Златото на Кивира

59.

Застанала на колене, Нора пъхна изваденото от непромокаемите чували фенерче в джоба си и помогна на Смитбак да изпие чашка вдигащ пара бульон. Газовият котлон пращеше и цъкаше, докато изстиваше пред палатката. Тя пое празната чаша от ръцете му, настани го обратно върху спалния чувал и го зави с вълнено одеяло. Беше заменила мокрите риза и панталон със сухи и шокът му като че ли преминаваше. Но дъждът продължаваше да плющи по палатката и щеше да е безсмислено да се опитва да го премести. Според нея сега Смитбак най-много се нуждаеше от сън. Тя погледна часовника си, който бе закопчала на главния стълб на палатката. Минаваше девет. И все пак кой знае защо никой не се връщаше в лагера.

Мислите й отново се насочиха към пороя. Предизвикалата го буря трябва да е била ужасна. Струваше й се необяснимо как някой може да не забележи буреносния облак от платото.

Нора бързо се изправи. Смитбак я погледна с бегла усмивка.

— Благодаря!

— Поспи — отвърна тя. — Аз ще се кача при руините.

Журналистът кимна, но очите му вече се затваряха. Нора извади фенерчето и излезе в мрака. Тя го включи и тръгна към въжената стълба. Цялото тяло я болеше и не си спомняше някога да се е чувствала по-уморена. Страхуваше се от онова, което щеше да открие в мъртвия град. Ала вече се беше погрижила за Смитбак, а и в момента не можеше да става въпрос да напуснат долината. Като ръководител на експедицията нямаше друг избор, освен да отиде в Кивира и да разбере какво става.

Дъждовните капки проблясваха през жълтия лъч. Когато се приближи до скалата, Нора видя тъмна фигура да се спуска по стълбата и леко да скача на пясъка. Нямаше начин да не познае силуета и грациозните движения.

— Ти ли си, Роско? — разнесе се гласът на Слоун.

— Не — отвърна Нора. — Аз съм.

Фигурата се вцепени. Нора пристъпи напред и освети лицето на Слоун. Не видя облекчение, а смайване и смут.

— Ти! — ахна Слоун.

Нора долови в гласа й ужас, дори гняв.

— Какво става? — като се опитваше да се овладее, попита тя.

— Как… — започна Слоун.

— Попитах те нещо. Какво става?

Нора инстинктивно отстъпи назад. После забеляза огърлицата на шията й: едри мъниста, очевидно праисторически, жълти и лъскави — слюдесто лъскави — на светлината на фенерчето.

Докато се взираше в накита, чувството, зародило се като парещ страх, внезапно избухна в ярост.

— Направила си го, нали? — промълви тя. — Влязла си в кивата.

— Аз… — заекна Слоун.

— Съвсем съзнателно си влязла в кивата — каза Нора. — Имаш ли представа как ще реагира институтът? Как ще реагира баща ти?

Слоун мълчеше. Изглеждаше поразена, сякаш все още не можеше да проумее или да приеме присъствието й. „Сякаш вижда призрак“ — помисли си Нора.

И тогава в миг разбра, че всъщност е точно така.

— Не очакваше да ме видиш жива, нали? — попита тя.

Гласът й прозвуча уверено, ала усещаше, че цялото й тяло трепери.

Слоун обаче продължаваше да стои като вцепенена.

— Метеорологичната прогноза каза Нора. — Ти ме излъга.

При тези думи Слоун внезапно рязко поклати глава.

— Не… — започна тя.

— Пороят започна двайсет минути след като ти слезе от скалите — прекъсна я Нора. — Цялото плато Кайпаровиц се оттича през каньона. Горе е имало огромен буреносен облак, трябва да е имало. И ти си го видяла.

— Метеорологичната прогноза, която се излъчва от Пейдж, е публично достояние. Можеш да провериш, когато се върнем…

Но докато я слушаше, в съзнанието на Нора се появи неканен образ: Арагон, разкъсан на парчета от пороя, който безмилостно го беше повлякъл по стените на каньона.

Тя поклати глава.

— Не. Ще направя нещо друго. Ще проверя сателитните снимки. И знам какво ще открия: чудовищен облак, надвиснал точно над платото Кайпаровиц.

При тези думи Слоун пребледня като мъртвец. По широките й скули се събираха капки дъжд.

— Виж, Нора, възможно е изобщо да не съм погледнала натам. Трябва да ми повярваш.

— Къде е Блек? — неочаквано попита Нора.

Изненадана от въпроса, Слоун замълча.

— В града — отвърна тя.

— Какво според теб ще каже той, когато го попитам? Той беше на скалите заедно с теб.

Слоун свъси вежди.

— Той не е добре и…

— И Арагон е мъртъв — с едва овладяна ярост отново я прекъсна Нора. — Слоун, ти си била готова да влезеш в кивата независимо от цената. И тази цена е убийство.

Грозната дума увисна в тежкия въздух.

— Ще отидеш в затвора, Слоун — продължи Нора. — И никога повече няма да работиш в тази област. Лично ще се погрижа за това.

— Не можеш да го направиш, Нора — отвърна Слоун. — Не можеш. — Гласът й бе тих и настойчив.

— Само почакай.

Светкавица разцепи небето, почти незабавно последвана от мощен гръм. В този миг Нора наведе глава и заслони очи. И видя мътния проблясък на оръжието, затъкнато в колана на Слоун. Веднага вдигна поглед. Слоун я наблюдаваше, изведнъж се изпъна и рязко си пое дъх. Зъбите й бяха стиснати. На Нора й се стори, че зад изненаданото й изражение долавя нова решителност.

— Не! — промълви тя.

Слоун се взираше в нея, без да мига.

— Не! — повтори Нора, този път по-високо, и заотстъпва в мрака.

Ръката на Слоун бавно и колебливо се плъзна надолу към пистолета.

С рязко отчаяно движение Нора изключи фенерчето и се затича.

Лагерът бе на стотина метра — там нямаше да намери убежище. Слоун стоеше на пътя към града. Реката я отрязваше от отсрещната страна на долината. Единствената възможност беше посоката, в която тичаше.

Мислите й бясно препускаха. Слоун не бе свикнала да губи. Щом беше отказала да напусне Кивира, преди да отвори нивата, щеше ли да позволи на Нора да я върне в цивилизацията, където я очакваха срам и унижение — един съсипан живот? „Защо я предизвиках така? — ядоса се на себе си Нора. — Как можах да постъпя толкова глупаво?“ Беше показала на Слоун, че няма избор. Сама бе подписала смъртната си присъда.

Тичаше колкото може по-бързо в подножието на скалите и се насочваше към свлачището в отсрещния край. Мълниите от време на време осветяваха пътя й. Тя се изкатери по сипея и започна да търси скривалище, без да смее да използва фенерчето си, за да не се издаде. По средата на склона намери подходяща дупка: тясна, но все пак достатъчно голяма, за да побере човешко тяло. Вмъкна се колкото може по-навътре и приклекна в мрака, като дишаше тежко и се опитваше да анализира ситуацията, обзета от гняв и отчаяние.

Озърна се наоколо. Убежището й бе само временно решение: Слоун съвсем скоро щеше да я открие. И беше въоръжена.

Мислите й се насочиха към Смитбак, който спеше в медицинската палатка. Тя сви юмруци. Журналистът бе лесна мишена. Но не: Слоун нямаше какво да търси в палатката. Даже да го намереше, може би нямаше да го убие. Нора трябваше да се вкопчи в тази надежда — поне докато измислеше как да спре Слоун.

Не можеше да няма изход. Бонароти и Суайър бяха някъде там. Освен ако и те не участваха в заговора… Тя поклати глава, отказвайки да продължи тази линия на размисъл.

Може би щеше да измисли как да се прокрадне в лагера и да избяга заедно със Смитбак. Но това означаваше часове предпазливо чакане, а дотогава Слоун със сигурност щеше да направи нещо. Знаеше, че не може да се изкатери на платото и да избяга — нямаше да остави ранения журналист в долината. Докато седеше в мрака и премисляше възможностите, с отчаяние прозря, че всъщност няма абсолютно никакви възможности.