Златото на Кивира

8.

Нора си проправяше път сред привечерния трафик и се бореше с образите, които замъгляваха съзнанието й и магистралата пред нея. Беше уморена — не се бе чувствала толкова скапана от маратонските си сесии в колежа. Макар че предишната нощ Холройд й беше предложил да преспи в жилището му, тя бе предпочела направо да потегли за института в Санта Фе. Пристигна малко след десет часа сутринта. Денят изтече мъчително бавно, докато — изтощена и разсеяна — Нора се мъчеше да приключи отчета за края на семестъра, а мислите й все се връщаха към Кивира и следващата й крачка. Усещаше, че е безсмислено пак да се обръща към Блейкууд въпреки поразителното си откритие — нямаше голяма вероятност директорът да си промени позицията. Малко след обяд се бяха разминали в коридора и той я бе поздравил студено.

Намали скоростта и превключи на втора, когато навлезе във Верде Истейтс. Следобедът беше свършил неочаквано: с телефонно обаждане от кабинета на Ърнест Годард, който настояваше за среща на другата сутрин. Нора никога не бе разговаряла с председателя на директорския борд на института и не се сещаше за причина — поне достатъчно основателна причина — той да иска да се срещнат. Тя беше отсъствала без предупреждение цели два дни и не бе напреднала с керамиката от Рио Пуерко. Може би Блейкууд му беше пошушнал нещо за непокорната асистентка.

Докато шофираше по лъкатушните улички, Нора включи фаровете. Верде Истейтс бе стар квартал и нямаше нищо общо с нелепите имитации на стила Санта Фе, с които се отличаваха по-новите комплекси. Овошките и елите бяха израснали достатъчно и зеленината смекчаваше очертанията на сградите. Докато паркираше, в уморените крайници на Нора започна да се влива спокойна топлина. Щеше да си отдъхне половин час, после да си сготви нещо леко за хапване, да вземе душ и да се метне в леглото. Любимият й начин за почивка бе да работи върху обоите си. Повечето хора намираха правенето на обои за досадно и уморително, но тя винаги се наслаждаваше на предизвикателството.

Нора извади ключа, взе чантата и багажа си и закрачи по асфалта към вратата на блока. Мислено вече подреждаше инструментите, които щяха да й трябват: часовникарска лупа, качествена френска тръстика, копринено влакно, парчета рибешка кожа за запушване на дупките. Господин Роум, учителят й по обой в гимназията, бе казвал, че правенето на обои е също като да летиш: изкуство и наука, в които могат да се объркат хиляди неща и в които човек никога не върши нищо през куп за грош.

Тя отключи входната врата и влезе вътре. Остави багажа си, облегна се на вратата и уморено затвори очи, прекалено изтощена, за да включи осветлението веднага. Чу тихото ръмжене на хладилника, в далечината истерично лаеше куче. Долови миризма, каквато не си спомняше. „Странно, нямаше ме само два дни, а домът ми се е променил“ — помисли си Нора.

Нещо липсваше: познатото тупкане с нокти по линолеума, приятелското побутване в глезените й. Тя дълбоко си пое дъх, отблъсна се от вратата и включи лампата. Търбър, десетгодишният й дакел, не се виждаше наоколо.

— Търбър? — извика Нора.

Помисли си дали да не излезе да го потърси навън, ала веднага се отказа: Търбър беше най-домашното животно на планетата и за него големият свят представляваше нещо, което на всяка цена трябва да се избягва.

— Търбър? — повторно извика тя.

Докато оставяше чантата си на шкафчето, погледът й попадна върху бележка: „Обади ми се, моля те.“ Нора се подсмихна. Сигурно му трябваха пари, иначе Скип никога не използваше „моля“. И това обясняваше отсъствието на Търбър. Беше помолила брат си да храни кучето, докато тя е в Калифорния, и той несъмнено го бе взел в жилището си, за да пести време.

Нора понечи да си събуе обувките, после забеляза праха по пода и се отказа. „Трябва да почистя, по дяволите“ — на път към стълбите си помисли тя.

В банята си съблече блузата, изми си лицето и ръцете, намокри си косата, поел е си облече любимата дреха за правене на обои — развлечено горнище на анцуг от Университета на Невада в Лас Вегас. Нора влезе в спалнята и за миг спря и се озърна наоколо. Бързо беше издала присъда над дома на Холройд, почти ексцентричен със своята голота, с липсата си на характер. Но в известен смисъл и собственото й жилище не се различаваше много. Кой знае защо, никога ней достигаше време да се заеме с разкрасяването му. Ако обстановката е прозорец към душата, какво говореха тези разхвърляни стаи за нея? Жена, която е прекалено заета да рови из развалини, за да си подреди дома. Почти всичките й вещи бяха на родителите й — Скип бе отказал да вземе каквото и да е, освен книгите и стария пистолет на баща им.

Тя усмихнато поклати глава и автоматично се пресегна за четката върху скрина.

И установи, че я няма.

Нора озадачено се закова на мястото си с протегната ръка. Четката й винаги стоеше на едно и също място: археоложката у нея държеше вещите й да са in situ6. Мократа коса студенееше на тила й, докато мислено повтаряше действията си отпреди три сутрини. Беше си измила косата, както обикновено, бе се облякла, както обикновено, беше се сресала, както обикновено. И бе върнала четката на мястото й, както обикновено.

Само че сега я нямаше. Нора се вторачи в странната, необяснима празнота между гребена и кутията с тоалетни кърпи. „Проклетият Скип!“ — досети се тя. Обзелото я раздразнение беше примесено с облекчение. Собствената му баня беше цялата в мухъл и той обичаше да взима душ в нейния апартамент, когато сестра му отсъстваше. Сигурно я бе захвърлил някъде и…

Нора рязко си пое дъх. Интуицията й подсказваше, че това няма нищо общо със Скип. Странната миризма, прахът в коридора, усещането, че нещо не е наред… Тя се завъртя в търсене на някакви други липси. Но всичко си беше на мястото.

Тогава чу тихо драскане, което идваше отвън. Тя хвърли поглед към черните прозорци, ала те само отразяваха стаята. С рязко движение Нора изключи осветлението. Бе ясна безлунна нощ, пустинните звезди изпъкваха като диаманти на кадифения небесен фон. Драскането се повтори, този път по-силно.

С внезапно облекчение тя си помисли, че трябва да е Търбър, който я чака на задната врата. Отгоре на всичко Скип бе успял да остави кучето навън! Нора поклати глава, слезе на долния етаж и прекоси кухнята. Вдигна резето, рязко отвори вратата и приклекна в очакване на кучешката муцуна.

Търбър не се виждаше наоколо. Над бетонното стъпало се стелеше прах, осветен от фаровете на приближаваща се по задната уличка кола. Лъчите плъзнаха по тревата, покрай боровата горичка и попаднаха върху едра фигура, космата и тъмна, която се носеше към убежището на мрака. Нора осъзна, че е виждала това движение и по-рано — преди няколко дни, когато това същество с ужасяваща свръхестествена бързина бе тичало успоредно с пикапа й.

Тя отскочи назад в кухнята. Лицето й пареше, задъхваше се. После вцепенеността й премина. Внезапно обзета от гняв, Нора грабна тежкото фенерче от плота и се втурна към вратата. Спря на прага, ала лъчът не освети нищо друго, освен спокойната пустинна вечер.

— Оставете ме на мира, по дяволите! — извика в тъмнината Нора.

Нямаше тъмна фигура, нямаше следи по влажната пръст до вратата — само изгубена въздишка на вятъра, див далечен лай на куче и потракването на фенерчето в треперещата й длан.