, сякаш е в някое кафене на булевард „Сен Мишел“. Роско Суайър стоеше до конските фургони и успокоително шепнеше на нервните коне. „Ами аз? — помисли си тя: жена с бронзова коса, стари дънки и износена риза. Не приличаше на ръководител на експедиция. — В какво се забърках?“ За миг отново я обзе неувереност.

Аарън Блек остави Смитбак и се приближи. Той намръщено се огледа наоколо.

— Това корито е ужасяващо — потръпна геохронологът.

— А вие какво очаквахте? — сухо и безизразно попита Арагон. — „Ил дьо Франс“ ли?

Бонароти извади малка бутилка от грижливо изгладеното си яке, развъртя стъклената капачка и наля два пръста в нея. После доля вода от манерката си и разклати жълтеникавата смес. Той закачи манерката на един винт на крана и предложи чашата на археолозите.

— Какво е това? — попита Блек.

— Перно — отвърна готвачът. — Подходящо е за такава жега.

— Не пия — каза Блек.

— Аз пък пия — заяви Смитбак. — Дай го насам.

Нора отново погледна Уилард Хикс, който почука с показалец въображаемия часовник на китката си. Тя кимна и откачи въжетата от кея. Дизеловите двигатели изреваха и шлепът с ужасяващо скърцане започна да се отдалечава от пристана.

Холройд се озърна.

— Ами доктор Годард?

— Повече не можем да висим тук — отвърна Нора.

Обзе я странно облекчение: може би в края на краищата нямаше да й се наложи да се занимава с тази загадъчна дъщеря. Ако искаше, Слоун Годард можеше да ги настигне.

Докато шлепът бавно се завърташе и водата кипеше около кърмата, членовете на експедицията изненадано се спогледаха. Хикс за кратко наду сирената.

— Шегувате се! — извика Блек. — Не можете да тръгнете без нея!

Нора спокойно погледна смаяното му потно лице.

— Мога, естествено — възрази тя.