Нора разтвори завесата от бурени и погледна нагоре. Пред нея се виеше тесният каньон, осеян с осветени ивици и червеникави сенки, целият в кухини и полирани каменни ребра, простиращи се напред като паст на огромен звяр. Тя нагази във водата и преплува първия вир. Смитбак и Арагон я последваха. Водата беше студена след непоносимата жега в долината и археоложката се опита да отхвърли мисълта за нея, да се съсредоточи върху чисто физическото усещане, за миг отказвайки да мисли за дългия път, който им предстоеше.
Известно време се движиха в мълчание. Нора прехвърли чувала на другото си рамо. Все пак се чувстваше по-спокойна, отколкото през последните три дни. Най-много се бе страхувала, че Блек и Слоун ще донесат съобщение за приближаващо се лошо време. Напълно възможно, като имаше предвид последните дъждове. И щеше да й се наложи да преценява дали казват истината или лъжат, за да останат в Кивира. Но макар и направено неохотно, съобщението за хубаво време доказваше, че са се примирили с напускането на града. Сега оставаше само да пренесат багажа по тесния каньон при конете.
Не, не само това. Трупът на Холройд лежеше на около четиристотин метра нататък. А с него дебнеше посланието, че кожоносците са наблизо и навярно в момента ги наблюдават, готвейки следващия си ход.
Тя се озърна назад към Арагон: антропологът ясно й бе дал да разбере, че иска да поговорят за нещо. Той вдигна поглед, прочете въпроса в очите й и само поклати глава.
— Когато стигнем при трупа — беше отговорът му.
Нора преплува следващия вир, изкатери се през водопада и се провря странично през един по-тесен участък. После стръмните стени малко се разшириха. В далечината видя масивния тополов дънер, увиснал като гигантско копие, напречно вклинен в тясното пространство. В дълбоките сенки точно над него се намираше пещерата, в която бяха положили трупа на Холройд.
Тя спусна поглед към сипея в подножието на скалата и широкия два-три метра вир на дъното на каньона. Очите й спряха върху жълто петно, плаващо в отсамния край. Беше чувалът от трупа. Нора предпазливо се приближи. Скоро видя дългия назъбен разрез в единия край на чувала. И трупа на Холройд, който се подаваше на повърхността. Изглеждаше странно подпухнал.
Археоложката се закова на място.
— Господи! — разнесе се ахването на Смитбак до рамото й. — Не се ли излагаме на някаква зараза, ако нагазим в тази вода?
Арагон спря зад тях.
— Не — отвърна той. — Едва ли.
Но изражението му не изглеждаше успокоително.
Нора остана неподвижна. Смитбак също се колебаеше. Антропологът внимателно мина покрай тях и изтегли тялото върху тесен каменен перваз край вира. Нора неохотно си наложи да се приближи.
И отново се вцепени.
Разлагащото се тяло на Холройд се беше подуло в дрехите му, гротескна пародия на пълнота. Кожата му имаше странен млечносинкав оттенък. Отрязани до първите стави, пръстите му представляваха розови чуканчета. Разрязани и разкъсани, ботушите му бяха захвърлени настрани и ходилата му, също бели на шоколадовия фон на скалата, бяха останали без пръсти. Нора гледаше със смесица от погнуса, ужас и ярост. Още по-лошо бе положението с темето му: бяха го скалпирали и отдолу липсваше дисковидно парче от черепа. От дупката се издуваше мозъчна материя.
Арагон бързо си сложи латексови ръкавици, извади скалпел от чантата си, насочи го към мястото под последното ребро и с късо движение разряза трупа. Бръкна вътре с дълги пинцети, рязко завъртя ръка и извади инструмента Нора видя късче розова плът, което й заприлича на тъкан от белия дроб. Антропологът го пусна в епруветка, полупълна с прозрачна течност. Той прибави две капки от друго шишенце, запуши епруветката и я разклати в ръцете си. Разтворът стана светлосин.
Арагон кимна с глава, внимателно постави епруветката в облицовано със стиропор куфарче и прибра инструментите си. Без да се изправя, той обърна глава към Нора. Едната му длан лежеше върху гърдите на Холройд.
— Знаеш ли от какво е умрял? — попита тя.
— В тези условия не мога да бъда сто процента сигурен — бавно отвърна Арагон. — Но всички предварителни тестове предполагат само една възможност.
Последва кратко мълчание. Смитбак седна на една скала на известно време разстояние от трупа.
Арагон го погледна, после отново се обърна към Нора.
— Преди да започна, трябва да ти кажа някои неща за обекта.
— За обекта ли? — изненада се Смитбак. — Какво общо има това с неговата смърт?
— Много. Според мен изоставянето на Кивира — всъщност може би дори причината за самото й съществуване — е тясно свързано със смъртта на Холройд. — Той избърса лице с ръкава на ризата си. — Несъмнено си забелязала пукнатините на кулите и срутените помещения на третия етаж.
Нора кимна с глава.
— Забелязала си също голямото свлачище в отсрещния край на каньона. Докато търсехте убийците на конете, аз поговорих с Блек за това. Той ми каза, че градът е претърпял слабо земетресение горе-долу по времето, когато е бил изоставен. „Датите са статистически еднакви“ — това бяха точните му думи. Според него свлачището също датирало оттогава, несъмнено предизвикано от земетръса.
— Значи смяташ, че всички онези хора са загинали при земетресение, така ли? — попита Нора.
— Не, не. То е било съвсем слабо. Обаче свлачището и срутването на някои сгради са били достатъчни, за да вдигнат голям облак прах в долината.
— Много интересно — каза Смитбак. — Но какво общо има някакъв облак прах отпреди седем века със смъртта на Холройд?
Арагон мрачно се усмихна.
— Оказва се, че има много общо. Защото прахът в Кивира съдържа Coccidiodies immitis. Това са микроскопични спори на гъбички, които живеят в пръстта. Обикновено се срещат в изключително сухи, често далечни пустинни области и хората рядко влизат в контакт с тях. За щастие. Те са причинители на смъртоносна болест, наречена кокцидиоидомикоза. Може да сте чували другото й име — долинна треска.
Нора се намръщи.
— Долинна треска ли?
— Един момент — обади се Смитбак. — Това не беше ли болестта, от която са умрели няколко души в Калифорния?
Арагон кимна.
— Долинна треска, или треска от Сан Хоакин, по името на калифорнийския град. Преди много години край Сан Хоакин имало земетресение в пустинята. То предизвикало малко свлачище, което вдигнало облак прах над града. Разболели се стотици и двайсет души умрели от кокцидиоидомикоза. Учените наричат този тип смъртоносен облак прах „тектоничен гъбен облак“. — Антропологът се намръщи. — Само че тези гъбички тук в Кивира са от далеч по-опасен щам. В концентрирана форма убиват за часове или дни, не за седмици. Виждате ли, за да се разболееш, трябва да вдишаш спорите — или от пръстта, или… по друг начин. Не е задължително да си в контакт с болен.
Той пак избърса лице.
— Отначало симптомите на Холройд ме озадачаваха. Не приличаха на който и да е познат инфекциозен агент. Смъртта определено настъпи прекалено бързо, за да се дължи на обичайните причинители. И после си спомних онзи ръждив прах от царския гроб.
Арагон погледна Нора.
— Разказах ти за откритията ми за костите. Спомняш ли си обаче онези две паници, пълни с червеникав прах? Ти реши, че може да е някакъв вид червена охра. Така и не ти казах, че прахът се оказа от изсушени и смлени човешки кости и плът.
— Защо не ни каза? — възкликна Нора.
— Да речем, че ти беше заета с други неща. И исках, преди да ти подхвърля поредната загадка, самият аз да я проумея. Докато се чудех каква е причината за смъртта на Холройд, си спомних за червеникавия прах. И тогава разбрах точно какво представлява. Това е вещество, известно на някои индиански племена в Югозапада като „трупен прах“.
Нора се озърна към Смитбак и видя собствения си ужас, отразен в очите му.
— Използвали са го магьосници, за да убиват жертвите си — продължи Арагон. — Трупният прах и до днес е разпространен в някои индиански общности.
— Знам — промълви тя.
Спомняше си изпитото лице на Беюдзин, огряно от звездната светлина, докато им разказваше за бягащите с вълчи кожи.
— Когато проучих праха под микроскоп, установих, че гъмжи от Coccidiodies immitis. Тоест трупен прах, който е смъртоносен.
— Според теб Холройд е бил убит с него, така ли?
— Да, като се има предвид огромната доза, която трябва да е вдъхнал, за да умре толкова бързо. Макар че болестта му определено се е влошила от постоянното излагане на прах. В дните преди смъртта си той копаеше в най-вътрешната част на руините. Истината е, че всички сме били изложени на праха.
— И аз доста копах — с треперещ глас отбеляза Смитбак. — Колко ни остава, докато се разболеем?
— Не знам. Много зависи от имунната система и степента на излагане. Мисля, че гъбичките са много по-концентрирани в дъното на пещерата. Но все пак колкото може по-бързо трябва да се махнем оттук и да се подложим на лечение.
— Значи има лекарство? — попита журналистът.
— Да. Кетоконазол или в по-тежките случаи, когато гъбичките са атакували централната нервна система, амфотерицин B, инжектиран директно в гръбначния мозък. Амфотерицинът е обикновен антибиотик и преди да тръгнем на експедицията, се чудих дали да не взема малко със себе си.
— Сигурен ли си, че това е причината за смъртта на Питър?
— Доколкото е възможно при тези условия. Трябва ми по-силен микроскоп, за да съм абсолютно сигурен, защото диаметърът на спорите в тъканта е само петдесетина микрона. Нищо друго обаче не обяснява симцтомите: цианозата, мукопурулентната слюнка… бързата смърт. И елементарният тест, който преди малко проведох с тъкан от белия дроб на Холройд, потвърждава наличието на кокцидиоидни антитела. — Той въздъхна. — Едва през последния ден започнах да сглобявам отделните части от мозайката. Късно снощи прекарах известно време в руините и открих други образци трупен прах в керамични съдове, както и различни странни видове инструменти. От това и от натрошените кости в прохода става съвсем ясно, че обитателите на Кивира всъщност са произвеждали трупен прах. В резултат целият град е заразен с него. Целият долен почвен слой е пълен със спори, чиято гъстота се увеличава в дъното на пещерата. Това означава, че най-голяма е концентрацията в прохода и особено в пещерата на Кивата на слънцето, която откри Блек.
Антропологът замълча за миг.
— Изложих ви теорията си, че в края на краищата градът не е принадлежал точно на анасазите. Имал е ацтекски произход. Тези хора са донесли човешките жертвоприношения и магьосничеството сред анасазите. Според мен те са убийците, завоевателите, които са причинили гибелта на цивилизацията на анасазите и изоставянето на платото на Колорадо. Именно те са тайнствените врагове на анасазите, за които толкова отдавна се чудят археолозите. Тези врагове не са убивали и упражнявали властта си чрез открита война и тъкмо затова не откриваме свидетелства за насилие. Те са налагали властта си по-недоловим начин — чрез магьосничество и употреба на трупен прах, които не оставят почти никакви следи.
Арагон сниши глас.
— Когато анализирах онази циста, реших, че е свързана с канибализъм. Следите по костите ме насочиха към това заключение. Всъщност въпреки възраженията на Блек това беше очевидният извод: в момента съществуването на канибализъм при анасазите е гореща, макар и силно оспорвана теория. Но вече не смятам, че в дъното на всичко това лежи канибализъм. Сега съм убеден, че следите по костите говорят за нещо още по-ужасно.
Той отправи към Нора измъчен поглед.
— Смятам, че жреците в града са заразявали пленници или роби с болестта, чакали са да умрат и са смилали телата им, за да произвеждат трупен прах. Отпадъците от тази отвратителна операция са в дъното на пещерата. С помощта на праха тези завоеватели са били в състояние да поддържат властта си чрез ритуали и страх. Но накрая гъбичките са се обърнали срещу тях. Слабото земетресение, което е напукало кулите и е предизвикало свлачището, трябва да е вдигнало тектоничен гъбен облак в долината, също като в Сан Хоакин. Само че в този тесен каньон прашният облак не е отлетял. Той е изпълнил нишата и е покрил Кивира. Всички онези скелети, нахвърляни върху натрошените кости в дъното на пещерата, са на умрелите ацтекски жреци.
Арагон замълча и се извърна. Лицето му, помисли си Нора, никога не е изглеждало толкова изпито, толкова мрачно.
— Сега е моментът аз да ти кажа нещо — бавно отвърна тя. — Възможно е съвременни магьосници да се опитват да ни прогонят от долината. — И накратко му разказа за нападението в ранчото и разговора с Беюдзин. — Проследили са ни дотук — завърши Нора. — И след като са открили града, сега се опитват да ни изпъдят, за да могат сами да го ограбят.
Арагон се замисли за миг, после поклати глава.
— Не. Не, не смятам, че са тук, за да ограбят града.
— Какви ги говориш? — обади се Смитбак. — Защо иначе ще се опитват да ни прогонят?
— О, не споря, че се опитват да ни прогонят. Обаче не за да ограбят града. — Той отново погледна Нора. — Ти през цялото време си предполагала, че тези кожоносци търсят града. Ами ако всъщност са се опитвали да го защитят?
— Не раз… — започна Смитбак.
— Един момент — прекъсна го Нора. Мислите й бясно препускаха.
— Как иначе може толкова бързо да са ни проследили? — попита Арагон. — И ако наистина са убили Холройд с трупен прах, откъде другаде може да са го взели, освен оттук?
— Значи не са търсили писмото, за да узнаят къде се намира Кивира — промълви Нора. — Искали са да го унищожат. За да ни попречат да дойдем тук.
— Нищо друго не ми се струва логично — каза Арагон. — Преди смятах, че Кивира е бил град на жреци. Сега смятам, че е бил град на магьосници.
Известно време останаха там три фигури около обезобразения труп на Холройд. После внезапен вятър, леден и влажен, разроши бретона на Нора.
— Най-добре да тръгваме — рече тя и се изправи. — Хайде да изнесем тялото на Питър от каньона.
Те безмълвно се заеха да увият трупа в разкъсания чувал.