Златото на Кивира

14.

След три часа „Ландлокд Лора“ се беше отдалечил на осемдесет километра от хаоса на пристанището Уахуип. Широкият нос на шлепа спокойно пореше тюркоазената повърхност на езерото Пауъл, двигателите равномерно бучаха и водата се плискаше в понтоните. Моторниците, джетовете и пъстрите корабчета постепенно изчезнаха. Експедицията бе навлязла в гигантски тайнствен свят от камък и наоколо цареше пълна тишина като в храм. Сега бяха сами в зелената водна шир сред тристаметрови скали и каменни пустини. Слънцето се спускаше ниско над Голямата тераса, Заливчето на неандерталеца оставаше отдясно, а далечният Залив на последния шанс — отляво.

Тридесет минути преди това Луиджи Бонароти беше поднесъл опушен на огън от ябълково дърво пъдпъдък, задушен в коняк, с грейпфрут и повехнали листа маруля. Това забележително постижение, някак си приготвено на паянтовата газова скара, бе сложило край дори на мърморенето на Блек. Бяха вечеряли край алуминиевата маса с по чаша освежително вино от Орвието. След това се пръснаха в летаргичен унес след храната в очакване да слязат на сушата.

Смитбак, който бе похапнал отлично и беше погълнал обезпокоително голямо количество вино, седеше с Блек. Преди вечеря журналистът бе пуснал няколко шеги за лагерното готвене и яхниите от бръмбари, но появата на храната го беше изпълнила почти с благоговение.

— Не бяхте ли автор и на онази книга за убийствата в нюйоркския музей? — питаше Блек.

На лицето на Смитбак грейна доволна усмивка.

— И за оная касапница в метрото преди няколко години?

Журналистът с величествен жест свали въображаемата си шапка.

Блек се почеса по брадичката.

— Не ме разбирайте грешно, според мен е страхотно — каза той. — Само че… е, винаги съм си мислил, че институтът е скромна организация.

— Е, истината е, че аз вече не съм Бил Смитбак, страшилището на таблоидите — отвърна Смитбак. — Сега работя в приличния достопочтен „Ню Йорк Таймс“ и заемам пост, на който доскоро е работил някой си Брайс Хариман. Бедният Брайс! И той е отразявал касапницата в метрото. Адски жалко, че моят шедьовър на разследващата журналистика беше неговата изгубена възможност. — Той се обърна и се ухили на Нора. — Виждате ли, аз съм образец за журналистическа почтеност, срещу който не може да възрази даже толкова задръстена институция като вашата.

Тя едва успя да се сдържи да не се подсмихне. В перченето му нямаше нищо забавно, въпреки че беше поднесено със самоиронични нотки. Нора раздразнително се извърна и за пореден път се удиви на идеята на Годард да включи журналист в експедицията. После погледна Холройд, който седеше на металния под с лакти върху коленете и четеше нещо, което според нея бе истинска книга: оръфан екземпляр с меки корици на „Коронадо и златният град“. Докато го наблюдаваше, той вдигна очи и се усмихна.

Арагон стоеше до перилата, а Роско Суайър пак беше при фургоните, дъвчеше тютюн, прелистваше старо списание и от време на време шепнеше на конете. Бонароти мълчаливо пушеше цигара, прехвърлил крак връз крак, и с отметната назад глава се наслаждаваше на чистия въздух. Нора бе изненадана и благодарна на усилията на готвача в този пръв ден от пътуването. „Вкусната храна сплотява хората“ — помисли си тя и си спомни оживения разговор, приятелските спорове за произхода на ловците Кловис и правилния начин за разкопаване на пещерен обект. Даже Блек се беше отпуснал и бе разказал един особено гнусен виц за проктолог, гигантска секвоя и датиране по пръстените на дърветата. Само Арагон беше мълчал — не точно надменно, по-скоро замислено.

Нора го погледна, неподвижно застанал до перилата, вперил очи в гаснещата светлина. Тримесечните разкопки на „Изгорения чакал“ в Галегос я бяха научили, че човешката динамика в такава експедиция е от огромно значение и неговото упорито мълчание ней харесваше. Нещо я смущаваше. Небрежно се приближи и се облегна на перилата. Той се обърна към нея и учтиво кимна с глава.

— Страхотна вечеря — отбеляза Нора.

— Поразителна — потвърди Арагон и сключи кафявите си длани над перилата. — Синьоре Бонароти заслужава похвала. Какво според вас има в онази негова кутия?

Говореше за стара дървена кутия с множество вътрешни отделения, която готвачът държеше заключена и ревностно криеше от другите.

— Не знам — отвърна Нора.

— Нямам представа как е успял да се справи.

— Само гледайте. Утре ще сме на осолено свинско със сухари.

Двамата се засмяха и Арагон отново се загледа напред към, езерото и безкрайните каменни грамади.

— Идвали ли сте насам и преди? — попита Нора.

Нещо пробяга в хлътналите му очи: сянка на силно вълнение, която бързо изчезна.

— В известен смисъл.

— Красиво езеро — неуверена в опита да го заговори, продължи тя.

Последва мълчание. Накрая Арагон отново се обърна към нея.

— Простете, но не съм съгласен с вас.

Нора внимателно се вгледа в лицето му.

— В началото на шейсетте години бях асистент в една експедиция, която се опитваше да регистрира обектите в каньона Глен, преди езерото да го залее.

Нора изведнъж разбра.

— Много ли бяха?

— Успяхме да регистрираме около трийсет и пет и частично да проучим дванайсет, преди водата да ги покрие. Но общият брой на обектите според нас достигаше около шест хиляди. Струва ми се, че интересът ми към HAT датира оттогава. Спомням си как изринахме, буквално изривахме, една кива, докато водата се плискаше на няма и метър от нас. Това не е начин да проучващ светилище, обаче нямахме избор. Езерото щеше да го унищожи.

— Какво е кива? — попита приближилият се Смитбак, чиито чисто нови каубойски ботуши скърцаха по гумената настилка на палубата. — И изобщо какви са тези анасази?

— Кивата е кръгла вкопана постройка, център на религиозния живот и тайните церемонии на анасазите — поясни Нора. — Обикновено се влиза през отвор в покрива. А анасазите са северноамерикански народ, обитавал този район преди хиляда години. Строили са градове, светилища, напоителни системи, сигнални станции. Някъде към хиляда сто й петдесета година цивилизацията им внезапно изчезнала.

Последва мълчание. Към групата се присъедини Блек.

— Важни ли са обектите, където сте работили? — като дъвчеше клечка за зъби между кътниците си, попита той.

Арагон го погледна.

— Има ли обекти, които да не са важни?

— Разбира се — изсумтя Блек. — Някои обекти говорят повече от други. Неколцина бедни прокудени анасази, които десет години едва-едва си изкарват прехраната в някоя пещера, не оставят толкова информация, колкото, да речем, хиляди хора, обитавали скално селище в продължение на два века.

Арагон го изгледа студено.

— Дори само в едно гърне на анасазите има достатъчно информация, че да стигне за цялата кариера на един учен. Може би въпросът не е какъв е обектът, а какъв е ученият.

Блек свъси вежди.

— На какви обекти сте работили? — бързо попита Нора.

Арагон кимна с глава надясно.

— На около километър и половина оттук и може би на около сто и двайсет метра дълбочина се намира Музикалният храм.

— Музикалният храм ли? — повтори Смитбак.

— Грамадна кухина в стената на каньона, където в резултат от действието на ветровете и водите на река Колорадо се чуват натрапчиви неземни звуци. Открил я е Джон Уесли Пауъл. Разкопахме пода и разкрихме рядък архаичен обект, наред с още много подобни в околността. — Той махна с ръка в друга посока. — А ей там имаше обект, наречен Кладенецът на желанията, скално селище от епохата Пуебло Три с осем помещения, построени около необикновено дълбока кива. Малък обект, тривиален и маловажен. — Арагон многозначително погледна Блек. — В онзи обект анасазите с нежна грижовност бяха погребали две момиченца, увити в тъкани одежди, с огърлици от цветя и морски миди. Но не успяхме да спасим гробовете — водата прииждаше. Сега тя ги е отнесла наред с кирпича, който спояваше камъните на сградите, унищожила всички изящни артефакти.

Блек изсумтя и поклати глава.

— Някой да ми даде кърпичка.

Шлепът подмина Голямата тераса. Далеч зад нея се издигаше тъмната издатина, с която свършваше платото Кайпаровиц, недостъпно и обагрено в тъмнорозово от залязващото слънце. Корабът зави към тесен залив в пясъчниковите стени — подножието на Змийския каньон.

Щом навлязоха в каньона, водата стана по-тъмнозелена. Отвесните стени се издигаха право нагоре и в отражението трудно можеше да се определи къде свършва водата и започва камъкът. Капитанът бе казал на Нора, че почти никой не идва в този каньон — нямало къмпинги и плажове и скалите били толкова високи и стръмни, че не ставали за катерене.

Холройд се протегна.

— Четох за Кивира — посочи книгата той. — Поразителна история. Чуй това:

„Индианците чикуйе доведоха при генерала роб, когото пленили в далечна земя. Генералът го разпита с помощта на преводачи. Робът му разказа за далечен град на име Кивира. Той бил свещен и там живеели жреците на дъжда, които пазели записи за историята им от началото на времето. В този град имало голямо богатство. Обикновените съдове за маса били от най-чисто злато и каните, блюдата и паниците също били от злато, пречистено, полирано и орнаментирано. Той каза, че презирали всички други метали.“

— Аха — обади се Смитбак и с преувеличен ентусиазъм потри длани. — Това ми харесва: „презирали всички други метали“. Злато. Такава приятна дума, не смятате ли?

— Няма абсолютно никакви данни индианците анасази да са притежавали злато — отбеляза Нора.

— Ами златните паници за вечеря? — рече Смитбак. — Прощавайте, госпожо председател, но това ми звучи съвсем конкретно.

— Тогава се пригответе да се разочаровате — отвърна тя. — Индианците са разказвали на Коронадо само онова, което са знаели, че иска да чуе, за да продължи напред.

— Чуйте нататък — каза Холройд. — „Робът предупреди генерала да не ходи в града. Жреците на Ксочитъл го пазели, каза той. Те призовавали бога на прашния дявол срещу онези, които без разрешение се приближават, и така ги погубвали.“

— П-п-погубвали ли ги? — иронично попита Смитбак. Нора сви рамене.

— Типично за тези стари сведения. Зрънце истина, украсено за драматичен ефект.

Хикс излезе от рубката и жилавото му тяло се очерта на фона на идващата отвътре светлина.

— Сонарът показва плитчина — каза той. — Показва се дъното на каньона. Сигурно след още някой и друг завой ще стигнем края на езерото.

Всички застанаха до предните перила и нетърпеливо се вторачиха в сумрака. От покрива на рубката прожектор освети водата пред тях. Тя отново промени цвета си в мътношоколадов. Шлепът плаваше покрай носещи се по повърхността клони, заобикаляше тъмни завеси от камък, издигащи се високо над тях.

Когато излязоха от поредния завой, сърцето на Нора внезапно се разтуптя. Краят на каньона беше преграден с купища плаващи останки: дънери, клони и гниещи борови иглички. Някои дървесни стволове бяха с диаметър метър и половина, изтръгнати от земята и прекършени от свръхестествена сила. В далечината се различаваше брегът — клиновидна пясъчна ивица при устието на поток, тъмночервен на светлината на залязващото слънце.

Хикс изключи двигателя от скорост и излезе от рубката, като мълчаливо пушеше и се взираше по посока на лъча на прожектора.

— Откъде са се взели всички онези грамадни дървета? — попита Нора. — Не съм виждала дърво, откакто напуснахме Пейдж.

— Наводненията — като дъвчеше лулата си, лаконично отвърна капитанът. — Всичко това е довлечено от планините, понякога от стотици километри разстояние. Когато стигне до езерото, водната стена просто изсипва всичко тук. — Той поклати глава. — Никога не съм виждал такова нещо.

— Можете ли да минете през него?

— Не. Ще съсипя витлата.

„Мамка му!“

— Колко е дълбоко тук?

— Сонарът показва два и половина метра. Дупките и каналите по дъното достигат четири и половина метра. — Възрастният мъж любопитно я погледна. — Може би сега е моментът да се откажете и да се върнете — измърмори той.

Нора погледна спокойното му лице.

— Защо пък да се връщаме?

Хикс сви рамене.

— Не е моя работа, обаче аз не бих навлязъл в тая пустош и за всички пари на света.

— Благодаря за съвета. Имате спасителен сал, нали?

— Да, надуваем. Не можете да превозите конете с него.

Членовете на експедицията се бяха събрали наоколо и слушаха разговора. Нора чу Блек да мърмори, че още отначало не одобрявал идеята за конете.

— Ще прекараме конете с плуване и после ще превозим багажа със сала — каза тя.

— Я почакай… — започна Суайър.

Нора се обърна към него.

— Трябва ни само кон, който да води, другите ще го последват. Роско, басирам се, че имаш добър плувец.

— Естествено, Метиса, но…

— Добре. Ти ще го водиш, ние ще бутаме останалите след вас. Могат да минат през някоя от пролуките между дънерите.

Суайър се вторачи в преградата пред тях, непроходими мрачни останки, осветени от призрачния лъч на прожектора.

— Пролуките са много тесни. Някой кон може да се оплете в храст или да се изкорми на подводен клон.

— Имаш ли друга идея?

Каубоят погледна към водата.

— Не — призна той. — Нямам.

Хикс отвори голям шкаф и с помощта на Холройд извади от него тежка безформена гумена маса. Суайър изведе едър кон от единия фургон и го оседла. Нора забеляза, че не му слага оглавник и юзда. Арагон и Бонароти започнаха да носят багажа при сала, готови да го натоварят. Блек стоеше до фургоните и скептично наблюдаваше. Суайър му подаде кожен камшик.

— За какво ми е това? — като го държеше на една ръка разстояние от себе си, попита археологът.

— Аз ще поведа този кон към брега — поясни каубоят. — Нора ще извежда останалите един по един. Вашата работа е да ги карате да скачат във водата след мен.

— О, нима? И как точно да го направя?

— Ще ги удряте с камшика.

— Да ги удрям с камшика ли?

— Да, по задниците. Не им позволявайте да спрат и да се замислят.

— Това е безумно. Ще ме изпоритат.

— Никой от тези коне не рита, но все пак бъдете готов да отскочите настрани. И издавайте такъв звук. — Суайър издаде шумен неприятен звук като от целувка.

— Може би щеше да е по-лесно с букет цветя и кутия бонбони — пошегува се Смитбак.

— Аз нищо не разбирам от коне — възрази Блек.

— Естествено. Обаче човек не трябва да е професионален коняр, за да удря с камшик конски задници.

— Конете няма ли да ги заболи?

— Малко ще ги пари — каза Суайър. — Обаче нямаме цяла нощ да ги убеждаваме.

Блек продължаваше намръщено да зяпа камшика. Нора не бе сигурна от какво повече е разстроен ученият: от това, че ще бие конете, или че му заповядва някакъв каубой.

Суайър се метна на седлото.

— Пускайте ги да излизат един по един и гледайте във водата да е свободно, за да не се хвърлят един върху друг.

Той се обърна и пришпори коня си. Животното незабавно се подчини, скочи във водата, за миг изчезна под повърхността и отново изплува, като пръхтеше и си поемаше въздух. Каубоят ловко се бе изхлузил от седлото във въздуха, беше паднал до коня и шепнешком насочи Метиса напред.

Останалите коне неспокойно пристъпваха от крак на крак във фургоните, сумтяха с разширени ноздри и уплашено избелваха очи.

— Хайде — каза Нора и пусна втория кон. Животното се приближи до ръба на шлепа, после спря. — Ударете го! — извика на Блек тя.

За нейно облекчение археологът решително пристъпи напред и плесна коня по задницата. Той се хвърли във водата след коня на Суайър.

Смитбак весело ги наблюдаваше.

— Браво! — възкликна журналистът. — Хайде, Аарън, само не ми казвай, че за пръв път използваш камшик. Сигурен съм, че съм те виждал да се мотаеш из садо-мазо баровете във Вилидж.

— Иди да помогнеш на Холройд със сала, Смитбак — изсумтя Нора.

— Слушам. — Той се обърна.

Един по един вкараха и останалите коне във водата, докато образуваха неправилна колона и се запровираха през една от пролуките в купчините дървета. Нора заключи фургоните, после се върна при перилата и проследи с поглед Суайър, който излезе на брега под жълтата светлина на прожектора. Той завърза коня си и с викове отново нагази в езерото, за да изкара другите животни на сушата. Скоро ги събра и ги поведе навътре в каньона, за да освободи място за сала.

Нора го погледа още известно време, после се обърна към Блек.

— Браво, Аарън.

Геохронологът се изчерви от гордост.

Тя погледна останалите от групата.

— Да се заемем с багажа. Много благодаря за помощта, капитане. Ще се погрижим да скрием сала, докато ни няма. Ще се видим след няколко седмици.

— Освен ако не ви видя по-рано — сухо отвърна Хикс и се върна в рубката.

Към единадесет в пълната тишина на пустинната нощ Нора за последен път обиколи заспиващия лагер, после опъна спалния си чувал на известно разстояние от другите и внимателно оформи пясъка на мястото на хълбоците и раменете си. За да сведе до минимум паническите приготовления в последния момент, тя се беше погрижила багажът им да е опакован в самарите, готов за натоварване сутринта. Конете бяха спънати наблизо и доволно дъвчеха люцерна. Останалите от групата или спяха в палатките си, или заспиваха в спалните си чували край гаснещия огън. „Ландлокд Лора“ вече пътуваше обратно за пристанището. Експедицията беше започнала.

Нора се отпусна в спалния си чувал и спокойно въздъхна. Дотук добре. Блек бе голяма досада, но научните му качества компенсираха киселото му поведение. Смитбак я беше изненадал неприятно, но яките му плещи и ръце го правеха добър изкопчия и тя щеше да се погрижи да е зает с лопатата, независимо дали това му харесва. Преди да си легне, той пъхна книгата си в ръцете й и Нора безцеремонно я прибра в сака си.

От друга страна, Питър Холройд се оказваше идеален партньор. По време на пътуването по езерото Пауъл на няколко пъти го бе забелязала да я поглежда плахо и се питаше дали малко не се е увлякъл по нея. Може неволно да беше използвала женския си чар, когато го бе убедила да открадне данните от ЛРД. За миг изпита угризение. Но пък беше спазила обещанието си — той участваше в експедицията. „Момчето сигурно бърка благодарността с детска любов“ — помисли си тя. Бонароти бе една от онези невъзмутими личности, които като че ли не се смущаваха от нищо, и освен това беше страхотен лагерен готвач. А Арагон сигурно щеше да се отпусне, щом се отдалечат от омразното му езеро Пауъл.

Нора удобно се протегна. Най-хубавото бе това, че не се налагаше да се занимава със Слоун Годард. Тримата с Блек и Арагон бяха достатъчно опитни археолози. Доктор Годард можеше да обвинява само дъщеря си за това, че е закъсняла.

Далечните скали и пясъчникови кули слабо отразяваха звездната светлина. Беше захладняло: в пустинята нощта настъпваше бързо. Тя чу тих шепот, усети мириса на цигарите на Бонароти. В тишината из каньона отекнаха далечни писъци на мушитрънче, звънливи като камбана, и се смесиха с тихия плисък на водата под лагера. Вече бяха на много километри от най-близкото човешко селище. А скритият каньон, към който се бяха отправили, се намираше много по-надалеч.

При мисълта за Кивира Нора отново усети бремето на отговорността. Тук имаше възможност и за неуспех, знаеше го, при това огромна възможност. Можеше да не открият града. Експедицията можеше да се провали заради междуличностни конфликти. И най-страшното: бащината й Кивира можеше да се окаже обикновено скално селище с няколко сгради. Това най-много я безпокоеше. Годард можеше да й прости, че е заминала без дъщеря му. Ала въпреки всичко той и институтът нямаше да й простят, ако се завърнеше с превъзходен отчет за някакво мъничко скално селище от епохата Пуебло III. И само Бог знаеше що за унищожителна статия може да напише Смитбак, ако реши, че си е хвърлил безценното време на вятъра.

В далечината се разнесе лай на койот и Нора се уви в спалния чувал. Мислите й сами се върнаха към Санта Фе, към онази нощ в пустото ранчо. Много внимаваше постоянно да държи картите и радарните снимки под око. Беше впечатлила всички с необходимостта за дискретност, позовавайки се на опасност от иманяри. А Смитбак бе провалил грижливо подготвяните й планове…

И все пак знаеше, че думите на журналиста едва ли ще стигнат до Санта Фе, пък и той само беше споменал името й, без да казва нищо конкретно, което да издаде целта на експедицията. И странните й нападатели най-вероятно вече се бяха отказали. Трябваше да са много решителни, дори отчаяни, за да я последват там, където отиваше, и да познават пустинята по-добре от Суайър. В езерото определено не ги бяха следвали лодки. Страхът и раздразнението й се стопиха и на тяхно място дойдоха сънища за прашни руини, наклонени снопове слънчева светлина, пронизващи сумрака на древна пещера, и две мъртви деца, увити в цветни гирлянди.