Златото на Кивира

51.

Рики Бригс с раздразнение слушаше далечния шум. Това ритмично бучене означаваше само едно: хеликоптер, който се приближаваше, ако се съдеше по звука. Той поклати глава. Хеликоптерите не биваше да летят във въздушното пространство на пристанището, макар че почти никога не спазваха това правило. Често се случваше да излитат от езерото на път за река Колорадо или Големия каньон. Смущаваха почиващите на корабчетата. А те се оплакваха на Рики Бригс. Той въздъхна и се върна към работата си.

След малко отново вдигна очи. Хеликоптерът звучеше някак различно, по-ниско, по-гърлено. И ревът на двигателя му се струваше странно неравномерен, сякаш бяха повече от един. В това време чу автомобил с дизелов двигател да спира до сградата, разнесе се глъчката на зяпачите. Бригс небрежно се наведе и надникна през прозореца. Онова, което видя, го накара да скочи от стола си.

Два грамадни хеликоптера се приближаваха от запад. Летяха ниско. Бяха амфибии и на корпусите им се виждаше емблемата на бреговата охрана. Вертолетите увиснаха точно извън зоната на пристанището. От единия висеше голяма понтонна лодка. Водата под тях бе развълнувана и разпенена. Корабчетата силно се клатеха и на бетонния кей любопитно се трупаха порозовели от слънцето летовници.

Бригс грабна мобифона си, втурна се по нагорещения асфалт и в движение набра номера на контролната кула в Пейдж.

Навън го очакваше нова изненада: огромен конски фургон, паркиран на рампата, същият като по-рано, с надпис АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ИНСТИТУТ В САНТА ФЕ. В това време зад него спряха два пикапа на Националната гвардия, от които наизскачаха гвардейци с пътни бариери в ръце. От тълпата се надигна шепот, когато понтонната лодка със силен плясък беше спусната във водата.

От телефона му се разнесе глас.

— Пейдж.

— Тук е Уахуип! — изкрещя Бригс. — Какво става на моето пристанище, по дяволите?

— Успокойте се, господин Бригс — невъзмутимо отвърна диспечерът. — Организира се мащабна спасителна операция. Научихме за нея едва преди няколко минути.

Една група гвардейци поставяха бариерите, докато други се насочиха към рампата, за да разчистят път, като викаха на летовниците да преместят корабчетата.

— Какво общо имам аз с това? — извика Бригс.

— В пустинята е, на запад от Кайпаровиц.

— Господи, какво място да се изгубиш! Кой е там?

— Не знам. Никой нищо не казва.

„Трябва да са ония тъпи археолози — помисли си Бригс. — Само побъркан ще отиде там.“ Към глъчката се прибави приближаващ рев на двигател и той се обърна. Видя камион, който теглеше голяма лъскава моторница към водата. От кърмата й стърчаха две витла.

— Какво правят тук хеликоптерите? — попита Бригс. — Там има такъв лабиринт от каньони, че не можеш да намериш нищо. Освен това няма къде да кацнеш, даже да намериш нещо.

— Разбрах, че само ще пренесат оборудване до отсрещния бряг на езерото. Казах ви, операцията е мащабна.

Моторницата бе спусната във водата с поразителна бързина и камионът с рев се отдалечи. Двигателят й заработи, тя обърна и изчака до кея само колкото да се качат двама души: единият млад мъж по фланелка, другият слаб сивокос мъж в тъмнозелен костюм. По петите им скочи чудовищно наглед кафяво куче. Моторницата незабавно потегли и джетовете бясно заподскачаха от вдигнатите вълни. Огромните хеликоптери забиха носове във въздуха и се обърнаха да я последват.

Бригс смаяно наблюдаваше конския фургон, който се плъзна надолу по рампата към очакващата го понтонна лодка.

— Това е невероятно! — промълви той.

— Обаче е истина — разнесе се лаконичният отговор. — Убеден съм, че ще ви се обадят. Дочуване.

Бригс яростно започна да набира нов номер, ала в този момент мобифонът му иззвъня: остър настойчив звън, който прониза скърцането на лостове и виковете на зяпачите.