Златото на Кивира

1.

Наскоро асфалтираният път излезе от Санта Фе и се насочи на запад сред пиниите.

Кехлибареното слънце потъваше зад завесата на мръсносивите облаци, стелещи се зад снежните върхове на планината Хемес, и покриваше земята със сумрак. Нора Кели шофираше раздрънкания форд сред хълмове и сухи дерета. През последните три месеца за трети път идваше тук.

Когато излезе от Бъкманс Уош в Джакрабит Флатс, тя видя зад пиниите ярка светлина. След минути пикапът се носеше край добре поддържани зелени морави. Недалечната пръскачка намигаше и кимаше на слънцето, разпръсквайки водните струи в равномерен ритъм. На съседното възвишение се издигаше новият клуб „Фокс Рън“, масивна сграда от фалшив кирпич. Нора се извърна.

Фордът с дрънчене преодоля лежащия полицай в отсрещния край на „Фокс Рън“ и асфалтът внезапно свърши. Колата заподскача покрай няколко стари пощенски кутии и грубо скована табела с надпис „РАНЧО ДЕ ЛАС КАБРИЛЯС“. За миг Нора си спомни един летен ден преди двадесет години: как стоеше на жегата, държеше кофа и помагаше на баща си да боядиса табелата; „Кабриляс“, беше й казал тогава, на испански означава „водни бръмбари“. Но така наричали и съзвездието Плеяди, което приличало на кънкьори, плъзгащи се по искрящо замръзнало езеро. „По дяволите добитъка — бе казал той, докато изписваше дебели букви с четката. — Купих това ранчо заради звездите.“

Пътят започна да се изкачва и Нора намали скоростта. Слънцето вече се бе скрило и високото пустинно небе бързо помръкваше. В един тревист дол се издигаше старата къща. А до нея — мъглявите очертания на плевника и оборите, които някога бяха семейното им ранчо.

Прозорците бяха заковани с дъски. От пет години тук не живееше никой. Не е голяма загуба, каза си тя: сглобяемата къща от средата на петдесетте години се рушеше още в детството й. Баща й беше вложил всичките си пари в земята.

Нора отби от пътя точно под хребета на хълма и отправи поглед към недалечното дере. Някой незаконно бе изхвърлил купчина натрошени тухли. Може би брат й имаше право и тя трябваше да продаде имота. Данъците се покачваха и къщата отдавна беше безвъзвратно порутена. Защо я държеше? Не можеше да си позволи да си построи там нова къща — поне не с асистентската си заплата.

Прозорците в къщата на Гонзалес на няма и половин километър оттам светнаха. Тяхното ранчо си бе съвсем истинско, а не само за хоби като това на баща й. Тереса Гонзалес, заедно с която бяха израснали, сега го стопанисваше сама. Едра, интелигентна, безстрашна жена. През последните години се бе заела да се грижи и за ранчото на Кели. Всеки път щом хлапетии вдигнеха купон или пияни ловци решаха да пострелят, Тереса ги изритваше от имота и оставяше съобщение на телефонния секретар на Нора. Този път през последните три-четири нощи беше видяла слаби светлини в къщата и около нея точно след залез и й се струвало, че наоколо дебнат големи зверове.

Нора изчака няколко минути, като наблюдаваше за признаци на живот, ала ранчото беше тихо и пусто. Тереса навярно си бе въобразила. Ако изобщо бе имало някой, той очевидно си беше отишъл.

Тя вкара пикапа през вътрешната порта и продължи още двестатина метра нататък, паркира отзад и угаси двигателя. Извади фенерче от жабката и тихо слезе от колата. Вратата на къщата висеше на един-единствен оцелял винт на горната панта. Ключалката отдавна беше разбита. На двора повя вятър, вдигна облак прах и с неспокоен шепот разклати вратата.

Нора включи фенерчето и се качи на верандата. Бутна вратата и тя се отмести, но после упорито се залюля обратно на мястото си. Нора ядосано я ритна и тя се стовари върху дъските е трясък, оглушителен в пустинната тишина. Младата жена влезе вътре.

Закованите прозорци не пропускаха светлина, и все пак бе ясно, че къщата представлява жалка останка от спомените й за дома, в който беше израснала. По пода се въргаляха бирени шишета и натрошени стъкла, уличен бандит бе написал със спрей графити на стената. Някои от дъските на прозорците бяха отковани. Килимът беше разкъсан, възглавниците на дивана бяха нарязани на парчета и разхвърляни из стаята. По стените имаше следи от ритници и дупки от куршуми.

Май не бе много по-зле от предишния път. Възглавниците бяха накъсани напоследък, дупките също бяха нови, но иначе всичко си беше като при предишното й идване. Нейният адвокат я бе предупредил, че в сегашното си състояние сградата е незаконна. Ако успееше да стигне до ранчото, всеки градски инспектор щеше да я обяви за подлежаща на разрушаване. Единственият проблем бе, че това щеше да струва повече, отколкото имаше Нора — освен ако не продадеше имота, разбира се.

Тя влезе в кухнята. Лъчът на фенерчето се плъзна по стария хладилник, все още прекатурен на пода. Чекмеджетата наскоро бяха извадени и пръснати из помещението. Линолеумът се бе издул и някой беше ускорил процеса, като бе отпорил ивици от него и дори беше отковал дъски от пода. „Вандалщината си е трудна работа“ — помисли Нора. Когато отново се озърна наоколо, нещо започна да я гризе. Този път беше различно.

Излезе от кухнята и се заизкачва по стълбището, като разритваше настрани вълма дюшелък и се опитваше да се съсредоточи. Нарязани възглавници, дупки в стените, разпорен килим и линолеум. Тези опустошения някак си не й се струваха случайни като предишните. Като че ли някой беше търсил нещо. Стигна до средата и се закова на място в мрака.

Наистина ли бе чула изхрущяване на стъкло под нечий крак?

Неподвижно зачака. Нямаше друг шум, освен тихия шепот на вятъра. Ако беше пристигнала кола, щеше да я чуе. Тя продължи нагоре.

Там бе още по-тъмно, тъй като всички дъски на прозорците си бяха на място. Нора се обърна надясно и насочи лъча на фенерчето към някогашната си спалня. Отново усети познатата болка, когато плъзна поглед по розовите тапети, сега увиснали на ивици и покрити с петна като стара карта. Дюшекът приличаше на гигантско гнездо на плъх, стойката на обоя й беше счупена и ръждясала, дъските на пода бяха разковани. На тавана изписука прилеп и тя си спомни, че веднъж се бе опитала да опитоми прилепче. Майка й така и не беше разбрала детското й увлечение по тези животинчета.

Нора стигна до стаята на брат си, също цялата в развалини. Почти като сегашния му дом. Но в тежката миризма долови съвсем слабо ухание на смачкани цветя. „Странно, прозорците са заковани.“ Тя продължи към спалнята на родителите си.

Този път нямаше грешка: тихо издрънчаване на строшено стъкло от долния етаж. Нора отново спря. Дали беше плъх, пробягал по пода на дневната?

Безшумно се върна на площадката. Отдолу се разнесе глух звук. Докато чакаше в мрака, чу ново изхрущяване, вече по-високо, сякаш нещо тежко бе стъпило върху стъкло.

Тя бавно си пое дъх. Гърдите й се бяха свили. Досадната задача се бе превърнала в нещо съвсем различно.

— Кой е? — извика младата жена.

Отговори й само вятърът.

Нора насочи лъча към пустото стълбище. Хлапетиите бягаха още щом зърнеха пикапа й. Не и този път.

— Това е частна собственост! — с възможно най-решителния си глас извика тя. — Извиках полиция!

В последвалата тишина се разнесоха нови стъпки, по-близо до стълбището.

— Тереса? — в отчаяна надежда попита Нора.

И тогава чу нещо друго: заплашителен гърлен звук, почти ръмжене.

„Кучета“ — с внезапно облекчение си каза тя. Наоколо имаше подивели кучета и явно си бяха направили бърлога в къщата. Предпочете да не се пита защо тази мисъл й действа успокоително.

— Чиба! — кресна Нора и размаха фенерчето. — Махайте се! Вървете си!

Отново й отговори тишина.

Можеше да се справя с помияри. Тя затрополи надолу по стълбището, като говореше високо и решително. Когато слезе долу, Нора насочи лъча на фенерчето си към дневната.

Нямаше никой. Кучетата явно бяха избягали.

Тя дълбоко си пое дъх. Въпреки че не бе видяла спалнята на родителите си, реши, че е време да си върви.

Когато се запъти към вратата, чу предпазливи стъпки, мъчително бавни и внимателни.

Насочи светлината натам и в този момент долови тихо гърлено хриптене, монотонно мъркане. В тежкия въздух се разнесе същата миризма на цветя, този път по-силна.

Застана неподвижно, вцепенена от непознатото усещане за заплаха. Чудеше се дали трябва да изключи фенерчето и да се скрие, или просто да избяга.

И тогава с периферното си зрение видя огромна космата фигура да тича покрай стената. Тя се обърна натам и в същия миг върху гърба й се стовари нещо тежко.

Просна се по очи и усети, че към тила й се притиска груба козина. Разнесе се безумно ръмжене, като от пръскащи лиги и биещи се бесни хрътки. Нора нанесе силен ритник по посока на противника си. Фигурата изръмжа, ала поотпусна хватката и й даде възможност да се освободи. Докато скачаше на крака обаче, в нея се блъсна втора фигура, повали я обратно на земята и се стовари отгоре й. Нора се опита да се извърти и усети, че в кожата й се забива натрошено стъкло. Тъмната фигура я прикова към пода. Зърна гол корем с лъскави петна, ивици на ягуар, космати лапи с нокти, гърди с влажна, сплъстена козина и колан от сребърни раковини. От мръсните прорези на кожената маска я зяпаха тесни очи, ужасяващо червени и блестящи.

— Къде е? — изхриптя в лицето й дрезгав глас и я облъхна със сладникава смрад на разлагащо се месо.

Нора бе онемяла.

— Къде е? — повтори гласът, груб, странен, като на звяр, имитиращ човешка реч. Яки като менгемета лапи грубо я стиснаха за шията и дясната ръка.

— Кое? — успя да промълви тя.

— Писмото — отвърна гласът и лапите стегнаха хватката си. — Иначе ще ти откъснем главата.

Нора рязко се дръпна в трескава съпротива, ала лапата още по-силно стисна шията й. Започна да се задушава от болка и страх.

Изведнъж в мрака проблесна светлина и се разнесе оглушителен изстрел. Тя усети, че лапата се отпуска, и мигновено се отскубна, претърколи се настрани и в този момент втори куршум проби дупка в пода и отгоре се посипа мазилка. Нора отчаяно скочи на крака, като разритваше парчета стъкло по пода. Беше изпуснала фенерчето си и сега дезориентирано се завъртя.

— Нора? — чу тя. — Ти ли си, Нора? — На входа се очертаваше силует на пълна жена с насочена напред пушка.

— Тереса! — изхлипа Нора и с олюляване се хвърли към светлината.

— Добре ли си? — попита Тереса, хвана я за ръката и й помогна да запази равновесие.

— Не знам.

— Да се махаме оттук.

Навън Нора се свлече на земята, трескаво напълни гърдите си с прохладен въздух и се опита да успокои бясно туптящото си сърце.

— Какво стана? — попита Тереса. — Чух шум, боричкане, видях фенерчето ти.

Нора задъхано поклати глава.

— Май че бяха някакви отвратителни диви кучета. Големи почти колкото вълци.

Нора отново поклати глава.

— Не. Не бяха кучета. Едното ми говореше.

Тереса я огледа внимателно.

— Ей, ръката ти май е ухапана. Може би трябва да те закарам в болницата.

— Категорично не.

Сключила вежди, Тереса се взираше в тъмния силует на къщата.

— Определено са изчезнали набързо. Първо хлапетиите, сега дивите кучета. Но що за кучета могат да избягат толкова…

— Тереса, едното ми говореше.

Другата жена я погледна, този път въпросително, и в погледа й се прокрадна съмнение.

— Сигурно е било ужасно — накрая каза тя. — Трябваше да ми кажеш, че пристигаш. Щях да те чакам тук със сеньор Уинчестър. — Тереса гальовно поглади пушката.

Нора погледна солидната й фигура, грубоватото й, но симпатично лице. Знаеше, че приятелката й се съмнява, ала нямаше сили да спори.

— Другия път непременно ще те предупредя.

— Надявам се да няма друг път — нежно отвърна Тереса. — Или разруши къщата, или продай имота и остави някой друг да я разруши вместо вас. Започва да става проблем, и то не само за теб.

— Знам, че е грозна, но просто сърце не ми дава да я съборя. Съжалявам, че ти създава главоболия.

— Помислих си, че този случай ще промени отношението ти. Искаш ли да се отбиеш да хапнем по нещо?

— Не, благодаря ти, Тереса — колкото може по-твърдо отказа Нора. — Добре съм.

— Възможно е — беше отговорът. — Обаче най-добре си направи ваксина против бяс.

Нора проследи с поглед съседката си, която се отдалечи по тясната пътека нагоре по склона. После седна зад волана и с трепереща ръка заключи всички врати. Известно време седя неподвижно, заслушана в собственото си дишане и загледана в бавно стопяващата се в мрака фигура на Тереса. Когато най-после реши, че напълно владее крайниците си, тя се пресегна към ключа и потръпна от внезапно пронизалата я болка в тила.

Двигателят не запали и Нора изруга. Имаше нужда от нов автомобил. И изобщо трябваше да обнови живота си.

Опита отново и след като протестира с мъчително давене, двигателят най-после запали. Тя изключи фаровете, за да пести акумулатора, отпусна се назад на седалката и леко натисна газта в очакване двигателят да заработи равномерно.

Отстрани зърна сребърен проблясък. Тя се завъртя и видя грамадна фигура, черна и космата, да се носи към нея на фона на гаснещата слънчева светлина на западния хоризонт.

Нора бързо включи на скорост, натисна бутона на фаровете и настъпи газта. Двигателят изрева и пикапът изхвърча от двора. Докато профучаваше през вътрешната порта, с ужас видя, че съществото тича успоредно на форда.

Натисна педала до дупка. Колата поднесе по черния път и като вдигаше кал във всички посоки, помете един крайпътен кактус. И после съществото изчезна. Ала Нора продължи да увеличава скоростта. Накрая лъчите на фаровете осветиха лежащия полицай и старите пощенски кутии, заковани за дълга хоризонтална дъска. Тя със закъснение удари спирачка. Пикапът излетя във въздуха, тежко се приземи, плъзна се по пясъка и се блъсна в старата дъска. Разнесе се пращене на трошащо се дърво и кутиите се сгромолясаха на земята.

Задъхана, Нора остана в кабината. Фаровете осветяваха стелещия се прах. Тя превключи на задна и форсира двигателя. Колелата свободно се завъртяха в дълбокия пясък. Обзе я паника.

На светлината на фаровете виждаше щетите. Пощенските кутии по начало си бяха паянтови и неотдавна бяха докарали нови лъскави кутии, които бяха оставени наблизо. Но не можеше да върне назад: нямаше друг избор, освен да продължи напред.

Нора изскочи навън и се озърна за фигурата, заобиколи пред пикапа, хвана дъската с изгнилите изоставени пощенски кутии и я замъкна настрани в храстите. На земята лежеше плик и тя го вдигна. Когато се обърна, за да се качи в колата, фаровете осветиха предната страна на плика. Нора се вцепени за миг и ахна от изненада.

После го пъхна в джоба на ризата си, хвърли се зад волана, излезе на пътя и се понесе към далечните мамещи светлини на града.