Златото на Кивира

27.

Нора тревожно се взираше във фигурата, която се спускаше по скалната стена на сто и двадесет метра над нея — пъстро петно на фона на пясъчника. До нея Блек и Холройд неподвижно се бяха вторачили нагоре. Наблизо стоеше Смитбак с бележник в ръка, сякаш чакаше да се случи някакво нещастие. Разнесе се остър звън, когато Слоун заби клин в червената скала. Тя нагласи следващата част от въжената стълба и ловко се плъзна още три метра надолу.

За да можеше да работи комуникационната техника, трябваше да я монтират върху скалите високо над Кивира. Два часа по-рано Нора и Слоун бяха определили най-подходящото място от гледна точка на лекота на изкачване и най-малка височина. Оказа се точно зад отсрещния край на града срещу входа на тесния каньон, през който бяха влезли.

Макар че това наистина бе най-лесното място за изкачване, пак си беше страшничко. Нора бе плъзнала поглед нагоре по стената чак до издадената скална козирка. Ала Слоун само се беше засмяла. След час, докато другите нервно бяха чакали долу, тя им бе дала знак, че е готова да изтегли радиотехниката.

И сега се спускаше обратно към перваза, върху който беше построена Кивира, като пътьом поставяше стълбата. След още десет минути тя грациозно скочи на земята под аплодисментите на групата.

— Беше фантастично — похвали я Нора.

Слоун сви рамене и се усмихна, очевидно доволна.

— Още три метра, и щеше да свърши стълбата. Всички ли са готови?

Холройд вдигна очи и мъчително преглътна.

— Предполагам.

— Аз имам важна работа — отвърна Блек. — Може ли някой пак да ми припомни защо трябва да си рискувам живота и крайниците в тая катераческа експедицийка?

— Нищо не рискуваш — засмя се с гърления си контраалт Слоун. — Стълбата, която поставих, ще издържи и на бомбардировка.

— А за твое нещастие си участвал в много разкопки и можеш да боравиш с радиотехника — каза Нора. — Холройд има нужда от помощник.

— Да, но защо аз? — измърмори Блек. — Защо не Арагон? Той има повече теренен опит от всички нас, взети заедно.

— И е с двайсет години по-възрастен — отвърна Нора. — Ти си много по-подходящ за такова физическо натоварване.

Ласкателството очевидно постигна целта си: Блек се изпъчи и строго погледна нагоре.

— Тогава да тръгваме. — Слоун се обърна към Смитбак. — Идваш ли?

Журналистът замислено се вторачи в скалата.

— По-добре да не идвам — рече той. — Някой трябва да остане, за да лови падащите.

Слоун повдигна вежди.

— Добре. Аарън, защо не тръгнеш пръв? Аз ще съм втора, Питър — трети, а Нора последна.

Нора забеляза, че Слоун подрежда равномерно неопитните с по-опитни катерачи.

— Защо аз трябва да съм пръв? — попита Блек.

— Повярвай ми, по-лесно е, когато пред теб няма никой. Така няма вероятност да те изритат в лицето.

Блек не изглеждаше убеден, но се хвана за началото на въжената стълба и започна да се катери.

— Все едно се качваш по стълбата до Кивира, само че е по-дълго — каза Слоун. — Притискай тяло към скалата и си дръж краката разкрачени. Почивай на всяка издатина. Най-дълга е последната отсечка, може би шейсетина метра.

Но Блек, който вдигаше крак към второто стъпало, внезапно изгуби опора. Слоун се хвърли напред с бързината на котка, подхвана го и двамата се проснаха върху меката пясъчна дюна под стълбата. Останаха да лежат неподвижно един върху друг и Нора се затича към тях. Слоун трепереше и издаваше задавен звук, но когато се наведе, изпадналата в паника Нора видя, че тя истерично се смее. Блек изглеждаше вцепенен или от страх, или от изненада. Лицето му бе скрито между гърдите на Слоун.

— „Де ти е, смърте, жилото?“15 — напевно произнесе Смитбак.

Слоун продължаваше да се задъхва от смях.

— Аарън, трябваше да се катериш нагоре, не надолу!

Тя не се опитваше да отблъсне Блек настрани. След малко той се надигна с разрошена коса, отдръпна се назад и премести поглед от Слоун към въжената стълба, после пак се обърна към Слоун.

Като продължаваше да се кикоти, тя се изправи и заизтупва дрехите си.

— Само си внушаваш, че е трудно. Това е обикновена стълба. Но ако те е страх от падането, мога да ти дам предпазни ремъци. — Тя отиде при сака със снаряжението си. — Предвидени са за извънредни случаи, обаче можеш да ги използваш, докато свикнеш с катеренето. — Археоложката му помогна да си ги сложи и ги закопча за въжето на стълбата. — Сега вече не можеш да паднеш.

Странно мълчалив, Блек просто я погледна и кимна с глава. Този път психическата сигурност, която му вдъхваха ремъците, и окуражаването на Слоун му дадоха сили и скоро той уверено се изкачваше нагоре. Тя го последва и след малко Холройд се хвана за най-долното стъпало.

Нора бе забелязала, че в суматохата Слоун е забравила да провери психическото състояние на радарния специалист.

— Готов ли си, Питър? — попита тя.

Холройд я погледна и срамежливо се усмихна.

— Ей, това е просто стълба, както каза Слоун. Пък и всеки ден ще се катеря по нея. Трябва да свиквам.

Той пое дълбоко дъх и започна да се изкачва. Нора предпазливо пое след него. Тя провери една-две от халките на Слоун и установи, че наистина са здраво забити. От опит знаеше, че не бива да поглежда надолу, и наблюдаваше трите фигури над нея. Последваха дълги минути на почти отвесно катерене. На всеки перваз си почиваха. Последната отсечка свършваше с ужасяващо увисване назад под издадената скала. За миг Нора си спомни за Дяволския гръбнак: изкачването по пътеката, уплашеното цвилене на конете, преди да се пребият в пропастта. Тя решително продължи нагоре, изтегли се върху скалата и задъхано се отпусна на колене. Наблизо седеше Холройд, опрял глава върху ръцете си. Блек бе до него, разтреперан от изнемога и напрежение.

Изкачването изглежда не беше изтощило единствено Слоун. Тя започна да премества техниката на безопасно разстояние от ръба на скалата: устройството за сателитно позициониране, вече с дълга ултрачестотна антена, микровълнова антена, слънчева батерия, комбинация от приемници и предаватели. Утринните лъчи се отразяваха в сателитната чиния, все още опакована в найлонова мрежа за издигането по скалната стена.

Холройд с мъка се изправи на крака и се запъти към техниката, неохотно последван от Блек.

— Хайде да монтираме и да настроим тия неща — каза Холройд. — Не би трябвало да се забавим много.

Нора доволно си погледна часовника. Беше единадесет без петнадесет и до уреченото време за връзка с института оставаше четвърт час. Докато Холройд включваше радиопредавателя и насочваше сателитната антена, тя извърна очи към гледката наоколо, която бе поразителна: червени, жълти и червеникаво-кафяви скали, продължаващи безброй километри под яркото слънце, покрити с редки пинии и хвойни. Далеч на югозапад различаваше лъкатушната клисура по която течеше река Колорадо. На изток се издигаше мрачната грамада на Дяволския гръбнак, която минаваше покрай платото Кайпаровиц. Лилавият край на Кайпаровиц се издигаше над земята като гигантски каменен боен кораб, заседнал в пустинята, с бордове, оголени до кокал от ерозията, нацепен от стръмни каньони и дерета. Този пейзаж се ширеше във всички посоки, необитаема каменна пустош, обхващаща много хиляди квадратни километри.

За да подобри качеството на сигнала, Холройд се покатери по една от нискораслите хвойни и завинти радиоприемника за метеорологичните условия на върха й. После уви меката антена около един дълъг клон. Когато настрои уреда, Нора чу монотонния глас на говорителката да чете дневната прогноза за Пейдж, Аризона.

Блек, който беше наблюдавал как Холройд подготвя техниката, сега стоеше на разстояние от ръба и изглеждаше доволен от себе си. За разлика от него Слоун бе опасно близо до края на скалата.

— Невероятно е, Нора — извика тя. — Но като гледаш оттук, изобщо не можеш да предположиш, че там долу има ниша, камо ли руини. Странно.

Нора отиде при нея. Разположеното навътре селище не се виждаше и скалният перваз под върха напълно скриваше пещерата. Долината се гушеше между каменните стени на двеста метра под тях като зелен скъпоценен камък в червен обков. Потокът течеше в средата й и сега Нора по-ясно различи широкото стотина метра, осеяно с камънаци корито на честите порои. Виждаше се и лагерът със сини и жълти палатки, пръснати сред канадските тополи високо над заливната тераса. От огъня на Бонароти се виеше дим. Мястото беше добре избрано.

Когато наближи единадесет, Холройд изключи метеоприемника и се върна при радиото. Нора чу пращене, после високочестотен вой.

— Свързах се — съобщи той и си сложи слушалките. — Я да видим кой е там. — Холройд замърмори по микрофона, който приличаше на играчка с миниатюрните си размери. После рязко се изправи. — Няма да повярвате, но е самият доктор Годард. Ще пусна високоговорителя.

В този момент Слоун се отдалечи от ръба и се зае да навива някакво въже. Нора я погледна, после се обърна към микрофона, отново обзета от вълнение след откритието. Зачуди се как ще реагира Годард старши на новината за успеха им.

— Доктор Кели? — разнесе се далечният глас, пращящ и приглушен. — Нора? Вие ли сте?

— Доктор Годард — отвърна тя. — Тук сме. Успяхме.

— Слава Богу! — Отново пращене. — Всяка сутрин идвам тук. Още един ден и щяхме да пратим спасители.

— Стените на каньона бяха прекалено високи, не можехме да се свържем в движение. И ни трябваха няколко дни повече, отколкото очаквахме.

— Точно това казвах на Блейкууд. — Последва кратко мълчание. — Какви са новините? — Вълнението и опасенията в гласа на Годард ясно се долавяха въпреки смущенията.

Въпросът я свари неподготвена. Не беше мислила какво да каже.

— Открихме града, доктор Годард.

Разнесе се звук, който можеше да е ахване или електронно смущение.

— Кивира ли открихте? Това ли искате да кажете?

Нора отново замълча. Чудеше се откъде да започне.

— Да. Градът е голям, най-малко шестстотин помещения.

— Проклето пращене, не чух последното. Колко помещения?

— Шестстотин.

Разнесе се тихо хриптене или кашляне — Нора не можеше точно да определи.

— Мили Боже! В какво състояние е обектът?

— В прекрасно.

— Непокътнат ли е? Не е ли ограбен?

— Не. Нищо не е докоснато.

— Великолепно, великолепно!

Вълнението на Нора растеше.

— Това не е най-важното, доктор Годард.

— Да?

— Градът не прилича на никой друг. Пълен е с безценни, безценни артефакти. Жителите му не са взели нищо със себе си. Има стотици стаи, натъпкани с изключителни предмети, повечето в идеално състояние.

В гласа, който й отговори, се долавяха нови нотки.

— Какво искате да кажете с това „изключителни предмети“? Гърнета ли?

— Гърнета и още много други неща. Градът е бил удивително богат, за разлика от който и да е друг обект на анасазите. Тъкани, резба, тюркоазени накити, боядисани бизонски кожи, каменни идоли, фетиши, молитвени пръчици, палети. Дори има няколко ранни култови маски тип Кахина. Всичките са великолепно запазени.

— Нора замълча. Отново чу кашлица.

— Какво мога да кажа, Нора? Всичко това… Дъщеря ми там ли е?

— Да. — Нора подаде микрофона на Слоун.

— Слоун? — разнесе се гласът от Санта Фе.

— Да, татко.

— Всичко това наистина ли е вярно?

— Да, татко, вярно е, без каквото и да е преувеличение. Това е най-голямото археологическо откритие, откакто Симпсън е намерил каньона Чако.

— Това е доста претенциозно изявление, Слоун.

Тя не отговори.

— Какви са плановете ви за проучването?

— Решихме, че всичко трябва да се остави in situ и че не бива да се докосва нищо. Ще пуснем само един сондаж на сметището. Тук има работа по проучване и каталогизиране за цяла година, при това без да се мести нищо. Вдругиден възнамеряваме да влезем в Голямата кива.

— Чуй ме, Слоун: бъдете извънредно внимателни. После целият научен свят ще преценява всяка ваша стъпка, ще обсъжда всичките ви действия. Работата ви през следващите дни ще се анализира до най-малка подробност от самозвани експерти. И поради мащабите на откритието ще има завист и злонамереност. Мнозина ваши колеги няма да ви мислят доброто. Всички ще смятат, че са можели да се справят по-добре от вас. Разбираш ли какво ти говоря?

— Да — каза Слоун и върна микрофона. На Нора й се стори, че долавя мимолетно раздразнение, дори гняв в гласа й.

— Затова всичко, каквото правите, трябва да е образцово. Това се отнася за всички останали. И за Нора.

— Разбираме — рече Нора.

— Най-голямото откритие след Чако — повтори Годард.

Последва продължително пращене, нарушавано от електронно писукане и съскане.

— Там ли сте? — накрая попита археоложката.

— Май да — засмя се Годард, — но трябва да призная, че ми се ще да се ощипя, за да се уверя. Нора, нямам думи да ви изкажа поздравленията си. Това се отнася и за баща ви.

— Благодаря ви, доктор Годард. Благодаря и за доверието ви към мен.

— Ще очакваме да ни потърсите утре сутрин по същото време. Сигурно дотогава ще можете да ни дадете по-конкретни сведения за града.

— Да. Дочуване, доктор Годард.

Тя подаде микрофона обратно на Холройд, който изключи предавателя и започна да покрива електрониката с леко платнище. Нора се обърна и видя, че Слоун си събира катераческото снаряжение с мрачно изражение.

— Всичко наред ли е? — попита Нора.

Слоун преметна едно навито въже през рамото си.

— Добре съм. Просто той никога не вярва, че мога да върша нещата както трябва. Даже от хиляда и двеста километра пак си мисли, че може да се справи по-добре.

Тя понечи да се отдалечи, ала Нора я хвана за ръката.

— Не бъди прекалено сурова към него. Предупрежденията му бяха колкото за теб, толкова и за мен. Той ти вярва, Слоун. Аз също.

Слоун я погледна, после на навъсеното й лице бавно плъзна ленивата й усмивка.

— Благодаря, Нора — каза тя.