Златото на Кивира

48.

Когато Джон Беюдзин пришпори коня си по пътеката към долината Чилба, сърцето му се сви. От първия завой видя конете на експедицията, които пиеха вода до потока. Двете широки заливни тераси бяха целите изровени и осеяни с камънаци и повалени дънери. Той тревожно вдигна поглед нагоре, но буреносният облак оставаше зад ръба на високите скали.

Отлично знаеше, че в тази долина се оттичат всички води от Кайпаровиц. Прииждащият порой постепенно щеше да се усилва, за да достигне кулминацията си там, където каньоните се събираха в долината. В целия район нямаше жива душа, от платото чак до река Колорадо — освен археолозите във вътрешната долина, разположена точно на пътя на водата.

Той погледна надясно, където долината образуваше поредица от каньони и дерета. Водата която идваше от платото Кайпаровиц, щеше да влезе в Чилба по тях и да залее външната долина като абсолютно непреодолима стена. Щеше да е огромна, да покрие заливните тераси и дори да излезе извън тях. Ако конете не се отдалечаха на достатъчно разстояние, щяха да бъдат отнесени. Много коне на неговия народ бяха загивали в такива наводнения. Това бе нещо ужасно. И ако във вътрешната долина имаше хора — или още по-зле, в тесния каньон, свързващ двете долини…

Старецът пришпори коня си и навлезе в острия завой. Имаше съвсем малко време да стигне при конете и да ги подгони към по-високите части на долината.

След пет минути стигна на дъното. Конят му се задъхваше и беше целият в пяна. Той го остави да се напие на потока, като се ослушваше за добре познатия шум: странното вибриране, предизвестяващо порой.

След като вече не виждаше буреносния облак, конят се поуспокои и утоли жаждата си. Беюдзин го насочи напречно на заливната тераса, после нагоре по стръмния бряг. Щом излязоха на по-равен терен, индианецът го пришпори в галоп. Стига да не се спускаха по-ниско, щяха да са в безопасност.

Докато препускаше между огромните скали, Беюдзин отново се замисли за хората във втората, по-малката долина. Чудеше се дали ще чуят пороя. Знаеше, че от двете страни на потока има възвишения и се надяваше археолозите да са проявили благоразумието да разположат лагера си там. Онази жена, Нора, изглежда донякъде познаваше пустинята. Можеха да се спасят, ако бяха достатъчно умни — и ако се бяха вслушали в предупрежденията му.

Той рязко дръпна юздите и спря. Когато вдигнатият от краката на коня облак пясък наоколо се уталожи, Беюдзин застана неподвижно и напрегнато се заслуша.

Приближаваше. Засега само като слабо вибриране на земята. Но отчетливо.

Индианецът цъкна с език и пришпори коня, който се понесе по пясъка, като прескачаше камъни и храсти, заобикаляше тополи и препускаше към пасящото стадо. Въпреки тропота на копитата му Беюдзин вече чуваше страшния шум, който се надигаше в долината. Шум без посока — едновременно отвсякъде и отникъде, който бързо се превърна във вой. Заедно с него дойде и вятърът, който започна като слаб ветрец, ала скоро набра сила и накара листата на тополите да затреперят.

Отново си представи свят, изведен от равновесие. Преди шестнадесет години беше изглеждало нещо незначително, дреболия. Да не обръщаме внимание, бяха казали всички. Ако това бяха последици от тогавашното им поведение, те наистина бяха ужасни.

Стигна до края на височината. Долу на заливната тераса видя конете на експедицията. Бяха престанали да пасат и стояха нащрек, наострили уши и вперили очи във входа на долината. Ала вече бе късно да ги спаси. Щеше да е самоубийство, ако се спуснеше на заливната тераса. Той извика и размаха шапка, но не можеше да надвика усилващия се рев, а и вниманието на животните беше насочено другаде.

Земята се разтърсваше. Когато шумът продължи да се усилва, Беюдзин престана да различава ужасеното цвилене на собствения си кон от грохота на прииждащата вода. Вятърът клатеше пустинните кедри и притискаше върбите почти хоризонтално към земята.

И тогава я видя зад завоя: вертикална стена, висока шест метра, която се движеше с бързината на товарен влак и тласкаше пред себе си виещия вятър.

Ала това не беше водна стена. Старецът видя кипяща маса от дънери, корени, скали и пръст, носена от пороя с поне сто и тридесет километра в час. С усилие овладя собствения си кон.

Конете долу панически се обърнаха и препуснаха. Беюдзин със смесица от удивление, ужас и благоговение наблюдаваше чудовищната стена, която безмилостно се носеше по дирите им. Животните едно по едно бяха погълнати, разкъсани на парчета и обърнати отвътре навън като внезапно разцъфване на роза, алени взривове, придружени от изчезване на парчета месо и откъснати крака в бурната маса от трупи и камъни.

Зад смъртоносната стена от останки се носеше гигантският двигател на нейната инерция: приливна вълна с шоколадовокафяв цвят, широка двеста метра, заливаща терасите и за момента по-пълноводна от самата река Колорадо. Тя профуча през долината, като на места се издигаше на височина три метра. Пороят изгриза краищата на равнината като трион, откъсвайки стотонови буци пръст и изтръгвайки тополи от земята. В същото време Беюдзин усети, че го облива могъща вълна от силна влага. Въздухът внезапно бе пропит с мирис на мокра пръст и смачкани растения. Въпреки разстоянието. Беюдзин инстинктивно дръпна коня си назад, когато пороят започна да подрива брега пред него.

После от още по-високо се вторачи в изгърбената и безформена задна страна на вълната, която с грохот се носеше към тесния каньон. Когато пороят се стовари върху отвора му, старецът усети вибрациите от могъщия сблъсък под краката си. Образува се страшна ударна вълна с посока, обратна на движението на пороя, която за миг го спря и разпени водата. По скалната стена изригна грамадна завеса от кафява пяна. Тя с ужасяваща бързина се издигна високо нагоре и след секунди се стовари обратно.

Водата продължи да се влива в тесния каньон и образува езеро: грамаден гневен въртоп, кипящ пред входа на цепнатината. Адското налягане трошеше огромни парчета дърво и ги изстрелваше високо във въздуха.

Пред Беюдзин хлътна ново парче земя. Разтреперан, той дръпна коня си от ужасяващата гледка и препусна по посока на стария Път на жреците: задния вход на долината на Кивира. Беше закъснял да спаси конете. И сега се чудеше дали някой — включително самият той — ще успее да напусне долината Чилба жив.