Скип последва полицая навън при очакващата ги кола. Детективът беше огромен, с врат като дънер на секвоя, но движенията му бяха леки, дори гъвкави. Мартинес спря до предната дясна врата и за изненада на Скип му отвори вратата. Докато потегляха, младият мъж погледна в огледалото. На входа на сградата видя две бели лица, които неподвижно наблюдаваха отдалечаването им й постепенно се смалиха, докато накрая съвсем изчезнаха.
— Първият ми ден на тази работа — рече той. — Страхотно впечатление.
Излязоха през портала на кампуса и набраха скорост. Детективът извади пакетче дъвки от джоба на гърдите си и му предложи.
— Не, благодаря.
Мартинес пъхна дъвка в устата си и задъвка. Мускулите на челюстите и шията му се движеха бавно. Отдясно се извиси асиметричната сграда на хотел „Ла Фонда“. Подминаха площада и Губернаторския дворец. Пред портала индианци продаваха накити и слънцето се отразяваше в полирано сребро и тюркоаз.
— Ще ми трябва ли адвокат? — попита Скип.
Полицаят усърдно продължаваше да дъвче дъвката си.
— Едва ли — отвърна той. — Естествено, ако искате, имате пълното право.
Автомобилът мина покрай библиотеката и заобиколи зад старата сграда на полицията. Отпред имаше няколко контейнера, пълни със строителни отпадъци.
— Ремонтират — на влизане в увитото с найлони фоайе поясни Мартинес.
Лейтенантът се отби на регистратурата и взе папка, подадена му от униформена жена. Той поведе Скип по коридор, в който миришеше на боя, после се спуснаха по стълбище. Накрая отвори надраскана врата и го покани вътре. Озоваха се в гола стая без каквито и да е други мебели, освен три дървени стола, бюро и тъмно огледало.
Скип никога не бе ходил на такова място, но достатъчно беше гледал телевизия, за да се досети какво става.
— Това прилича на стая за разпити — каза той.
— И наистина е стая за разпити. — Мартинес се настани на един от столовете, който заплашително изскърца, постави папката върху бюрото и даде знак на Скип да седне. После посочи към тавана. Младият мъж вдигна поглед и видя обектив, насочен почти нахално към него. — Ще ви записваме. Съгласен ли сте?
— Имам ли избор?
— Да. Ако откажете, разговорът приключва и сте свободен да си вървите.
— Страхотно — отвърна Скип и понечи да се изправи.
— Разбира се, после ще трябва да ви пратим призовка и ще похарчите пари за адвокат. Засега не сте заподозрян. Защо просто не се отпуснете и не отговорите на няколко въпроса? Във всеки момент можете да поискате да повикате адвокат или да прекратите разговора. Какво ще кажете?
— „Заподозрян“ ли казахте?
— Да. — Мартинес го погледна с безизразните си черни очи. Скип разбра, че полицаят очаква отговор.
— Добре — тежко въздъхна той. — Питайте.
Детективът кимна на някого зад едностранното огледало, после отново се обърна към Скип.
— Моля, кажете името си, адреса и датата на раждане. — Бързо приключиха с уводната част. После Мартинес попита: — Вие ли сте собственик на едно изоставено ранчо зад Фокс Рън, адрес извънградско шосе шестнайсет, пощенска кутия дванайсет, Санта Фе, Ню Мексико?
— Да. Собственици сме двамата със сестра ми.
— И сестра ви е Нора Уотърфорд Кели?
— Точно така.
— И къде се намира сестра ви в момента?
— На археологическа експедиция в Юта.
Лейтенантът кимна с глава.
— Кога е заминала?
— Преди три дни. Ще се върне най-рано след две седмици. — Скип отново понечи да се изправи. — Това има ли нещо общо с нея?
Мартинес му даде знак да прояви търпение.
— Двамата ви родители са мъртви, нали?
Скип утвърдително кимна.
— В момента работите в Археологическия институт на Санта Фе.
— Докато не се появихте вие.
Полицаят се усмихна.
— Откога работите в института?
— Нали ви казах в колата, днес е първият ми работен ден. Мартинес отново кимна, този път по-бавно.
— А къде сте работили преди това?
— Търсих си работа.
— Ясно. И кога за последен път сте бил на работа?
— Никога. Поне откакто миналата година завърших колеж.
— Познавате ли Тереса Гонзалес?
Скип облиза устни.
— Да. Познавам Тереса. Тя ни е съседка в ранчото.
— Кога я видяхте за последен път?
— Божичко, не знам. Преди десет месеца, може би преди единайсет. Скоро след като се дипломирах.
— Ами сестра ви? Кога за последен път е виждала госпожа Гонзалес?
Скип се размърда на стола.
— Ами… преди два дни, струва ми се. Помогнала на Нора в ранчото.
— Имате предвид сестра си Нора, нали? — попита Мартинес. — С Какво й е помогнала?
Младият мъж се поколеба.
— Била е нападната — бавно отвърна той.
Вратните мускули на Мартинес за миг престанаха да се движат.
— Ще ми разкажете ли по-подробно?
— Тереса се обаждаше на сестра ми, когато чуваше нещо в старата къща. Вандали, хлапетии, такива неща. Напоследък там било бая оживено, тя на няколко пъти звъня на сестра ми. Преди около седмица Нора отиде да види какво става. Каза, че я нападнали. Тереса чула суматохата, дошла с пушка и те избягали.
— Каза ли нещо друго? Описа ли нападателите?
— Нора каза… — Скип се замисли. — Нора каза, че били двама души. Двама души, облечени като животни.
Той реши да не споменава за писмото. Каквото и да се е случило, нямаше нужда от повече усложнения.
— Защо не е дошла при нас? — накрая попита Мартинес.
— Не съм сигурен. Не й е в стила да отиде в полицията. Винаги е искала сама да се справя. Според мен се е страхувала, че това може да забави експедицията й.
Детективът като че ли се замисли за нещо.
— Господин Кели — отново започна той. — Можете ли да ни съобщите къде бяхте през последните две денонощия?
Скип се сепна. После се отпусна назад и дълбоко си пое дъх.
— Освен че тая сутрин се появих в института, през целия уикенд бях в дома си.
Мартинес провери в папката.
— „Кале де Себастиан“ две хиляди сто и тринайсет, номер две „В“.
— Да.
— През това време не сте се виждал с никого?
Скип мъчително преглътна.
— В събота следобед ме видя Лари от магазина за спиртни напитки „Елдорадо“. После късно вечерта се обади сестра ми.
— Някой друг?
— Ами съседът ми викна три-четири пъти.
— Съседът ви ли?
— Да, Ред Фрайбърг, от съседния апартамент. Не обича шумна музика.
Мартинес се отпусна назад и прокара пръсти през късо подстриганата си черна коса. След дълго мълчание той отново се наведе напред.
— Господин Кели, снощи Тереса Гонзалес е била открита мъртва във вашето ранчо.
Изведнъж Скип усети, че тялото му сякаш натежава.
— Тереса ли?
Детективът кимна с глава.
— Всяка неделя тя получавала доставка фураж за животните. Миналата неделя не отворила вратата. Човекът забелязал, че животните са гладни и че кучето й е заключено в къщата. Когато на другата сутрин пак не отворила, той започнал да се тревожи и ни се обади.
— Господи Боже! — поклати глава Скип. — Тереса. Не мога да повярвам.
Вперил очи в него, лейтенантът се разшава на стола си.
— Когато отидохме там, заварихме леглото й неоправено, дрехите й — пръснати. Кучето беше ужасено. Като чели нещо я е събудило посред нощ. Но в ранчото й нямаше нито следа от нея, затова решихме да обиколим съседите. Първо се отбихме у вас. — Той бавно си пое дъх. — Видяхме някакво движение. Оказаха се кучета, биеха се за нещо. — Мартинес млъкна и прехапа устни.
Но Скип почти не го слушаше. Мислеше за Тереса, мъчеше си да си спомни последния път, когато я беше видял. С Нора бяха отишли до ранчото да вземат някои неща за нейния апартамент. Тереса се случи на двора, видя ги и радостно им махна с ръка. Представи си я как тича по пътеката към тяхната къща и кестенявата й рошава коса танцува на вятъра.
После погледът му попадна върху папката, която лежеше на бюрото. От едната страна пишеше ГОНЗАЛЕС, Т. Изпод едното ъгълче се подаваше черно-бяла снимка. Той автоматично се пресегна към нея.
— На ваше място не бих я поглеждал — предупреди го Мартинес.
Но не се опита да му попречи. Скип повдигна корицата на папката, видя снимката и се вцепени от ужас.
Тереса лежеше по гръб, преметнала крак връз крак, с вдигната нагоре лява ръка, сякаш за да хване отклонила се бейзболна топка. Всъщност предположи, че е Тереса, защото фотографията бе направена в тяхната някогашна кухня: в горния десен ъгъл на снимката се виждаше старата готварска печка на майка му.
Не беше толкова лесно да познае самата Тереса. Устата й беше отворена, ала бузите й ги нямаше. През отворите мътно блестяха зъбите й. Дори на черно-бялата снимка се забелязваше неестественият петнист оттенък на кожата й. Липсваха отделни части от тялото й: пръстите, едната гърда, месестата част на бедрото. Цялата бе осеяна с черни белези, оставени от зъби на почти сити животни. На мястото на гърлото й имаше кухина, само кости и хрущяли, с разкъсана плът по тях. Съсирена кръв се стичаше в ужасяваща река към продълговата дупка в ожулените дъски на пода. От локвата водеха безброй следи от животински лапи.
— Кучета — поясни Мартинес, внимателно отстрани ръката на Скип и затвори папката.
Младият мъж отвори уста, ала отначало не успя да каже нищо.
— Моля? — дрезгаво промълви той.
— Бездомни кучета са ръфали тялото й.
— От кучета ли е била убита?
— Отначало и ние така си помислихме. Гърлото й е откъснато с едно захапване и по цялото й тяло има следи от нокти и зъби. Но при предварителния оглед патологът откри категорични доказателства, че е било убийство.
Скип го погледна.
— Какви доказателства?
Мартинес се изправи със спокойна непринуденост, почти несъвместима с думите му.
— Освен всичко останало, необичайно обезобразяване на пръстите на ръцете и краката. Аутопсията ще приключи следобед и тогава ще узнаем много повече. Засега ви моля за три неща. Пазете тази информация в тайна. Не се приближавайте до ранчото. И най-важното: бъдете на място, където можем да ви открием.
Той мълчаливо изведе Скип от стаята и го придружи по коридора.