Златото на Кивира

4.

Нора стъписано зяпаше разхвърляния апартамент. Определено изглеждаше по-зле, отколкото си го спомняше. Мръсните чинии в мивката като че ли не бяха мити, откакто ги бе видяла предишния месец — толкова опасно натрупани една върху друга, че отгоре не можеше да се остави нищо повече. Долните пластове бяха покрити със зелен мухъл. След като беше напълнил мивката, обитателят на жилището очевидно бе започнал да си поръчва пици и китайска храна в картонени кутии: от кошчето се издигаше малка пирамида, после кутиите описваха пътека по пода като булчински шлейф. Около протритите мебели и по тях лежаха безброй списания и стари вестници. От тонколоните, които едва се виждаха зад купчините чорапи и мръсни пуловери, се лееше „Удобно вцепенен“ на Пинк Флойд. На една лавица имаше занемарен аквариум. Водата беше мътнокафява. Нора се извърна. Нямаше желание да види обитателите на аквариума.

Брат й се закашля и подсмръкна. Изпружил мръсните си боси крака върху масата, Скип седеше на разпадащата се оранжева кушетка и я наблюдаваше. По челото на все още гладкото му юношеско лице падаха бронзови къдрици. Щеше да е много красив, помисли си тя, ако не бяха сприхавото му инфантилно изражение и мръсните му дрехи. Трудно — всъщност мъчително — можеше да мисли за него като за възрастен. Предишната година беше завършил физика в Станфорд и сега не се занимаваше с абсолютно нищо. Сякаш едва до миналата седмица се бе грижила за това диво безотговорно хлапе с невероятната способност да я влудява. Вече не я влудяваше — просто я изпълваше с тревога. Скоро след смъртта на майка им преди шест месеца той беше преминал от бира на текила — по пода се въргаляха няколко празни бутилки. С нацупено изражение на зачервеното си лице той изля остатъка от нова бутилка в голям буркан. В буркана плуваше жълто червейче. Скип го извади и го хвърли в пепелника — там лежаха още няколко подобни червея, от които след изпаряването на алкохола бяха останали само съсухрени люспи.

— Отвратително! — каза Нора.

— Съжалявам, че не оценяваш колекцията ми от Nadomonas sonoraii — отвърна Скип. — Ако по-рано бях открил ползата от безгръбначните, изобщо нямаше да следвам физика.

Той се пресегна към масата, отвори чекмеджето, извади продълговато парче шперплат и със сумтене го подаде на сестра си. От едната му страна като пеперуди бяха забити тридесетина-четиридесет кактусови червея, напомнящи дебели кафяви запетаи. Нора безмълвно му го върна.

— Виждам, че си поразкрасил апартамента, откакто идвах предишния път. Онази красота там например е нова — кимна тя към широка пукнатина, която минаваше по стената от пода до тавана и разкриваше отдолу летви и мазилка.

— От крака на съседа е — поясни Скип. — Не му харесват музикалните ми вкусове, еснафът му с еснаф. Някой път трябва да си донесеш обоя, съвсем ще го вбесиш. Между другото, какво те накара толкова бързо да си промениш мнението? Мислех, че никога няма да се откажеш от онова старо ранчо.

Той отпи голяма глътка от буркана.

— Снощи там ми се случи нещо. — Нора намали звука.

— Нима? — смътно заинтригуван, попита брат й. — Пак ли някой е претарашил къщата?

Тя втренчено го погледна.

— Нападнаха ме.

Нацупеното му изражение се стопи и Скип се понадигна.

— Какво? Кой?

— Хора, облечени като зверове, струва ми се. Не съм сигурна.

— И са те нападнали, така ли? Добре ли си?

Лицето му се зачерви от гняв и тревога. Въпреки че бе по-малък, негодуваше, когато му се бъркаше, и винаги беше готов да се обиди, той инстинктивно изпитваше закрилнически чувства към нея.

— Тереса ме спаси с пушката си. Нищо ми няма, само тази драскотина на ръката.

Скип се отпусна назад. Енергията му изчезна също толкова бързо, колкото се бе появила.

— Тереса натъпка ли гадовете с олово?

— Не. Избягаха.

— Жалко. Обади ли се на ченгетата?

— Не. Какво можех да им кажа? Щом Тереса не ми вярваше, и тях нямаше да убедя. Щяха да ме помислят за шантава.

— Май че си права. — Скип никога не беше изпитвал доверие към полицията. — Какво са искали според теб?

Нора не отговори веднага. Все още се колебаеше дали да му разкаже за писмото. Страхът от онази вечер и смайването от писмото все още не я напускаха. Как щеше да реагира той?

— Искаха едно писмо — накрая отвърна тя.

— Какво писмо?

— Ето това, струва ми се.

Нора внимателно извади пожълтелия плик от джоба на гърдите си и го остави на масата. Брат й се надвеси над него, после ахна, вдигна го и мълчаливо го прочете. Тя чу тиктакането на часовника в кухнята, далечен автомобилен клаксон, шумолене в мивката. Сърцето й бясно туптеше.

Скип отпусна писмото.

— Къде го намери? — без да пуска плика и да откъсва очи от него, попита той.

— Беше до старата ни пощенска кутия. Пратено е преди пет седмици. Поставили са нови кутии, само че нашият адрес го няма и предполагам, че пощальонът просто го е пъхнал в старата ни кутия.

Брат й вдигна лице към нея.

Боже мой! — промълви той и очите му се напълниха със сълзи.

Прониза я болка: тъкмо от това се беше страхувала. Точно сега Скип не се нуждаеше от това бреме.

— Не мога да си го обясня. Сигурно някой го е намерил някъде и го е пратил.

— Но човекът, който го е намерил, вероятно е открил и тялото на татко… — Скип мъчително преглътна и избърса лице. — Мислиш ли, че е жив?

— Не. Не е възможно. Ако беше жив, за нищо на света нямаше да ни изостави. Той ни обичаше, Скип.

— Но това писмо…

— Това писмо е написано преди шестнайсет години. Той е мъртъв, Скип. Трябва да го приемем. Но сега поне имаме представа къде може да е умрял. Можем да научим какво му се е случило.

Брат й стискаше плика, сякаш не искаше да се откъсне от тази неочаквана нова връзка с баща му. При последните думи обаче той внезапно отдръпна ръка и се отпусна назад на кушетката.

— Ония хора, които са искали писмото… Защо не са проверили в пощенската кутия?

— Всъщност аз го намерих на пясъка. Помислих си, че е изхвърчало от кутията — вратичката липсваше. Пък и онези стари кутии имаха такъв вид, сякаш не са използвани от години. Но не съм сигурна. Аз ги съборих с пикапа.

Брат й отново погледна плика.

— Щом са знаели за къщата, смяташ ли, че знаят къде живеем?

— Опитвам се да не мисля за това — отвърна Нора. Ала мислеше. Постоянно.

Вече по-спокоен, Скип допи текилата от буркана.

— Как изобщо са научили за това писмо, по дяволите?

— Кой знае? Много хора са чували легендите за Кивира. Татко имаше някои доста неприятни познати…

— Така казваше мама — прекъсна я той. — Какво възнамеряваш да правиш?

— Мислех си… — Нора замълча. Сега идваше трудната част. — Мислех си, че за да научим какво му се е случило, трябва да намерим Кивира. А за това са нужни пари. И тъкмо затова искам да продам „Лае Кабриляс“.

Скип поклати глава и пиянски се засмя.

— Господи, Нора, аз се задушавам в тая дупка без пукната пара и те умолявам да продадеш ранчото, за да си стъпя на краката. А сега ти искаш да профукаш мизерното ни наследство, за да търсиш татко. Въпреки че е мъртъв.

— Скип, винаги можеш да си стъпиш на краката, като си намериш работа… — започна Нора, после замълча. Не беше дошла за това. Брат й седеше на кушетката, провесил нос, и тя усети, че сърцето й се свива. — За мен означава много да узная какво се е случило с татко.

— Виж, продай ранчото. От години ти го повтарям. Обаче не използвай моя дял от парите. Имам други планове.

— Организирането на археологическа експедиция може да отнеме малко повече от моя дял.

Той се отпусна назад.

— Ясно. Значи институтът няма да финансира проучването, нали така? Не мога да кажа-, че съм изненадан. Та той пише, че изобщо не е видял града! Само е вървял по някаква пътека. Иска се много богата фантазия, за да повярваш, Нора. Нали знаеш какво щеше да каже мама за това?

— Да! Че пак е витаел в облаците. И ти ли твърдиш същото?

Скип потръпна.

— Не. Не заставам на страната на мама — презрително заяви той. — Просто не искам да изгубя и сестра си така, както изгубих баща си.

— Стига, Скип. Нищо подобно няма да се случи. В писмото татко казва, че вървял по древен път. Ако го намерим, това ще докаже правотата му.

Той смъкна крака на пода и намръщено опря лакти върху коленете си. После внезапно се изправи.

— Хрумна ми нещо. Как да откриеш този път, без изобщо да ходиш там. В Станфорд имах един професор по физика, Лиланд Уоткинс. Сега работи в ЛРД.

— Какво е това?

— Лабораторията за реактивно движение в Калифорнийската политехника. Тя е клон на НАСА.

— И?

— Този човек работеше по програмата за совалките. Четох за една специализирана радарна система, с която могат да виждат на дълбочина десет метра в пясъка. Използвали я, за да картографират древни пътища в пустинята Сахара. Щом могат да картографират пътища там, защо не и в Юта?

Нора го зяпна.

— Този радар регистрира стари пътища, така ли?

— През пясъка.

— Ти в курса на този професор ли беше? Мислиш ли, че още те помни?

На лицето му внезапно се изписа предпазливо изражение.

— О, да. Помни ме.

— Страхотно! Тогава да му се обадим и…

Погледът на Скип я накара да замълчи.

— Не мога.

— Защо?

— Уоткинс не ме обича.

— Защо? — Нора установяваше, че много хора не обичат брат й.

— Защото той имаше едно много готино гадже, специализантка, и аз… — Скип се изчерви.

Тя поклати глава.

— Не ми се слуша повече.

Скип вдигна жълтия кактусов червей и го претърколи между палеца и показалеца си.

— Съжалявам. Ако искаш да разговаряш с Уоткинс, ще трябва сама да му се обадиш.