Златото на Кивира

42.

Следобед сивото небе се беше изяснило и, въздухът над каньона на Кивира бе наситен с последните златни лъчи на залеза. На дъното вече се сгъстяваше нощният сумрак — странна противоположност на ярко осветената тясна ивица небе. Краткият дъжд беше изострил миризмите на пустинята: мокър пясък, сладко ухание на тополи, примесено с кедров дим от огъня на Бонароти.

Нора се опитваше да затвори един от непромокаемите чували и нито забелязваше красотата, нито усещаше ароматите. Все още бе вцепенена от последните събития и за нея долината беше всичко друго, но не и приятна. Преди няколко минути Суайър и Смитбак се бяха върнали от мрачната си задача и сега почиваха край огъня, изтощени и с неразгадаеми лица.

Тя с усилие премести чувала при другите, взе празен сак и започна да го пълни. Почти цялата вечер премина в събиране на багажа, скриване на част от вещите им и подготовка на останалите за дългото пренасяне по тесния каньон до конете. Щом напуснеха долината и нейното разколническо влияние отново щяха да могат да действат като един екип.

Откъм въжената стълба се разнесе дрезгав вик и я откъсна от мислите й. Нора вдигна поглед и видя високата фигура на Аарън Блек да крачи в мрака с посивяло от мръсотия лице, прашни дрехи и чорлава коса. За миг реши, че се е заразил от болестта, от която беше умрял Холройд. После обаче забеляза триумфалното му изражение.

— Къде е Слоун? — извика той и оживено се огледа наоколо. После вдигна шепи към устата си. — Слоун! — Долината закънтя от виковете му.

— Добре ли си? — попита го Нора.

Когато Блек се обърна към нея, тя видя, че под засъхналата по челото му кал струи пот и се стича на сиво-кафяви ручейчета по лицето му.

— Открих я — каза той.

— Кое?

— Кивата на слънцето.

Нора се изправи, пусна сака и го остави да падне на пясъка.

— Какво си открил?

— Зад града имаше запушен отвор. Досега никой не го е забелязал. Само аз. Открих я. — Гърдите му тежко се издигаха и едва изричаше думите. — Зад прохода има тесен тунел, който води към друга пещера зад града. И там е скрит цял град, Нора. Най-отпред е Голямата кива, напълно непокътната. Такова нещо не сме виждали досега.

— Дай да видим дали вярно съм те разбрала — бавно каза тя. — Ти си пробил отвор в стена, така ли?

Блек утвърдително кимна и още по-широко се усмихна.

Внезапно я обзе гняв.

— Изрично забраних каквито и да е нарушения от този род. Боже мой, Аарън, та ти просто си отворил ново място, което може да бъде ограбено. Забрави ли, че си тръгваме?

— Но сега не можем да си тръгнем. Не и след това откритие.

— Разбира се, че си тръгваме. Утре сутрин.

Ученият се вцепени и лицето му се сгърчи от гняв и смайване.

— Ти не чу какво казвам. Аз открих Кивата на слънцето. Сега не можем да си тръгнем. Ще откраднат златото.

Нора напрегнато се вторачи в него.

— Какво злато?

— Господи, Нора, какво друго мислиш, че има вътре? Жито ли? Всичко е ясно. Аз току-що открих златните запаси на анасазите.

Докато го зяпаше с все по-голямо смайване и ужас, Нора видя, че от здрача се появява Слоун с голям фотоапарат.

— Слоун! — извика Блек. — Открих я! — Той се втурна към нея и я прегърна. Усмихната, археоложката се освободи от ръцете му и иронично хвърли поглед към Нора.

— Какво става? — попита тя и внимателно остави фотоапарата на земята.

— Блек е намерил скрита пещера зад града — отвърна Нора.

— Казва, че вътре била Кивата на слънцето.

Слоун бързо се обърна към него и усмивката й се стопи.

— Вътре е, Слоун — увери я той. — Голяма кива, с диаметър осемнайсет метра и слънчев диск, нарисуван на стената.

По лицето на Слоун се изреди низ от силни емоции.

— Какъв диск?

— Голямо слънце, оцветено с жълта боя, смесена със слюда и полирана. Прилича на злато. Когато го видях, наистина го помислих за злато.

Тя внезапно пребледня, после силно се зачерви.

— Боя, смесена със слюда, казваш?

— Да. Счукана биотитна слюда, която лъщи като злато. Невероятна имитация на истинския метал. И точно такова символично изображение е логично да откриеш на мястото, където пазят…

— Заведи ме там — настойчиво каза Слоун. Блек я хвана за ръка и те се обърнаха.

— Стойте! — изкрещя Нора.

Двамата я погледнаха и археоложката се смая от страстта на лицата им.

— Чакайте малко — продължи тя. — Аарън, държиш се като иманяр, не като учен. Изобщо не е трябвало да пробиваш стената. Съжалявам, но не бива да допускаме повече нарушения.

Слоун мълчаливо я зяпаше, но лицето на Блек помръкна.

— И аз съжалявам, обаче отиваме там — високо заяви той.

Нора се вгледа в очите му и разбра, че няма смисъл да спори с него, затова се обърна към Слоун.

— За добро или зло, всичко, което се случва тук, влиза в окончателния отчет — настойчиво каза тя. — Помисли как ще реагира баща ти, Слоун, ако научи, че сме влезли с гръм и трясък в онази кива. Ако Блек е прав, това може да се окаже най-важното ни откритие. Още една причина да действаме внимателно.

При споменаването на баща й внезапният копнеж сякаш напусна лицето на Слоун. Тя се напрегна и се опита да запази самообладание.

— Ела с нас, Нора — нервно се усмихна Слоун. — Само ще надникнем. Какво лошо има в това?

— Естествено — потвърди Блек. — Нищо не съм докосвал. Тук не е станало нищо, което да не може да влезе в отчета ни.

Нора премести поглед от единия на другия. Смитбак, Суайър и Бонароти се бяха приближили и внимателно слушаха. Нямаше го само Арагон. Тя си погледна часовника: почти седем. Замисли се за думите на Блек: скрит град, Кива на слънцето. Какво бе казал в Кивата на дъжда Арагон? „Липсва парче от пъзела. Мислех, че отговорът ще е в тази кива. Но сега вече не съм толкова сигурен.“ Ако беше там, антропологът несъмнено нямаше да го одобри. Ала знаеше, че находката на Блек може да им даде ключ за всички загадки. Фактът, че след като заминат, може да бъде ограбена и унищожена, я изпълни с безпомощен гняв. Поради тази причина бяха длъжни да документират вътрешната пещера, поне с фотографии. Освен това, ако искаше да запази целостта на групата, нямаше друг избор, освен да отстъпи малко. Злото вече беше сторено — по-късно други щяха да обсъждат нарушението на Блек.

— Добре — каза тя. — Ще се качим набързо. Само колкото да направим снимки и да решим как най-добре отново да затворим пещерата. Без каквито и да било нарушения повече. Ясна ли съм? — Нора се обърна към Слоун. — Вземи големия фотоапарат. Ти вземи флуоресцентната лампа, Аарън.

След десет минути малката група стоеше сгушена във вътрешната пещера. Нора благоговейно разглеждаше, въпреки волята си смаяна от богатството на града, от съвършеното великолепие на това селище на анасазите, скрито зад тайнствената кива. Зеленикавото сияние на лампата хвърляше вълшебни сенки по неправилните стени. Пуеблото беше малко, не повече от тридесет помещения, несъмнено някаква светая светих на жреците. Дори само поради тази причина проучването му щеше да е невъобразимо интересно.

Самата Кива на слънцето не бе украсена, освен огромния полиран диск, който лъщеше на острата светлина. Покрай стените й се беше натрупал дебел слой прах. Кивата бе грижливо обмазана с кирпич и единственият отвор беше затрупан с камъни.

— Вижте зидарията — каза Блек. — Това е най-здраво построената кива, която съм виждал.

От едната страна бе облегната дървена стълба.

— Беше облегната на помещенията — проследил погледа на Нора, нетърпеливо поясни Блек. — Аз я донесох и се качих на покрива. Няма вход. Затворена е отвсякъде. — Той сниши глас. — Като че ли вътре е скрито нещо.

Слоун се отдели от групата и се приближи до слънчевия диск. Тя леко, сякаш почтително го поглади с пръсти. После се озърна към Нора, енергично приготви фотоапарата си и се приготви за първата снимка.

Групата мълчаливо изчака, докато Слоун обикаляше из пещерата, за да заснеме кивата и свързаните с нея помещения от различни ъгли. Скоро тя се върна при тях, сгъна триногата и прибра фотоапарата в кутията му.

Дори словоохотливият Смитбак не нарушаваше тишината и най-странното бе, че не си водеше бележки. Във въздуха тегнеше осезаемо напрежение, съвсем различно, разбра Нора, отколкото преди да влязат в пещерата.

— Готова ли си? — попита тя. Слоун кимна с глава. — Утре сутрин, преди да заминем, ще запушим дупката, доколкото можем — като се мъчеше да говори безпристрастно, продължи Нора. — Зад зърнохранилищата няма какво да привлече вниманието на крадци. Ако скрием отвора добре, няма да го забележат.

— Преди да заминем ли? — повтори Блек.

Нора го погледна и кимна.

— За Бога, няма да си тръгнем, преди да отворим тази кива! — възкликна той.

Археоложката го погледна, после Слоун; Суайър, Бонароти и Смитбак.

— Тръгваме си утре — тихо заяви тя. — И никой няма да отвори тази кива.

— Ако не го направим сега, когато се върнем, няма да е останало нищо — високо възрази Слоун.

Последва напрегнато мълчание, нарушено от готвача.

— И аз бих искал да видя тази пълна със злато кива.

Нора изчака и няколко пъти дълбоко си пое дъх, като обмисляше какво да каже.

— Слоун — тихо започна тя. Аарън. Тази експедиция преживява криза. Един човек умря. Някой е убил конете ни и може би се опитва да убие и нас. Ще са ни нужни дни, за да отворим и документираме кивата както трябва. А ние нямаме толкова време. — Нора замълча за миг. — Аз ръководя тази експедиция. И аз трябва да направя избора. Утре си заминаваме.

В пещерата отново се възцари мрачна тишина.

— Не приемам този твой така наречен избор — тихо каза Слоун. — Изправени сме пред най-голямото откритие, а ти какво решаваш? Да си идем вкъщи. Същата си като баща ми. Трябва да контролираш всичко. Е, тук става въпрос и за моята кариера. Това откритие е колкото твое, толкова и мое. Ако сега си тръгнем, тази кива ще бъде ограбена. И ти ще си загърбила най-голямото откритие в американската археология. — Тя трепереше от гняв. — Аз още отначало съм заплаха за теб. Но това си е твой проблем, не е мой. И няма да ти позволя да съсипеш кариерата ми.

Нора твърдо отвърна на погледа й.

— Спомена за баща си — бавно отвърна тя. — Ще ти повторя думите, с които той се обърна към нас, преди да тръгнем за Кивира: „Вие представлявате института. А институтът представлява най-високия стандарт за археологическо проучване и морално поведение.“ Това, което направим и кажем тук, Слоун, ще се анализира и обсъжда от безброй хора. — Гласът й омекна. — Знам как се чувстваш. На мен също ми се иска да отворя тази кива. И ние ще се върнем, за да го направим както трябва. Обещавам ти, че ще получиш цялата слава, която заслужаваш. Но дотогава категорично забранявам отварянето на кивата.

— Ако сега си тръгнем, когато се върнем, няма да е останало нищо — без да откъсва очи от нея, заяви Слоун. — Ти ако искаш, избягай. Само ми остави кон и малко провизии.

— Това ли е последната ти дума? — тихо попита Нора.

В отговор Слоун просто продължи да я гледа.

— Тогава не ми оставяш друг избор, освен да те освободя от археологическия екип.

Слоун се ококори. После се обърна към Блек.

— Не съм убеден, че имаш право на това — малко неубедително рече той.

— Аз пък съм убеден — неочаквано се обади Смитбак. — Нора е ръководител на тази експедиция. Чу какво каза. Ще оставим кивата непокътната.

— Нора! — умолително промълви Блек. — Струва ми се, че не оценяваш мащабите на това откритие. Зад тази кирпичена стена има купища ацтекско злато. Не можем да го оставим на…

Той провлачи глас. Без да му обръща внимание, Нора продължаваше твърдо да гледа Слоун, която се бе извърнала и се взираше в ярко лъщящия на флуоресцентната светлина диск на стената на кивата. После за последен път стрелна Нора с поглед, изпълнен с ненавист, и се запъти към ниския отвор. След миг вече я нямаше. Блек остана още малко, като местеше очи от кивата към Нора и обратно. След това мъчително преглътна, откъсна се от мястото си и безмълвно излезе в прохода.