Златото на Кивира

26.

Дванадесет часа по-късно Кивира тънеше в сянка. Последните лъчи на късното привечерно слънце огряваха срещуположната скална стена. Нора си почиваше до древната предпазна стена под планетария. Никога през живота си не беше се чувствала толкова изтощена. Чуваше развълнуваните гласове на останалите от експедицията да отекват из града, променени и усилени от огромната кухина, в която се намираше Кивира. Тя погледна надолу по въжената стълба и скрипеца, с помощта на които Слоун бе осигурила лесен достъп до руините. Край тополовата горичка, където бяха устроили лагера, виждаше дима на запаления огън на Бонароти и сивото правоъгълно петно на сгъваемата му кухненска маса. Готвачът им беше обещал празнична трапеза с медальони от дива свиня със сос от кафе й — поразително! — две бутилки Шато Петрю. Струваше й се, че това е най-дългият — и най-велик — ден в живота й: „този ден на дните“, както пишеше Хауард Картър за влизането си в гробницата на фараона Тутанкамон. А все още не бяха влезли в Голямата кива. Това, беше решила тя, щеше да почака, докато направят предварително проучване и възстановят научното си здравомислие.

На няколко пъти през деня бе търсила сред прашните руини стъпки, надписи, разкопки — нещо, което да доказва, че баща й наистина е стигнал до града. Ала разумът й подсказваше, че постоянните въздушни течения и животните отдавна са унищожили всички следи от неговото присъствие.

И освен това беше напълно възможно, подобно на самата нея, баща й да е бил толкова изумен от този величествен град, че да е смятал оставянето на надпис за светотатство.

Групата се появи от руините. Слоун вървеше най-отзад. Суайър и Смитбак се запътиха към Нора и въжената стълба. Каубоят просто се спусна надолу, изчервен под силния си загар, но Смитбак остана и оживено заговори.

— Невероятно! — с висок дрезгав глас каза той. — О, Господи, каква находка! Откритие, което може да се сравни само с… — Журналистът млъкна, за миг останал без думи. Нора кой знае защо се подразни, че мислите му съвпадат с нейните. — Знаете ли, работил съм в нюйоркския Музей за естествена история, и тяхната колекция изобщо не може да се сравнява с това място — продължи той. — Тук има повече неща, отколкото във всички музеи в света, за Бога! Когато агентката ми узнае за това, ще получи такава…

Гневният поглед на Нора го накара да замълчи.

— Извинявайте, госпожо председател. — Смитбак извади малък бележник със спирала от задния си джоб и започна да си води записки.

Арагон, Холройд и Блек се приближиха при тях до стената. Накрая се появи и Слоун.

— Това е откритието на века — възторжено заяви Блек. — Какъв връх за една кариера!

Холройд бавно и неуверено като старец седна до защитната стена. Нора видя, че лицето му е мръсно и набраздено, сякаш беше плакал от радост.

— Как си, Питър? — тихо попита тя.

Той я погледна с бегла усмивка.

— Попитай ме утре.

Нора се обърна към Арагон и любопитно се втренчи в него. Чудеше се дали мащабите на откритието ще нарушат обичайната му кисела сдържаност. Видя лице, покрито с пот, и две очи, които изглеждаха тъмни и блестящи като обсидиана, който изобилстваше в древния град.

Той отвърна на погледа й. И после — за пръв път откакто се бяха запознали при огнения кръг, — се усмихна широко и искрено. Едрите му бели зъби контрастираха на фона на кафявото му лице.

— Фантастично! — каза антропологът и стисна ръката й. — Направо невероятно. Всички трябва да ви благодарим. Може би аз повече от останалите. — В звънкия му глас кънтеше странна сила. — С годините се бях убедил, че никога няма да разкрием тайните на анасазите. Но този град крие ключа. Знам го. И съм щастлив, че участвам в откриването му.

Той свали раницата си, остави я на земята и седна до нея.

— Трябва да ви кажа нещо — продължи Арагон. — Може би сега не е моментът, но колкото по-дълго сме тук, ще става все по-трудно.

Тя го погледна.

— Да?

— Знаете позицията ми за Нулевата археологическа травма. Не съм фанатик като някои, но въпреки това смятам, че ще е ужасно престъпление да смутим този град, да го лишим от същността му и да го замъкнем в музейните хранилища.

Блек изсумтя.

— Не ми казвайте, че вярвате в тия глупости. Нулевата археологическа травма е преходна проява на политическа коректност. Истинското престъпление е да оставим града непроучен. Помислете за всичко, което можем да узнаем.

Арагон го погледна напрегнато.

— Можем да научим всичко, каквото ни трябва, и без да плячкосваме града.

— Откога археологическите разкопки се наричат „плячкосване“? — меко попита Слоун.

— Днешната археология е утрешен грабеж — отвърна Арагон. — Вижте какво е направил в името на науката Шлиман с Троя Преди сто години. Направо е изровил обекта, унищожил го е за бъдещите поколения. И това навремето са били археологически разкопки.

— Е, щом искате, вие си обикаляйте на пръсти и снимайте, без да пипате нищо — повиши глас Блек. — Обаче аз нямам търпение да се заровя в това бунище. — Той се обърна към Смитбак. — За необразования наблюдател всички тези съкровища са удивителни, но единствено сметището ви казва всичко, което искате да знаете. Запомнете това за книгата си.

Нора вдигна ръка.

— Ако искаме както трябва да датираме и анализираме града, ще се наложи да допуснем някои нарушения. Това е работа на Блек и той ще се ограничи до сондаж на бунището. Няма да се разкопава никоя част от самия град и няма да се местят или вадят каквито и да е артефакти, освен ако не е абсолютно необходимо и с моето изрично разрешение.

— Нарушение на обект — саркастично повтори Блек, но доволно се отпусна назад.

— Ще трябва да занесем някои образци в института за допълнителни анализи — продължи тя. — Но ще вземем само нискокачествени артефакти, които се срещат в голямо количество. Институтът ще реши какво да прави с обекта. Но мога да ти обещая, Енрике, че ще им препоръчам да оставят Кивира непокътната. — Нора многозначително погледна Слоун, която слушаше напрегнато. — Съгласни ли сте?

След кратка пауза Слоун кимна.

Арагон премести поглед от едната на другата.

— При тези обстоятелства очевидно няма друг изход. — Той отново се усмихна и се изправи. Групата се смълча. — Нора, всички горещо ви поздравяваме.

Нора изпита огромно удоволствие, докато слушаше бурните ръкопляскания, придружени от продължителното остро изсвирване на Блек. Смитбак също скочи на крака и вдигна манерка.

— Предлагам тост за Падрейк Кели. Ако не е бил той, сега нямаше да сме тук.

Изненадващият знак на почит към баща й, дошъл от неочакван източник като журналиста, силно я развълнува. В гърлото й заседна буца. Баща й през целия ден не бе напускал мислите й, но така и не беше забелязала следи от него. Беше признателна на Смитбак.

— Благодаря — отвърна тя.

Смитбак отпи глътка и предаде манерката.

Групата се умълча. Светлината бързо гаснеше и беше време да се спуснат по въжената стълба за вечеря. Но нямаха желание да напуснат това магическо място.

— Не мога да разбера защо са оставили всичко това — накрая рече Смитбак. — Все едно да изоставиш Форт Нокс14.

— Много обекти на анасазите са изоставени по подобен начин — поясни Нора. — Тези хора са се придвижвали пеш, не са имали товарни животни; По-логично е да изоставиш вещите си и да си направиш нови, когато стигнеш до новия си дом. Когато се местели, анасазите обикновено носели само най-светите неща и тюркоаза си.

— Но тук изглежда са оставили даже тюркоаза. Искам да кажа, навсякъде е пълно с тюркоаз.

— Вярно е — след кратко мълчание се съгласи Нора. — Кивира не е типично изоставено селище. Изглежда са оставили всичко. Това е част от уникалността на обекта.

— Самото му богатство и многобройните култови артефакти ме карат да мисля, че вероятно е бил култов център, който засенчва дори Чако — отбеляза Арагон. — Жречески град.

— Жречески град ли? — скептично повтори Блек. — Какво ще прави този жречески град точно тук, в самия край на територията на анасазите? По-интересен е поразително отбранителният характер на мястото. Даже самото селище, както е идеално скрито в този изолиран каньон, е почти непревземаемо. Направо да си помислиш, че тия хора са страдали от параноя.

— И аз щях да страдам от параноя, ако имах тяхното богатство — промърмори Слоун.

— Ако Кивира е била непревземаема, защо са я изоставили? — попита Холройд.

— Сигурно почвата в долината се е изтощила от обработка — сви рамене Блек. — Анасазите не са познавали изкуството на наторяването.

Нора поклати глава.

— Като се има предвид големината й, обработваемата земя в долината поначало не е била достатъчна за града. Тук трябва да има стотина зърнохранилища. Сигурно са внасяли тонове храни от другаде. Но всичко това повдига следния въпрос: защо изобщо са построили толкова голям град тук? Насред пустинята, в края на обиколен път, в невероятно тесен каньон? През дъждовния сезон този каньон обикновено е бил непроходим.

— Както казах, жречески град в края на труден ритуален път — повтори Арагон. — Това е единственото логично обяснение.

— Естествено — презрително отвърна Блек. — Когато се съмняваш, позовавай се на религията. Освен това обществото на анасазите е било егалитарно. Те не са вярвали в социалната йерархия. Предположението, че са имали жречески град или управляваща класа, е абсурдно.

За пореден път настъпи мълчание.

— Най-много ме вълнува идеята за златото и среброто — отново с бележник с ръка се обади Смитбак.

„Ето го пак.“

— Както ви казах на шлепа, анасазите не са имали благородни метали — малко по-високо, отколкото възнамеряваше, отвърна Нора.

— Един момент — каза журналистът, затвори бележника и го пъхна в джоба на панталона си. — Ами сведенията на Коронадо, които Холройд четеше на глас? Всички тия приказки за блюда и кани от злато? Да не искате да кажете, не са празни дрънканици?

Нора се засмя.

— Не бива да им отдавате голямо значение. Индианците просто са разказвали на испанците онова, което конквистадорите са искали да чуят. Идеята е била да им кажат, че златото е някъде другаде, надалеч, и колкото може по-бързо да се избавят от тях.

— Може нещо да се е изгубило при превода — усмихна се Арагон.

— Я стига! — възмути се Смитбак. — Индианците не са измислили Кивира. Тогава защо трябва да са измислили златото?

Холройд колебливо се прокашля.

— Според оная книга, която четях, Коронадо носел със себе си малко злато. Той изпитал индианците, като им показал предмети от злато, мед, сребро и калай, и те разпознали благородните метали. Значи не са им били непознати.

Смитбак скръсти ръце.

— Видяхте ли?

Нора избели очи. Един от принципите в археологията на Югозапада гласеше, че анасазите не са имали метали. Почти не си струваше да спори.

— В гробовете на анасазите из целия Югозапад се откриват пера от папагали, внесени от империята на ацтеките и техните толтекски предшественици — неочаквано се обади Блек. — В ацтекски гробове също е открит тюркоаз от Ню Мексико. И ни е известно, че анасазите са търгували с толтеките и ацтеките — с роби, обсидиан, ахат, сол и керамични съдове.

— Какво искаш да кажеш? — попита Нора.

— Ами ако се има предвид тази интензивна търговия, не е напълно изключено анасазите да са имали злато.

Тя отвори уста, после пак я затвори, изненадана да чуе такова изказване тъкмо от Блек. Холройд, Суайър и даже Слоун внимателно следяха разговора.

— Ако са имали злато, щяхме да открием поне малко на някой от десетките хиляди обекти, разкопани през последните сто и петдесет години — като се опитваше да прояви търпение, започна Нора. — Но не е намерено дори съвсем малко парченце. Въпросът е, ако анасазите са имали злато, къде е то?

— Може би е тук — тихо отвърна Смитбак.

Тя го зяпна. После се засмя.

— Направи си студен компрес, за да охладиш трескавото си въображение, Бил. Днес видях десетки стаи, пълни с невероятни неща, но никъде нямаше злато. Ако открием злато в Кивира, ще изям тая твоя смешна шапка. Съгласен ли си? А сега да слезем долу и да видим какви чудеса ни е сготвил Бонароти за вечеря.