Златото на Кивира

20.

Скип Кели се тътреше по една сенчеста алея на грижливо поддържания институтски кампус и търкаше зачервените си очи. Беше поразително лятно утро, топло, сухо и изпълнено с обещание. Слънцето обливаше в копринени лъчи сградите и моравите, в люляковите храсти подскачаше коприварче и изливаше сърцето си във възторжена песен.

— Млъкни, по дяволите! — измърмори Скип. Птицата се подчини.

Приближаваше се към продълговата ниска сграда в стил пуебло-възраждане, боядисана в същия убит земен цвят като всички останали постройки на института. На земята пред нея имаше дъсчена табелка с бронзов надпис АРТЕФАКТУАЛНИ КОМПЛЕКСИ. Скип отвори вратата и влезе.

Вратата с металическо скърцане се затвори след него и той потръпна. „Божичко, как ме цепи главата!“ Устата му беше пресъхнала и усещаше вкус на мухъл и стари чорапи. Той извади дъвка от джоба си. „Мама му стара, по-добре да мина на бира!“ Всяка сутрин си казваше едно и също.

Скип се огледа наоколо, благодарен за слабото осветление. Намираше се в малко преддверие само с две витрини и неудобна наглед дървена пейка. Във всички посоки водеха врати, повечето без надписи.

Разнесе се ново изскърцване и една от отсрещните врати се отвори. Отвътре излезе жена, която се приближи към него. Скип безразлично я погледна. Тридесет и пет годишна, висока, с къса тъмна коса, огромни кръгли очила и пола от кадифе.

Тя протегна ръка.

— Вие трябва да сте Скип Кели. Аз съм Соня Роулинг, главна лаборантка.

— Хубав тоалет — отвърна той и стисна дланта й. „Ще ти го върна, Нора.“

Дори да бе чула комплимента, жената не го показа.

— Очаквахме ви преди час.

— Извинявам се — измърмори в отговор Скип. — Успах се.

— Елате.

Жената се завъртя на токове и се върна обратно в стаята. Той я последва и се озова в голяма стая. За разлика от преддверието тук беше пълно с техника: дълги метални маси, отрупани с инструменти, пластмасови табли и разпечатки, бюра с купища книги и папки. Стените не се виждаха от метални шкафове с чекмеджета, всичките затворени. В най-близкия до вратата ъгъл стоеше млад мъж и оживено разговаряше по телефона.

— Както виждате, тук се върши истинската работа — каза жената. Тя посочи към едно сравнително неотрупано бюро. — Седнете там и ще ви въведа в обстановката.

Скип предпазливо се настани до Соня Роулинг.

— Господи, какъв махмурлук! — измърмори той.

Роулинг го погледна въпросително.

— Моля?

— Махмурлук, казвам.

— Ясно. Това може би обяснява закъснението ви. Убедена съм, че няма да се повтори. — Нещо в погледа й го накара да изправи гръб.

— Сестра ви ми каза, че имате природна дарба за лабораторна работа. Точно това възнамерявам да проверя през следващите две седмици. Ще започнем по-бавно, за да видим какво можете да вършите. Имате ли теренен опит?

— Нищо сериозно.

— Добре. Тогава не се налага да се отучвате от лоши навици. — Скип повдигна вежди и тя поясни: — Хората си мислят, че теренната работа е всичко в археологията. Но истината е, че за всеки час на терена в лабораторията се прекарват още пет. И именно там се правят повечето важни открития.

Роулинг се пресегна и притегли към тях продълговат метален контейнер с капак на панти. Тя го вдигна, бръкна вътре и внимателно извади четири големи найлонови чувалчета. Върху всички с черен маркер набързо бяха написани думите КЛИСУРАТА ПОНДЕРОСА. Скип видя, че в контейнера има още много чували.

— Какво е всичко това? — попита той.

— Клисурата Пондероса е била изключително интересен обект в североизточна Аризона — отвърна жената. — Забележете, че казвам „била“, а не „е“. Поради причини, които не са ни съвсем ясни, там са открити керамични фрагменти от множество различни стилове, пръснати в привиден безпорядък. Може би мястото е било нещо като търговски център. Във всеки случай собственикът на земята бил любител археолог с повече ентусиазъм, отколкото здрав разум. За три летни сезона в началото на двайсетте години той изкопал целия обект и събрал абсолютно всички фрагменти. До последния. — Тя посочи чувалите. — Единственият проблем е, че е нахвърлял всичките си находки на една купчина, без да обръща внимание на местонахождение или пласт. Изгубени са най-ценните данни. Фрагментите в крайна сметка били предадени на Музея за индиански старини, но така и не били проучени. Ние ги наследихме, когато преди три години получихме сбирката на музея.

Скип намръщено се вторачи в чувалите.

— Мислех, че ще работя с материалите на Нора от Рио Пуерко.

Роулинг сви устни.

— Разкопките на Рио Пуерко са образец за археологическо проучване. Материалът е грижливо събран и документиран с минимум нарушения на обекта. Находките на сестра ви ни носят невероятно много информация. Докато това… — Тя посочи чувалите и остави изречението недовършено.

— Картинката ми е ясна — още повече се намръщи Скип. — Този обект вече е унищожен и аз няма какво повече да объркам. И ще ме оставите да си блъскам главата с него.

Начупените устни на Роулинг се извиха в нещо като зачатък на усмивка.

— Бързо схващате; господин Кели.

Скип дълго се взира в чувалите.

— Предполагам, че това е само върхът на айсберга.

— Пак познахте. В склада има още двайсет и пет чувала.

„Мамка му!“

— И какво точно трябва да правя?

— Съвсем просто е. Тъй като не знаем абсолютно нищо за местонахождението на тези фрагменти, нито за относителната им позиция едни спрямо други, можем само да ги подредим по стил и тип и да подложим резултатите на статистически анализ.

Скип облиза устни. Очертаваше се по-лошо, отколкото предполагаше.

— Може ли да си взема чаша кафе, преди да започнем?

— Не. В лабораторията е забранено внасянето на храна и напитки. Утре елате рано и пийте кафе в служебния стол. И това ми напомня още нещо. — Тя посочи с палец най-близкото кошче за боклук.

— Какво?

— Дъвката. Хвърлете я там, моля.

— Не може ли просто да я залепя под бюрото?

Без да се усмихва, Роулинг поклати глава. Скип се наведе и изплю дъвката си.

Жената му подаде кутия с ръкавици за еднократна употреба.

— Сложете си ги.

Тя също си сложи ръкавици, постави първия чувал с артефакти помежду им и внимателно го разпечата. Обзет от любопитство, въпреки волята си Скип надникна вътре. Фрагментите бяха с най-различни мотиви и цветове. Някои бяха съвсем изтъркани, други изглеждаха почти нови. Някои чирепи бяха надраскани или почернели от дим. Едни бяха прекалено малки, за да се определи ясно орнаментацията им, а други — достатъчно големи, за да се различат мотивите: вълнообразни линии, редове от ромбове, успоредни зигзаги. С баща му бяха колекционирали подобни фрагменти. Като малък му харесваше. Вече не.

Лаборантката извади един фрагмент от чувала.

— Това е Кортес, черно върху бяло. — Тя предпазливо го постави на масата и отново бръкна в чувала, за да вземе следващия чиреп. — А това е Кайента, черно върху бяло. Обърнете внимание на разликите.

Роулинг прибра фрагментите в две прозрачни пластмасови кутии, после извади трети от чувала.

— Какво е това?

Скип внимателно го разгледа.

— Прилича на първия, който извадихте. Кортес.

— Вярно. — Тя го прибра в първата кутия и извади друг фрагмент. — А това?

— Като втория. Кайента.

— Отлично! — Лаборантката прибра фрагмента във втората кутия и извади пети образец от чувала. — Ами това? — Устните й се свиха в едва забележима ирония, неясно предизвикателство. Чирепът приличаше на втория, но не съвсем. Скип отвори уста да каже „Кайента“, но пак я затвори, втренчи се и затършува надълбоко в спомените си.

— Чуска, широколентова? — попита младият мъж.

Последва мълчание и Роулинг за миг изгуби самоувереността си.

— Откъде, за Бога…

— Баща ми обичаше керамиката — малко стеснително отвърна Скип.

— Това много ще ни помогне — вече с по-топъл глас каза лаборантката. — Може пък Нора да е била права. Както и да е, тук ще откриете всевъзможни хубави неща: керамика от Сибола, полихромни фрагменти тип Сейнт Джон, могольонска кафява керамика, керамика тип Макелмо. Вижте. — Тя се пресегна и придърпа ламиниран лист. — Тук са показани образци от двайсет и петте стила, които има вероятност да откриете в Клисурата Пондероса. Разделяйте ги по стилове и оставяйте съмнителните фрагменти настрани. Аз ще се върна след час и ще видя докъде сте стигнал.

Скип я проследи с поглед, после дълбоко въздъхна и насочи вниманието си към натъпкания догоре чувал. Отначало работата изглеждаше досадна и объркана и купчината със съмнителни фрагменти нарастваше. После обаче неусетно стана по-уверен в определянето на стиловете: формата, състоянието, дори съставът на фрагментите бяха почти толкова показателни, колкото самият мотив. В главата му изплуваха носталгични спомени за дълги следобеди с баща му, прекарани в разглеждане на руините в пустинята. И после вкъщи, надвесени над монографии, подреждаха и лепяха фрагментите върху парчета картон. Зачуди се къде са отишли всичките им усърдно събирани колекции.

В лабораторията цареше тишина, като се изключи потракването по клавиатурата на младия лаборант в отсрещния ъгъл, Скип се сепна, когато усети ръка на рамото си.

— Е? — попита Роулинг. — Как върви?

— Мина ли вече един час? — попита той, поизправи гръб и си погледна часовника. От главоболието му нямаше и следа.

— Горе-долу. — Лаборантката се вторачи в кутиите. — Мили Боже, та вие вече сте сортирал два чувала!

— Това прави ли ме любимец на учителката? — попита Скип и заразтрива тила си. В далечината чу почукване на вратата.

— Нека първо проверя колко грешки сте допуснал — отвърна тя.

Изведнъж от отсрещния край на стаята изкънтя висок треперещ глас.

— Скип Кели? Някой тук казва ли се Скип Кели?

Той вдигна поглед. Беше младият лаборант. Изглеждаше извънредно нервен. И Скип видя причината за нервността му: едър мъж в синя униформа. Той се приближи, като леко подрънкваше с оръжието, палката и белезниците на колана си, после спря, постави ръце на хълбоците си и леко се усмихна. В лабораторията се бе спуснала пълна тишина.

— Скип Кели? — със спокоен гърлен баритон попита той.

— Да — потвърди Скип.

Побиха го тръпки и в мислите му се зароиха десетки възможности, всичките неприятни. „Оня нещастник съседът сигурно е подал оплакване. Или е оная жена с дакела. Господи, аз прегазих само задния му крак и…“

— Може ли да поговорим навън?

В тържествения сумрак на преддверието мъжът извади служебната си карта и я обърна към него.

— Аз съм лейтенант Ал Мартинес, детектив от полицейското управление в Санта Фе.

Скип кимна с глава.

— Трудно е да ви открие човек — каза полицаят с глас, който едновременно успяваше да е добродушен и неутрален. — Чудя се дали бихте ми отделили малко време.

— Малко време ли? — изломоти Скип. — Защо?

— Ще стигнем и до това, само че в участъка, господин Кели, ако не възразявате.

— В участъка — повтори Скип. — Кога?

— Я да видим. — Мартинес първо погледна към пода, после към тавана и накрая отново към него. — Най-добре веднага.

Скип мъчително преглътна. После кимна към отворената врата на лабораторията.

— В момента съм на работа. Не може ли да почака?

Последва кратка пауза.

— Не, господин Кели — отвърна полицаят. — Като се замисля, струва ми се, че не може.