Златото на Кивира

55.

Роско Суайър седеше на един камък и въртеше окъсан оглавник в ръце. Бележникът със стиховете му лежеше забравен на камъка до него. Беше дълбоко развълнуван. Недалеч край кипящите води се издигаше голяма топола, която се клатеше под натиска на пороя. На долните й клони висяха дълги въжета.

Каубоят знаеше какво е това: сивкави конски черва. Един от неговите коне. И поради силната им стадна привързаност щом бе загинал един, трябва да бяха мъртви всички.

В долината се бе спуснал мрак, но небето все още беше болезнено светло. Земята сякаш се колебаеше между деня и нощта, попаднала в онова загадъчно състояние, което се среща само в най-дълбоките каньони в Юта.

Той погледна бележника си, разтворен на поемата за Ураган, която неуспешно се бе опитвал да довърши. Замисли се за коня: за тридневното му преследване, за духа на това великолепно животно. За Арбъкълс: кротък, добродушен, способен. Спомни си всичките си коне, които беше изгубил в тази експедиция, всеки със свои особености, и всичките дреболии, от които се състоеше животът му с тях. Странностите, навиците им, пътищата, по който бяха яздили… мисълта за гибелта им му бе непоносима.

И после се замисли за Нора. Неведнъж го беше вбесявала. Ала не можеше да не се възхищава на нейната смелост, на понякога безразсъдната й решителност. Каква ужасна смърт!

Сигурно бе чула приближаването й и беше разбрала какво означава.

Той обходи с поглед долината, цялата в тъмнолилаво, зелено и златно под яркотюркоазено небе. Красиво място. И все пак зловещо в своята красота.

Очите му се насочиха към скрития град. Онези тримата бяха горе и отваряха кивата, сякаш нищо не се е случило. И щяха да получат цялата слава. А Нора щеше да получи паметна плоча на някоя стена в института. Суайър отвратено се изплю, въздъхна и се обърна да вземе бележника си.

После спря и отново вдигна поглед към помръкващия каньон. Освен плисъка на вода и птичите песни, не се чуваше нищо друго.

Ала инстинктът му подсказваше, че го наблюдават.

Той бавно се пресегна за бележника. Прелисти няколко страници, спокойно седна на камъка и се престори, че чете.

Усещането не изчезваше.

Шестото му чувство се бе развивало през дългите трудни години на отглеждане на коне в диви, понякога дори враждебни райони. Беше се научил да му доверява живота си.

Спусна дясната си ръка към кобура и леко я опря на него, за да се увери, че оръжието му е там. После пак я вдигна и замислено поглади мустаците си. Ревът на водата отекваше в каньона, усилен и пречупен от скалните стени. В небето се показваше краят на нов буреносен облак и придаваше на тюркоаза грозен сив оттенък.

Той небрежно пъхна бележника в джоба си. После също толкова небрежно свали предпазителя.

Зачака. Нищо.

Изправи се на крака и се протегна, за да може отново да се огледа наоколо. Пак нищо. И все пак инстинктът му рядко грешеше. Може би си въобразяваше. Беше преживял тежък следобед, меко казано.

Така или иначе, усещаше нечие присъствие. Нещо повече: чувстваше се следен.

Суайър се зачуди какво ли може да е. Преди в долината нямаше вълци и пуми, нито пък се бяха появили този ден. Сигурно беше човек. Но кой? Нора и другите, които бяха влезли в каньона, бяха мъртви. А останалите бяха заети с кивата. Освен това никой от тях не искаше…

Изведнъж го осени кой трябва да е. Бе прекалено шокиран от събитията през деня, иначе би трябвало да се досети по-рано. Това бяха онези, които бяха убили конете. Гадовете, които бяха изкормили неговите животни.

И сега идваха за него.

Опасенията му бяха заменени от гняв. Не можеше да върне времето назад, не можеше да спаси конете си и да попречи на Нора да влезе в каньона. Ала определено можеше да направи нещо поне по този въпрос.

Не биваше да остава на това място. Той леко скочи на крака и излезе на открито, озърна се наоколо и потърси място, където може да се отбранява. На пръв поглед долината изглеждаше непроменена, но на открито по-ясно усещаше присъствието.

Очите му се насочиха към горичка пустинни дъбове в отсрещния край на долината. Преди дванадесет часа дърветата бяха на петнадесет метра от водата, а сега — на самия бряг.

Каубоят бавно кимна. Така реката щеше да пази тила му. Щеше да се скрие сред дъбовете. Нямаше да знаят къде е, а той щеше да вижда цялото възвишение и да има време за няколко чисти изстрела.

Закрачи надолу към реката, усещайки в гърба си невидимите очи. Когато измина половината път до горичката, Суайър спря, изплю струя тютюн и загащи ризата в панталона си, като междувременно разхлаби оръжието в кобура — магнум двадесет и втори калибър с дълга цев, който имаше преимуществото, че е точен при многократна стрелба. Подходящо оръжие за онова, което беше намислил.

Мракът се сгъстяваше и това щеше да е последната му възможност да огледа долината, преди да навлезе сред дърветата. Искаше да усети откъде ще се появят противниците му. Денем там нямаше много скривалища. Ала с наближаването на нощта броят им растеше: групи тополи и храсти, места, попадащи в тъмни сенки. Но не забеляза движение, нищо необичайно.

Отново се усъмни в инстинкта си. Той продължаваше да го съветва: „Бягай, скрий се!“ Заваля, тежките капки заплющяха по пясъка. Сърцето му се разтуптя от страх. Не беше човек, който бяга от битка, но не знаеше кой е врагът, нито откъде ще дойде и дали в крайна сметка не е плод на въображението му. Опита се да си напомни, че това са гадовете, които бяха убили конете му. Ала когато мислите му се върнаха към животните, отново си ги представи: ритуално изкормени, пера, стърчащи от изцъклените мъртви очи, увити на спирали сивкаво-сини черва. „Що за чудовища са способни на такова нещо?“…

Суайър продължи напред и ускори ход към горичката. Веднъж за малко не се обърна с разтуптяно сърце, но навреме се овладя: не биваше да показва, че знае за тях.

Още няколко крачки, и стигна при дъбовете. Той бързо отиде до края на горичката, приклекна, после се завъртя и застана с гръб към реката. Под надвисналите клони цареше мрак, по главата и гърба му се стичаше вода. Отблизо пороят сякаш ревеше още по-силно: разсейваше го, обгръщаше го отвсякъде. Каубоят разтърси глава, за да я проясни, и неволно направи крачка назад. Сега беше точно до реката — водата клокочеше покрай дънерите, пенеше се около ботушите му. Отново отстъпи към гората и ботушите му издадоха тих плясък.

Обзет от неясен страх, Роско осъзна, че е сбъркал с идването си в тази горичка. Мракът се спускаше толкова бързо над каньона, че не виждаше почти нищо, освен дърветата. Леко разтреперан, той зачака. Студената вода проникна в ботушите му. Очите му се разшириха, докато се опитваше да отдели силуетите на дъбовете един от друг, да ги различи в мокрия здрач.

След малко извади пистолета си от кобура и пак отстъпи назад в кипящата вода. Равнището й малко се беше вдигнало и Суайър разсеяно забеляза, че пороят се усилва. Вече не изпитваше гняв, а само вледеняващ страх. Бе прекалено тъмно, за да вижда нещо. Поне да чуваше, тогава щеше да може да реагира. Но ревът на водата беше като тежък плащ, който го лишаваше от най-ценното му сетиво. Оставаше му само обонянието. Но дори от него нямаше голяма полза: поради някаква прищявка на претоварения му разум го заобикаляше прекрасен нежен аромат на грамофончета.

Точно в този момент отляво видя ужасяващо движеща се сянка: зловещо черна на черния фон. Със закъснение осъзна, че те през цялото време са били в горичката, наблюдавали са и са го чакали да дойде при тях. Вдигна пистолета си с вик, но стреля напосоки и оръжието отхвърча в реката. Преди проблясъкът да угасне Суайър видя — или му се стори, че вижда — острие на нож, невероятно черно и студено, което се носеше към него.