Златото на Кивира

53.

Блек със сумтене се изтегли от последното стъпало на въжената стълба, стъпи върху скалния под на Кивира и преметна сака с инструменти до себе си. Слоун го чакаше при предпазната стена, но археологът импулсивно се обърна и отново погледна долината. Не можеше да повярва, че само преди четири часа е наблюдавал пороя от същото място. Лъчите на следобедното слънце невинно се отразяваха от стените на каньона. Въздухът бе хладен и ухаеше на влага от дъжда. Пееха птици. Лагерът беше разчистен й багажът бе пренесен по-нависоко. Единствените следи от катастрофата бяха реката, която разделяше малката долина като кафява рана, ужасяващите изтръгнати дървета и изровеният бряг покрай руслото й.

Блек се извърна и се приближи до Слоун, която подреждаше багажа си край предпазната стена. Той забеляза, че е пъхнала резервния пистолет на лагера в пояса си.

— За какво ти е това? — посочи оръжието ученият.

— Забрави ли какво се случи с Холройд? — без да вдига очи, отвърна Слоун. — Или с изкормените коне? Не искам гадни изненади докато документираме кивата.

Блек замълча за миг и се замисли.

— Ами Суайър? — попита той.

— Какво по-точно?

Археологът я погледна.

— Всичко това като че ли не го въодушевява особено.

Слоун сви рамене.

— Той е наемен работник. Никой не му иска мнението. Щом откритието ни стане известно, цяла седмица ще остане на първа страница, а в Югозапада — най-малко месец. — Тя го хвана за ръка и усмихнато я стисна. — Тогава Суайър ще запее друга песен.

По стълбата се покатери Бонароти с огромния револвер на кръста и инструменти за копаене на рамо. Слоун отдръпна ръка и взе вещите си.

— Да вървим — каза тя.

Блек и Бонароти я последваха през главния площад към дъното на мъртвия град. Сърцето му бясно се блъскаше в гърдите.

— Наистина ли мислиш, че в кивата има злато? — попита Бонароти.

Блек се обърна и видя, че готвачът го наблюдава. За пръв път откакто го познаваше, забеляза оживление, дори силно вълнение на лицето му.

— Да — потвърди той. — Не се сещам за друга възможност. Всички свидетелства насочват към това заключение.

— Какво ще правим с него?

— Със златото ли? — изненада се Блек. — Институтът ще реши, естествено.

Бонароти замълча и за миг археологът се вгледа в лицето му. Хрумна му, че няма представа какво мотивира човек като него.

Освен това му хрумна, че в постоянните си блянове за кивата, нито веднъж не се е замислил какво може да се случи със златото, след като я отворят. Навярно щяха да го изложат в института. Или в специален музей. Всъщност нямаше значение — името му щеше да се прослави заради самата находка, първоначалния момент на откриването.

Провряха се през прохода до тесния тунел и се вмъкнаха във вътрешната пещера. Слоун включи два портативни прожектора до кивата и ги насочи към затрупания с камъни вход. После се отдръпна назад, за да приготви фотоапарата си, докато Блек и Бонароти вадеха инструментите. Блек забеляза, че движенията на готвача са бавни, предпазливи, почти благоговейни.

Двамата мъже едновременно се обърнаха към Слоун. Тя монтира огромния фотоапарат върху тринога и отвърна на погледите им.

— Излишно е да подчертавам значението на това, което ще направим — каза археоложката. — Тази кива е археологическата находка на няколко поколения и ще се отнасяме с нея подобаващо. Ще действаме по правилата и ще документираме всяка стъпка. Луиджи, ти изкопай пясъка и праха от входа. Работи извънредно внимателно. Аарън, ти махни камъните и стабилизирай вратата. Но първо ще направя няколко снимки.

Тя се наведе зад фотоапарата и мрачната пещера се освети от светкавицата. После Слоун се изправи и кимна с глава.

Бонароти вдигна лопатата, а Блек насочи вниманието си към купчината камъни, затрупващи входа на кивата. Те бяха подредени един до друг без хоросан и очевидно не представляваха археологическа ценност — можеше да ги отстрани с ръка, без да прибягва до времеемки археологически методи. Но бяха тежки и мускулите на ръцете му скоро започнаха да се уморяват. Въпреки че самата купчина кой знае защо не бе покрита с дебел слой прах като останалата повърхност на кивата, Блек дишаше тежко: Бонароти беше вдигнал задушлив облак около целия вход.

Слоун стоеше на разстояние, правеше по някоя и друга снимка, водеше записки в бележника си и записваше размерите на сградата. От време на време предупреждаваше Бонароти да не проявява прекалено голямо нетърпение. Веднъж дори се озъби на Блек, когато в стената се блъсна случаен камък. Тя неусетно беше поела ролята на ръководител. Докато работеше, Блек разбра, че това навярно би трябвало да го подразни, тъй като имаше повече опит и беше доста по-възрастен. Ала бе прекалено развълнуван, за да го е грижа. Той пръв беше предположил съществуването на кивата. Той я бе намерил. И многобройните му бъдещи публикации за златото на анасазите изрично щяха да го подчертаят. Освен това сега двамата със Слоун бяха в един екип и…

Мислите му бяха прекъснати от мъчителна кашлица. Блек се отдръпна от входа за миг и избърса лицето си с ръкав.

Прахът се бе вдигнал на плътна завеса и за всичко това беше виновен Бонароти и неговата лопата. Лъчите на прожекторите осветяваха полегати стълбове прах. Сцена, достойна за четката на Брюгел. Той хвърли поглед към Слоун, която записваше наблюденията си, облегната на една скала. Тя вдигна очи към него и кисело се усмихна.

Блек няколко пъти пое дълбоко дъх и продължи да работи. Горният ред камъни беше отстранен и той се зае със следващия.

Изведнъж спря. Зад камъните различи червеникаво-кафява ивица.

— Слоун! — извика археологът. — Ела да погледнеш.

След миг тя се отзова до него. Размаха ръка, за да разнесе праха, и направи няколко снимки отблизо с малък фотоапарат.

— Зад камъните има глинен печат — каза Слоун. От нетърпение контраалтовият й глас бе придобил пискливи нотки. — Разчисти камъните, моля те. Но внимавай да не повредиш печата.

След като беше вдигнал горния ред, работата вървеше по-бързо. След минути Блек напълно разкри печата: голям глинен квадрат, залепен върху пласт мазилка. Върху него бе отпечатана обърната спирала.

Слоун отново се приближи да го разгледа.

— Странно — каза тя. — Печатът изглежда нов. Виж го сам.

Блек го проучи по-внимателно. Определено беше нов — прекалено нов, помисли си той, за да е на седемстотин години. Затрупаната с камъни замазана врата още отначало го бе безпокоила: просто изглеждаше прекалено не на място, за да е част от самата постройка. Странен беше и фактът, че вездесъщият прах не покрива камъните. Още малко, и щеше да го обземе пълно отчаяние.

— Не е възможно някой да е бил тук преди нас — промълви Слоун.

После се обърна към Блек.

— Тази запечатана врата е била изключително добре защитена. Няколко реда камъни са я предпазвали от природните стихии. Нали така?

— Да. — Отчаянието на Блек мигновено се изпари и отново го обзе вълнение. — Това обяснява защо печатът изглежда толкова нов.

Слоун направи още няколко снимки и се отдръпна назад.

— Да продължаваме.

Задъхан и възбуден, Блек удвои усилията си в разчистването на каменната стена.