Златото на Кивира

67.

След няколко минути Нора нестабилно се изправи на крака. Долината на Кивира беше окъпана в бледа сребриста светлина. Тъмни брилянти блещукаха и искряха по повърхността на бързо течащата река. Грамадата на древния град зад нея тънеше в каменна тишина.

Тя колебливо като сомнамбул се насочи към въжената стълба. Мъчително се спусна по нея, стъпало по стъпало, механично, все още в шок. Когато стъпи на земята, се обърна към лагера и видя медицинската палатка, все още мамеща с оранжева светлина. В гърлото й се надигна ридание. Предстоеше й най-тежкото нещо, което можеше да си представи. И все пак трябваше да се увери.

Направи две-три крачки и спря. Върху пясъка на няколко метра от скалите лежеше тялото на Слоун. Нора се приближи. Кехлибарените очи бяха черни и невиждащи, покрити с мътния блясък на луната. Пясъкът наоколо бе подгизнал от кръв. Тя потрепери и се извърна. Механично потърси с поглед трупа на кожоносеца.

От него нямаше и следа.

Резкият пристъп на страх отново изостри сетивата й. Огледа се по-внимателно. В пясъка на два метра от Слоун имаше голяма вдлъбнатина, покрита с петна кръв. Наблизо лежеше сребърна раковина. Но тялото на кожоносеца го нямаше. Инстинктивно отстъпи назад, вдигна ръка към устата си и продължи да се озърта. Но в подножието на скалите нямаше нищо друго.

Нора се обърна и се затича към лагера, към медицинската палатка. На всяка крачка я пронизваше болка в ранения прасец. Беше по-лошо, отколкото се бе опасявала: вътре всичко беше раздрано на ивици, багажът и провизиите бяха разхвърляни, спалният чувал бе на парчета. Навсякъде имаше пръски кръв. Но нямаше тяло.

Разридана, археоложката излезе навън и се изправи на искрящата лунна светлина.

— Проклет да си! — извика тя и бавно се обърна в мрака. — Проклет да си!

И усети тънка, но невероятно силна ръка, която се плъзна по раменете й и затисна устата й. За миг Нора отчаяно се опита да се съпротивлява. После се отпусна, неспособна повече да се бори.

— Шшт — прошепна тих, нежен глас в ухото й.

Ръката се отпусна и тя се обърна, ококорена от удивление. Беше Джон Беюдзин.

— Ти! — ахна Нора.

Плитките на стареца бяха като посребрени на лунната светлина. Той притисна показалец към устните й.

— Скрих приятеля ти в отсрещния край на долината.

— Приятеля ми ли? — без да разбира, повтори Нора.

— Журналиста. Смитбак.

— Бил Смитбак? Жив ли е?

Беюдзин кимна с глава.

Обзеха я облекчение и неочаквана радост и тя с нова сила стисна ръцете на индианеца.

— Виж, липсва още един човек. Роско Суайър, нашият каубой…

Нещо в изражението му я накара да замълчи.

— Човекът, който се грижеше за конете ви — каза той. — Мъртъв е.

— Мъртъв ли? О, не, не, не и Роско!… — Нора се извърна. Не можеше да го понесе.

— Намерих тялото му до реката. Кожоносците са го пипнали. Сега трябва да вървим.

Той се освободи и понечи да се обърне, като й даде знак да го последва. Нора постави длан върху ръката му.

— Убих единия в града — каза тя и си наложи да преглътне горчивите сълзи. — Но има още един. Ранен е, още е жив. Някъде в долината.

Беюдзин кимна.

— Знам — простичко отвърна той. — Тъкмо затова трябва веднага да тръгнем.

— Но как?

— Знам таен път. Онзи, по който влизат в долината самите кожоносци. Изключително труден е. Вие двамата трябва да напуснете това място.

Индианецът бързо и безшумно закрачи в сенките, излезе от лагера и се запъти обратно към надвисналата скала. Под прикритието на мрака в подножието на скалите двамата заобиколиха свлачището до отсрещния край на долината, където придошлата река навлизаше във втория тесен каньон и изчезваше с ужасяващ водопад. Там ревът на водата беше много по-силен и входът на каньона бе обгърнат в обичайната мъгла. Без да спре, Беюдзин мина през завесата от водни пръски и изчезна. Нора се поколеба само за миг и го последва.

Озова се на малък полегат скален перваз. Изсечената в скалата пътека започваше точно зад завесата и се спускаше на няколко метра над ревящия водопад. Отразената лунна светлина беше слаба и археоложката предпазливо прекоси хлъзгавата, обрасла с мъх скала. Знаеше, че ако направи дори само една грешна стъпка, ще падне във въртопа, където я очакваше сигурна смърт.

Скоро пътеката се изравни. Падащата отвисоко вода вдигаше студена мъгла и обгръщаше Нора като с наметало. Постоянната влага бе образувала странна микросреда от мъхове, висящи цветя и гъста зеленина. Беюдзин разтвори с ръце увисналата завеса от буйни папрати и в сумрака зад нея Нора едва различи очертанията на Смитбак, седнал, обгърнал краката си с ръце.

— Бил! — извика тя, докато журналистът удивено се изправяше. На лицето му грейна радостна усмивка.

— Боже мой! — ахна Смитбак. — Нора! Мислех, че си мъртва. — Той немощно я прегърна, целуна я веднъж, после пак.

— Как си? — попита го Нора и докосна отвратителната цицина на слепоочието му.

— Трябва да благодаря на Слоун. Сънят направи с мен чудеса. — Но слабият му глас и последвалата накъсана кашлица опровергаха думите му. — Къде е тя? Къде са другите?

— Трябва да вървим — настойчиво каза Беюдзин.

Той посочи напред и Нора проследи ръката му. Различи тясна пътека, която водеше нагоре по стената на каньона, минаваше през цепнатини и скални кули, провираше се през пукнатини. На бледата лунна светлина изглеждаше ужасяващо: призрачна пътека, предназначена за привидения, не за хора.

— Аз ще вървя пръв — прошепна индианецът. — После Бил и накрая ти.

Той изпитателно я погледна за миг. След това се обърна и започна да се изкачва, като накланяше тежестта си към стената на каньона и се движеше с изненадваща за толкова възрастен човек пъргавина. Смитбак се хвана за един камък и с усилие се изправи. Нора го последва.

Бавно и мъчително поеха нагоре по опасната пътека, като внимателно избягваха хлъзгавия мъх по скалния перваз. Ревът на водопада отекваше отдолу, силно вибриране раздвижваше въздуха. Нора виждаше, че Смитбак едва се държи на крака. Всяка стъпка изискваше огромни усилия.

След няколко ужасни минути излязоха от микросредата на водопада. Каньонът се стесняваше и тъмнината още повече затрудняваше напредването им. Нора видя, че по-нагоре пътеката прави остър завой и изчезва. На завоя имаше нисък скален парапет, издаден над ревящата бездна.

— Как си? — попита Смитбак тя.

Журналистът не отговори веднага. После се закашля и вдигна палци нагоре.

Изведнъж Беюдзин се закова на място и предупредително вдигна ръка.

— Какво има? — попита Нора и сърцето й отново бясно се разтуптя от страх.

И тогава освежителният ветрец донесе до ноздрите й сладникавия аромат на грамофончета. Тя безмълвно погледна индианеца.

— Какво има? — попита Смитбак.

— Следи ни по пътеката — каза Беюдзин. Годините внезапно проличаха на набръчканото му изпито лице. Той мълчаливо се обърна и продължи изкачването.

Последваха го колкото можеха по-бързо. Нора прехапваше устни, за да изтърпи болката в ранения си крак.

— По-бързо — рече старецът.

— Той не може повече… — започна Нора, но рязко млъкна.

Пред тях на острия завой на пътеката се беше появила фигура: черно петно на мътно сияещата скална повърхност. Гъстата козина вдигаше пара, космите по долния и край бяха покрити с кръв. Съществото се затътри към тях и отново спря. Вцепенена от страх и ужас, Нора чуваше неравномерното му дишане през отвора на подгизналата от кръв маска. Стори й се, че в сумрака различава червени очи, блестящи от гняв, болка и злоба.

Беюдзин неочаквано закрачи напред. Когато стигна надвисналата скала преди завоя, той предпазливо стъпи върху нея. Кожоносецът неподвижно го наблюдаваше. Старецът бръкна в пазвата си, извади знахарското си вързопче, разтвори го и пъхна ръката си вътре. Без да откъсва очи от чудовището, той тихо запя и поръси тесния перваз помежду им със счукана царевица и цветен прашец.

Пред ужасения поглед на Нора кожоносецът пристъпи напред към тясната ивица прашец. Индианецът изрече една-единствена дума:

— Кишлинчи.

Съществото спря и се заслуша. Беюдзин тъжно поклати глава.

— Стига, моля те — каза той. — Нека сложим край.

Кожоносецът продължаваше да чака. Старецът протегна пред себе си орлово перо.

— Мислиш си, че злото те прави силен. Всъщност злото е липса на сила. Сега те моля да бъдеш силен и да сложиш край на всичко това. Няма друг начин да спасиш живота си, защото накрая злото винаги се самоунищожава.

Кожоносецът с гневно ръмжене извади обсидианов нож, отново пристъпи напред, прекрачи линията от прашец и вдигна ножа на една ръка разстояние от сърцето на Беюдзин.

— Ако не се върнеш с мен, моля те да останеш на това място — с бърз, треперещ глас каза старецът. — Ако избереш злото, остани с него. Вземи града, щом трябва. — Той кимна по посока на Нора. — Вземи тези чужденци, щом нищо друго не може да утоли жаждата ти за кръв. Но остави народа, остави селото на мира.

— Какво говориш? — изненадан и разгневен извика Смитбак.

Ала не го чуха нито кожоносецът, нито Беюдзин. Старецът бръкна под дрехата си и извади втора торбичка: много по-стара и изтъркана, обшита със сребро и тюркоаз. Обзета от гняв и страх, Нора премести смаяния си поглед от него към знахарската торбичка и обратно. Чувстваше се предадена. Тя скришом постави ръка върху лакътя на Смитбак и бавно го забута надолу по пътеката.

— Знаеш какво е това — продължи индианецът. — В тази торбичка е миражният камък на отците. Най-ценната вещ на народа нанкоуип. Някога и ти го почиташе. Предлагам ти го като залог за своето обещание. Остани тук, престани да измъчваш селото ни.

Той бавно и почтително разтвори торбичката и я протегна напред с треперещи ръце — Нора нямаше представа дали от страх или от възрастта.

Кожоносецът се колебаеше.

— Вземи го — прошепна Беюдзин.

Косматата фигура се приближи, пресегна се към торбичката и се наведе.

Внезапно Беюдзин с мълниеносна бързина блъсна разтворената торбичка към съществото.

От нея изригна гъст облак прах, обгърна маската на кожоносеца и поръси окървавения кожух на дълги сиви ивици. Съществото изрева от изненада и ярост, завъртя се, свирепо задърпа маската си и изгуби равновесие. Старецът с котешка пъргавина скочи от надвисналата скала обратно на пътеката. Кожоносецът отчаяно зарита и за миг се олюля над ръба на бездната. После с бесен вой полетя надолу. Нора проследи с поглед падането му в лилавите сенки: сплъстената козина диво се развяваше, крайниците му се мъчеха да се хванат за въздуха, маската се откъсна и смразяващият кръвта вик се сля с рева на пороя. После изведнъж всичко свърши.

Последва миг на тишина и застиналост. Беюдзин погледна Нора и Смитбак и мрачно кимна.

Нора с мъка помогна на Смитбак да продължи нагоре по пътеката към стареца, който стоеше на завоя и се взираше в бездната.

— Съжалявам, че ви уплаших така, но понякога единствената защита е да се престорим на мошеника койот — тихо рече той.

Без да вдига глава, индианецът се пресегна и пое ръката на Нора в своята. Дланта му бе студена, лека и суха като листо.

— И толкова много смърт — промълви той. — Толкова много смърт. Но поне злото се самоунищожи.

После я погледна и Нора видя в очите му доброта и съчувствие, както и безмерна тъга.

За миг настана тишина. След това Беюдзин отново проговори.

— Когато си готова — с тих ясен глас каза той, — ще те заведа при баща ти.