Златото на Кивира

6.

Питър Холройд с тежка въздишка се настани на старата седалка, премести десния лост и с крак запали двигателя. Той изчака мотоциклета да загрее, после превключи на първа, излезе от комплекса, вля се в движението по Калифорния Булевард и пое на запад към Амбасадор Оудиториъм. Над планината Сан Гейбриъл висеше рядка мъгла. Както обикновено, след цял ден взиране в големи компютърни екрани и изображения с изкуствени цветове очите му засмъдяха от озона. Извън пречистения въздух на комплекса носът му обилно потече и той се изхрачи на асфалта. На горивния резервоар беше залепено пластмасовото човече на „Мишелин“ и той се пресегна да го погали по дебелото шкембе.

— О, боже на калифорнийския трафик, избави ме от дъжд, хвърчащ чакъл и нервни шофьори! — напевно произнесе Холройд.

Десет преки и двадесет минути по-късно той зави със стария мотоциклет на юг и пое към Атлантик Булевард и Монтерей Парк, неговия квартал. Там движението не беше толкова натоварено. Той за пръв път превключи на трета, откакто бе запалил двигателя, И остави вятърът да охлади цилиндрите под него. Мислите му отново се върнаха към упоритата археоложка, която сутринта толкова дълго го беше държала на телефона. Представи си трътлеста научна работничка с миша физиономия, късо подстригана коса и груби маниери. Не бе й обещал нищо повече, освен среща. Среща далеч от ЛРД, естествено — ако Уоткинс надушеше за извънпланова дейност, щеше да се издъни. Но тия намеци за изчезнал град го бяха заинтригували повече, отколкото бе готов да си признае. Холройд нямаше късмет с жените и се бе поласкал от факта, че археоложката — трътлеста или не — е готова да зареже всичко и да дойде чак от Санта Фе, за да се срещне с него. Освен това му беше обещала да плати вечерята.

След кратко спокойно пътуване улиците станаха по-задръстени и по-агресивно градски. Още три преки, още три светофара, и той се качи на тротоара до четириетажна сграда. Измъкна кафяв плик изпод ластика върху задния калник и погледна нагоре към апартамента си. Горещият ветрец леко раздвижваше старите жълти завеси. Бяха му наследство от някой предишен наемател и никога не бяха усещали климатична инсталация. Той пак изсумтя, прекоси улицата и се запъти към кръстовището, където в спускащия се сумрак светеше табелата на пицарията „При Ал“.

Холройд отново се озърна наоколо и се вмъкна в обичайното си сепаре, наслаждавайки се на прохладата в ресторанта. Заради уличните задръствания беше закъснял, но заведението все още пустееше. Той се замисли дали е разочарован или облекчен.

Приближи се самият Ал — дребен, невероятно космат мъж.

— Здравейте, професоре! — възкликна той. — Хубава вечер, а?

— Да — съгласи се Холройд.

Над косматото рамо на Ал виждаше малък телевизор, чиито зърнист образ бе замъглен от пласт мръсотия. Винаги излъчваше Си Ен Ен, винаги с изключен звук. Предаваха кадри от совалката „Рипъблик“, някакъв космонавт се носеше с главата надолу, завързан за бяло въже, на фона на величественото синьо кълбо на Земята. За миг изпита познат копнеж и пак погледна бодрото лице на Ал, който шляпна с брашняна ръка по масата.

— Какво ще бъде тази вечер? Имаме хубава пица с аншоа, ще е готова след пет минути. Обичате ли аншоа?

Хрлройд се поколеба. Археоложката сигурно се беше отказала от дългото пътуване. В края на краищата той не я бе окуражил по телефона.

— Да — отвърна той. — Донеси ми две парчета.

— Анджело! Две парчета с аншоа за професора! — извика. Ал на път за тезгяха.

Холройд го проследи с поглед, после се пресегна за хартиения плик и изсипа съдържанието му върху масата. Отвътре изпаднаха бележник, два сини маркера и евтини екземпляри от „Бели Нил, Аку Аку“ и „Издръжливост“ на Лансинг. Той с въздишка прелисти страниците на „Издръжливост“, откри изрезката от вестник и се отпусна назад.

Чу познатото изскърцване на вратата на пицарията — влезе млада жена с голяма чанта. Тя имаше необикновена коса с бронзов цвят, която се спускаше на вълни върху раменете й, и проницателни кафяви очи. Тялото й беше стройно и докато вмъкваше чантата си през вратата, Холройд не можа да не забележи добре оформения й задник. Жената се обърна и той бързо и гузно вдигна очи, само за да ги прикове към лицето й: умно, уморено, нетърпеливо изражение.

Не можеше да е тя.

Жената го погледна и кафявите й очи срещнаха неговите. Той припряно затвори книгата и приглади разрошената си от пътуването с мотоциклета коса. Новодошлата се запъти право към него, стовари чантата си на масата, настани се отсреща и отметна назад медната си коса. Слънчевият й загар подчертаваше пръснатите по носа й лунички.

— Здрасти! — рече тя. — Вие ли сте Питър Холройд?

Той кимна с глава. Обзе го паника. Това не беше мухлясалата научна работничка, която очакваше: тази жена бе очарователна.

— Аз съм Нора Кели — протегна ръка тя.

Холройд се поколеба за миг. После остави книгата и се ръкува. Пръстите й бяха студени и неочаквано силни.

— Извинете ме за настойчивостта. Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.

Той се опита да се усмихне.

— Хм, вашата история ме заинтригува. Но не бяхте много конкретна. Ще ми се да науча повече за този изчезнал град в пустинята.

— Боя се, че засега не мога да конкретизирам повече. Сам разбирате необходимостта от секретност.

— Ами тогава не съм сигурен, че ще мога да ви помогна — отвърна Холройд. — Вече ви казах по телефона. Всички молби трябва да минат през моя шеф. — Той се поколеба. — Съгласих се да се срещнем само за да науча нещо повече.

— Вашият шеф трябва да е доктор Уоткинс. Да, разговарях и с него. Много мил човек. Че и скромен. Тъкмо това ми харесва у мъжете. Жалко че не можа да ми отдели повече от девет секунди.

Холройд се разсмя, после си наложи да спре.

— Та каква сте в института? — като се разшава на мястото си, попита той.

— Главен асистент.

— Главен асистент — повтори Холройд. — Вие ли ръководите експедицията? Или има още някой?

Жената проницателно го погледна.

— Аз съм горе-долу на същото равнище като вас. Доста ниско на тотемния стълб. Не управлявам сама съдбата си. Това — потупа чантата си тя — може да промени положението.

Холройд не беше сигурен дали да се почувства обиден.

— И за кога точно ви трябват данните? Бих могъл да ускоря нещата, ако директорът на института лично се свърже с моя шеф — големите имена винаги го впечатляват. — Той мислено се изруга, че говори презрително за началника си. Не се знаеше кога може да ти се отрази нещо такова, а Уоткинс никога не прощаваше.

Нора се наведе към него.

— Трябва да ви призная нещо, господин Холройд. В момента не работя с пълната подкрепа на института. Истината е, че ръководството изобщо няма да обсъди въпроса за организиране на експедиция за откриването на този град, преди да им представя доказателство. Затова имам нужда от вашата помощ.

— Защо толкова искате да откриете този град?

— Защото това ще е най-голямото археологическо откритие на нашето време.

— Откъде знаете?

Ал се появи с две огромни парчета пица, плътно покрити с аншоа, и ги поднесе под носа на Холройд. Разнесе се възсолено ухание.

— Не над чантата! — възкликна жената.

Сепнат от неочаквания заповеден тон, Ал остави пицата на съседната маса и заотстъпва назад с многословни извинения.

— И ми донесете леден чай, моля! — извика след него тя и отново се обърна към Холройд. — Виж, Питър — нали може да те наричам Питър? — не съм изминала целия този път дотук, за да ти губя времето за някакъв глупав археологически обект. — Нора Кели се наведе още по-близо към него и той усети полъх на шампоан. — Да си чувал за Коронадо, испанския изследовател? Той дошъл в Югозапада през хиляда петстотин и четирийсета в търсене на Седемте златни града. Няколко години преди това на север бил заминал един монах, за да спасява езически души, и се завърнал с огромен пробит изумруд и разкази за изчезнали градове. Но когато лично отишъл на север, Коронадо открил само кирпичените пуеблоси на индианските племена в Ню Мексико и никакво злато и богатства. Обаче на едно място, наречено Чикуйе, индианците му разказали за жречески град на име Кивира, където се хранели от златни чинии и пиели от златни бокали. Естествено, това подлудило Коронадо и хората му.

Донесоха й чая. Тя разпечата капачката и отпи.

— Според едни туземци Кивира била на изток в днешен Тексас. Други твърдели, че е в Канзас. Коронадо повел войската си на изток. Но когато стигнал в Канзас, индианците казали, че е далеч на запад в Страната на червените камъни. Накрая Коронадо се върнал в Мексико, съкрушен и убеден, че преследва химера.

— Интересно — рече Холройд. — Това обаче не доказва нищо.

— Коронадо не бил единственият, който чул тези истории. През хиляда седемстотин седемдесет и шеста двама испански монаси, Ескаланте и Домингес, се отправили на запад от Санта Фе в опит да прокарат сухоземен път до Калифорния. Тук някъде нося съобщението им. — Нора затършува в чантата си, извади смачкан лист хартия и започна да чете.

Тя прибра листа.

— И това не е всичко. През хиляда осемстотин двайсет и четвърта един американски планинец на име Джосая Блейк бил пленен от индианците юте. По онова време на изключително смелите пленници понякога им предлагали да избират: или да бъдат убити, или да се присъединят към племето. Блейк, естествено, избрал племето. По-късно се оженил за ютска жена. Ютите са номади и по определено време на годината навлизат много навътре в каньоните на Юта. Веднъж в един особено далечен район на запад от Ескаланте един юте посочил залязващото слънце и споменал, че в тази посока имало разрушен град с баснословни богатства. Ютите никога не се приближавали до него, но дали на Блейк тюркоазен диск, за който твърдели, че произхожда от града. Когато след десет години се върнал в бялата цивилизация, той се кълнял, че някой ден ще открие изгубения град. Накрая се върнал да го търси и повече не го видели.

Тя отново отпи глътка чай и внимателно остави бутилката до чантата си.

— Днес хората смятат, че това са само митове или индиански лъжи. Но според мен не са нито едното, нито другото. А и местонахождението на изгубения град във всички истории е еднакво. Смятам, че никой не го е намерил, защото е скрит в най-далечния край на Юта. Подобно на други градове на анасазите, той сигурно е построен върху висока скала, в ниша или под скален навес. А може просто да е погребан под подвижните пясъци. И тук на сцената се качваш ти. Ти имаш тъкмо каквото ми трябва, Питър. Радарна система, която може да открие града.

Холройд неволно осъзна, че разказът го е увлякъл със своето обещание за приключения. Той се прокашля и потърси рационални аргументи.

— Прощавай, че го казвам, обаче вероятността е доста малка. Първо, ако градът е скрит, никакъв радар не може да го види.

— Но нали вашият скенер вижда през пясък, облаци и мрак?

— Точно така. Само че не и през скали. Ако градът е под скален навес, край. Второ…

— Но аз не искам да намериш самия град. А само пътя, който води до него. Ето, виж това. — Тя отвори чантата си и извади малка карта на Югозапада, на която бяха начертани няколко тънки прави линии. — Преди хиляда години анасазите построили тази тайнствена пътна система, която свързва големите им градове. Това са пътищата, които са картографирани. Всеки от тях води до или от голям град. Твоят радар може да види тези пътища от космоса. Нали така?

— Възможно е.

— Имам едно старо сведение, всъщност писмо, в което се казва, че подобен път водел към този лабиринт от каньони. Сигурна съм, че води до изчезналия град Кивира. Ако открием пътя на сателитно изображение, ще знаем къде да търсим.

Холройд разпери ръце.

— Не е толкова просто. Има списък на чакащите, сигурен съм, че Уоткинс ти е казал за това, той постоянно го натяква. Ангажирани сме за две години напред и…

— Да, той ми каза. Но кой точно определя какво да заснеме радарът?

— Ами молбите се подреждат по спешност и дата на получаване. Аз поемам неотложните случаи и…

— Ти — доволно кимна с глава Нора.

Холройд замълча.

— Съжалявам — внезапно каза тя. — Вечерята ти изстива. — Докато Холройд притегли студените си парчета пица, археоложката прибра картата в чантата си. — Значи няма да е проблем, да речем, да преместиш една от молбите в началото на опашката, нали?

— Сигурно. — Холройд впи зъби в пицата, без да усеща вкуса й.

— Виждаш ли? Аз попълвам молба, ти я преместваш най-отгоре и получаваме снимките.

Той преглътна мъчително.

— И какво според теб ще си помисли доктор Уоткинс или момчетата от НАСА, когато поискам промяна в орбитата на совалката само за да прелети над твоя район? Защо изобщо да ти помагам? Рискувам си гъза… тоест работата.

Нора го погледна.

— Защото мисля, че си нещо повече от обикновен изпълнител. Защото мисля, че и в теб гори същият огън като в мен. Да откриеш нещо, което е изгубено от векове. — Тя посочи масата. — Защо иначе ще четеш такива книги? В тях се разказва за откриването на неизвестното. Откриването на Кивира ще е като откриването на скалните жилища в Меса Верде. Само че още по-голямо.

Холройд се колебаеше.

— Не мога — след малко промълви той. — Искаш нещо невъзможно.

Побиха го тръпки, когато осъзна, че за миг си е мислил как да й помогне. Но идеята беше безумна. Тази жена нямаше доказателство и не представляваше никаква институция.

И все пак кой знае защо го привличаше, харесваха му страстта и вълнението й. Като дете бе ходил в Меса Верде. Споменът за онези гигантски безмълвни руини все още го спохождаше. Холройд се озърна наоколо в опит да си събере мислите. Погледна Нора, която го наблюдаваше въпросително. Никога не беше виждал коса с точно такъв цвят на полирана мед, почти металически. После очите му попаднаха върху малкия телевизор и носещата се в космоса совалка „Рипъблик“.

— Не е невъзможно — тихо възрази Нора. — Ти ми даваш молба, аз я попълвам и после правиш каквото трябва.

Холройд обаче продължаваше да гледа екрана: лъскавата совалка с цвят на слонова кост летеше в пространството, звездите бяха твърди като диаманти, Земята се намираше на безброй километри. Винаги бе така. Вълнението от откритието, за което беше копнял в детството и юношеството си, възможността за проучване на нова планета или полет до Луната — всички тези мечти бяха повехнали в един миниатюрен офис в ЛРД, докато гледаше чужди приключения на някакъв мръсен монитор.

Той се сепна и видя, че Нора го е наблюдавала.

— Кога постъпи в ЛРД? — неочаквано промени темата тя.

— Преди осем години, веднага след колежа — отвърна Холройд.

— Защо?

Директният въпрос го изненада.

— Ами винаги съм искал да участвам в проучването на космоса.

— Басирам се, че като малък си искал да си първият човек на Луната.

Холройд се изчерви.

— Малко закъснях за това. Обаче мечтаех да отида на Марс.

— И сега те са там и орбитират около Земята, а ти седиш тук в някаква мръсна пицария.

Сякаш бе прочела мислите му. Обзе го негодувание.

— Виж, добре съм си. Ония момчета нямаше да са там, ако не бях аз и други като мен.

Нора кимна с глава.

— Но не е съвсем същото, нали? — меко попита тя.

Холройд не отговори.

— Предлагам ти възможност да участваш в най-голямото археологическо откритие на нашето време.

— Да — каза той. — И участието ми ще се изразява в това да върша за теб същото като за Уоткинс: да смилам данни и да ги давам наготово на някой друг. Съжалявам, обаче отговорът ми е „не“.

Ала жената не откъсваше кафявите си очи от неговите. Тя мълчеше и на него му се стори, че взима някакво дълбоко лично решение.

— Мога да ти предложа нещо повече — накрая прошепна Нора.

Холрой силно се намръщи.

— Какво например?

— Място в експедицията.

Сърцето му се разтуптя.

— Какво каза?

— Мисля, че ме чу. Ще имаме нужда от специалист по дистанционно сканиране и компютърна техника. Можеш ли да работиш с комуникационно оборудване?

Холройд мъчително преглътна. Гърлото му внезапно беше пресъхнало. После кимна с глава.

— Имам техника, каквато не си и сънувала.

— А какво ще кажеш за малко почивка? Можеш ли да си вземеш две-три седмици отпуск?

— Никога не съм ходил на почивка — чу се да отвръща Холройд. — Натрупал съм половин година отпуска, при това платена.

— Тогава е уредено. Ти ми даваш данните, аз те взимам в експедицията. Гарантирам ти, Питър, няма да съжаляваш. До края на живота си ще помниш това приключение.

Холройд сведе очи към пръстите на жената — дълги и красиви, сплетени в очакване на отговора му. Никога не беше виждал човек, толкова страстно запален по нещо. Усети, че се задъхва.

— Аз… — започна той.

Нора бързо се наведе напред.

— Да?

Холройд поклати глава.

— Всичко това е прекалено неочаквано. Трябва да помисля.

Тя го погледна изпитателно. После кимна.

— Разбирам — каза тихо, бръкна в чантата си, извади лист хартия и му го подаде. — Това е телефонният номер на апартамента, в който съм отседнала. При една приятелка съм. Но не мисли много дълго, Питър. Мога да остана най-много два дни.

Ала Холройд не я чу. Пресмяташе нещо наум.

— Не казвам, че ще го направя, нали разбираш — прошепна той. — Но виж как може да стане. Няма нужда да подаваш молба. Последните три дни от полета на совалката са определени за радарни снимки, шейсет и пет орбити на различни ширини. Една компания за проучване на полезни изкопаеми иска снимки на някои райони в Юта и Колорадо. Засега ще ги отложим. Мога да ги включа в чакащите. После леко променям тяхната молба, за да получим снимка на района, който ти е нужен. Трябва само да подадеш искане за купуване на данни веднага щом свалим информацията от совалката. Обикновено тя е собственост на НАСА за срок от две години, обаче се правят изключения за научни институти. Когато дойде моментът, ще ти помогна.

— Молба за купуване ли? Искаш да кажеш, че ще трябва да платя?

— Доста е скъпо.

— За какво става дума? Двестатина кинта ли?

— По-скоро двайсет хиляди.

— Двайсет хиляди долара! Да не си се побъркал?

— Съжалявам. Това не зависи даже от Уоткинс.

— Откъде да взема двайсет хиляди долара, по дяволите? — избухна Нора.

— Виж, заради теб уреждам промяна в орбитата на совалка на Съединените щати. И това не е малко. Какво искаш да направя — да открадна данните ли?

Последва мълчание.

— Виж това е идея — накрая отвърна Нора.