Златото на Кивира

62.

Примижала заради острата светлина на светкавицата, Слоун видя, че Нора изчезва в бурята, вероятно се бе насочила към свлачището — нямаше къде другаде да се скрие. Докато са взираше, усети студената тежест на оръжието в дланта си. Ала не го извади и не понечи да тръгне след Нора.

Колебаеше се. Първоначалният шок, когато бе видяла Нора да се появява жива от мрака, отслабваше и оставяше на мястото си смут. Нора я беше обвинила в убийство. Убийство. Някак си й се струваше, че това не се отнася за нея. Спомни си изражението по лицето на Нора и я обзе гняв. Нора бе поискала метеорологичната прогноза и тя я беше повторила дума по дума. Ако не бе толкова упорита, ако не беше настоявала да си тръгнат…

Слоун пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. Трябваше да премисли нещата, да действа внимателно и предпазливо. Знаеше, че Нора не представлява непосредствена физическа опасност: имаше пистолет у себе си. От друга страна, Нора можеше да се натъкне на Суайър или Бонароти.

Тя избърса дъждовните капки от челото си с опакото на дланта. Всъщност къде бяха Суайър и Бонароти? Нямаше ги в града, не бяха и в лагера. Едва ли стояха някъде наоколо в мрака под проливния дъжд. Даже Суайър не беше толкова тъп. Това би било глупаво.

Мислите й се върнаха към невероятното откритие, което преди малко бяха направили. Откритие, по-удивително от самата Кивира, Откритие, което Нора се беше опитала да предотврати. При тази мисъл гневът й отново припламна. Нещата се бяха развили по-добре, отколкото се бе надявала. Всичко, за което беше мечтала, се намираше в онази кива и я чакаше да го обяви за своя находка. Най-трудното бе минало. Можеше да привлече на своя страна Бонароти, даже Суайър. Почти с изненада осъзна, че е отишла прекалено далеч, за да се върне. Особено след смъртта на Арагон и Смитбак. Сега на пътя й стоеше единствено Нора Кели.

В мрака се разнесе слаба кашлица. Слоун се завъртя на пети и инстинктивно измъкна пистолета от пояса си. Звукът идваше откъм медицинската палатка.

Запъти се натам, като извади фенерчето си от джоба си и затули края му в шепа, за да прикрие блясъка. На входа спря и се поколеба. Трябваше да е Суайър или може би Бонароти: не беше останал никой друг. Дали бяха чули Нора? Обзе я нещо подобно на паника и тя се вмъкна вътре с протегнато напред оръжие.

За нейна огромна изненада там спеше Смитбак. За миг просто го зяпна. После се сети — Нора бе споменала само за смъртта на Арагон. Двамата с журналиста някак се бяха спасили.

Слоун се отпусна на колене, остави фенерчето и се облегна на мократа стена на палатката. Не беше честно. Всичко вървеше толкова добре. Може би щеше да измисли как да се справи с Нора. Обаче сега и Смитбак…

Журналистът отвори очи.

— О! — Той с усилие повдигна глава. — Здрасти.

Ала Слоун не го гледаше.

— Стори ми се, че чух викове — каза Смитбак. — Или просто съм сънувал?

Тя му махна с пистолета да млъкне.

Смитбак запремигва. После се ококори.

— Какво правиш с този пистолет?

— Ще млъкнеш ли? — изсумтя Слоун. — Опитвам се да мисля.

— Къде е Нора? — попита той и на лицето му внезапно се изписа подозрение.

Слоун най-после го погледна. В същия момент в главата й започна да се оформя план.

— Мисля, че се крие при свлачището в края на каньона — след малко отвърна тя.

Смитбак се опита да се повдигне на лакът, после се отпусна обратно.

— Крие ли се? Защо? Какво се е случило?

Слоун дълбоко си пое дъх. „Да, няма друг начин“ — помисли си тя. Трябваше да е силна.

— Защото ще я убия — колкото може по-спокойно отвърна Слоун.

Журналистът отново направи опит да се изправи и мъчително се задъха.

— Не те разбирам — каза той и пак се свлече по гръб. — Май че още бълнувам. Счу ми се да казваш, че ще убиеш Нора.

— Точно така.

Смитбак затвори очи и изпъшка.

— Тя не ми остави друг избор.

Слоун се опитваше да се абстрахира от ситуацията, да се избави от чувства.

Той я погледна.

— Това някаква гадна шега ли е?

— Не е шега. Просто ще я почакам тук да се върне. — Слоун поклати глава. — Наистина съжалявам, Бил. Но ти си примамката. Тя няма да напусне долината без теб.

Смитбак направи усилие да се изправи, за пореден път не успя и сбърчи лице. Слоун провери барабана, после затвори револвера. Оръжието нямаше предпазител и тя за всеки случай вдигна ударника.

— Защо? — попита Смитбак.

— Добър въпрос, Бил — саркастично каза Слоун. Въпреки опитите й да се овладее, гневът отново я обземаше. — Сигурно си журналист.

Смитбак я зяпна.

— Ти си се побъркала.

— Тези приказки само ме улесняват.

Смитбак облиза устни.

— Защо? — повтори той.

Слоун внезапно се завъртя към него.

— Защо ли? — разярено попита тя. — Заради твоята ненагледна Нора, ето защо. Заради Нора, която с всеки изминал ден все повече ми напомня за скъпия ми роден баща. Заради Нора, която иска да контролира всичко до последната буква и да запази цялата слава за себе си. Заради Нора, която искаше просто да оставим Кивата на слънцето. Която, между другото, съдържа най-важната ни находка, съкровище, за което никой от вас не подозираше.

— Значи си намерила злато — промълви Смитбак.

— Злато! — презрително изсумтя Слоун. — Говоря за керамика.

— Керамика ли?

— Виждам, че и ти не си по-умен от останалите — отвърна тя, доловила смайването в гласа му. — Виж, преди петнайсет години Метрополитън Мюзиъм плати един милион долара за един кратер. Това е просто очукана старогръцка кана за вино. Миналия месец в Сотби продадоха една фрагментирана паничка на мимбрите за близо сто бона. Съдовете в Кивата на слънцето не само са безкрайно по-красиви, но са и единствените цели образци от вида си. Обаче за Нора това няма значение. Тя ми каза, че когато се върнем в цивилизацията, щяла да ме обвини в убийство, щяла да се погрижи да ме съсипе.

Слоун горчиво поклати глава.

— Кажи ми, Бил, ти си проницателен съдия на човечеството. Сега трябва да направя избор. Мога да се върна в Санта Фе като откривателка на най-голямата археологическа находка на века. Може и да бъда опозорена, дори да прекарам остатъка от живота си зад решетките. Как да постъпя?

Смитбак не отговори.

— Точно така — каза тя. — Нямам голям избор, нали? Когато се върне за теб, Нора ще умре.

Журналистът неочаквано се повдигна на една ръка.

— Нора! — колкото можеше по-силно, изхриптя той. — Не се приближавай! Слоун те чака, за да…

Слоун светкавично го удари с пистолета по слепоочието.

Смитбак се строполи настрани, изпъшка и остана неподвижен.

Тя се вторачи в него, после се озърна наоколо. Намери малка лампа с батерия, включи я и я постави в отсрещния ъгъл. Изключи фенерчето си, тихо вдигна ципа на палатката и излезе в мрака.

Наблизо видя нисък гъст храст. Тихо се промъкна зад него и легна по корем с лице към палатката. Лампата вътре излъчваше слабо сияние, уютно и мамещо. Тя бе напълно скрита зад тъмните листа на храста, но имаше отлична видимост. Всеки, който се приближеше, щеше да се очертае на фона на палатката. Когато Нора се върнеше за Смитбак — а това със сигурност щеше да стане, — силуетът й щеше да е идеална мишена.

Мислите на Слоун се върнаха към Блек, който я чакаше в кивата, болен и сам. Опита се да обмисли предстоящото. Щом свършеше тази работа бързо щеше да завлече Нора при реката. Течението за секунди щеше да я отнесе в тесния каньон в отсрещния край на долината. И когато стигнеше до река Колорадо, от трупа й нямаше да е останало почти нищо за аутопсия. Все едно че пороят още отначало я е отнесъл — както би трябвало. Никой нямаше да узнае. И после, естествено, щеше да се наложи да стори същото със Смитбак. Слоун затвори очи за миг. Не й се мислеше за това. Ала вече нямаше друг избор: трябваше да довърши онова, което не бе успял пороят.

Тя опря лакти на земята, протегна пистолета напред и го хвана с две ръце. После се приготви да чака.