Ангелско нашествие

10

Силиконовата долина се намира на около половин час път с кола от гората по хълмовете, или на около четирийсет и пет минути от Сан Франциско, ако караш по магистралата. Подозирам, че пътищата ще бъдат задръстени с изоставени коли и отчаяни граждани. Затова се отправяме към хълмовете — там хората са по-малко, а скривалищата — повече.

Допреди няколко седмици богаташите живееха по по-ниските хълмове. Обитаваха или къщи тип ранчо с три спални за два милиона долара, или приказни имения за десет милиона. Стоим далеч от тях, защото е логично да примамват лоши посетители. Ние си избираме малка къща за гости зад едно от именията. Не е твърде луксозна и не привлича вниманието.

Ангелът просто ме следва, без да коментира — нямам нищо против. Откакто напуснахме офиссградата не е казал много. Прекарахме дълга нощ и когато стигаме до вилата, той едва стои на краката си. Успяваме да се доберем до къщата малко преди да връхлети буря.

Странно. В някои отношения той е шокиращо силен. Биха го, осакатиха го, кървя в продължение на дни и пак е способен да отблъсне неколцина мъже наведнъж. Изглежда никога не му става студено, независимо че не носи нито фланелка, нито яке, но ходенето май му се отразява зле.

Най-сетне сядаме в колибата и дъждът плисва. Той развързва ботушите си. Краката му, възпалени и покрити с мехури, са розови и уязвими, сякаш не ги използва много. Изглежда правдоподобно. Ако имах криле, вероятно и аз щях да прекарвам повечето си време в полет.

Ровя в раницата и намирам малката аптечка. Вътре има опаковки с пластири за мехури. Приличат на лепенките за рани, но са по-големи и здрави. Подавам опаковките на ангела. Той отваря една и започва да се взира в лепенката, сякаш никога не е виждал такова нещо.

Първо разглежда страната с телесен цвят, с един тон по-светла от кожата му, после — страната с марлята и накрая отново външната страна. Поставя я върху окото си като пиратска превръзка и прави физиономия.

Устните ми леко се разтягат, колкото и да ми е трудно да повярвам, не съм изгубила способността си да се усмихвам. Вземам я от ръката му.

— Ще ти покажа как се използва. Дай да ти видя крака.

— В света на ангелите това е много интимно желание. Обикновено са ми нужни вечеря, вино и наелектризиращ разговор, за да отдам краката си.

Обяснението му изисква остроумен отговор.

— Все едно — махвам аз.

Добре де, явно няма да получа наградата за духовита жена на годината.

— Искаш ли да ти покажа как да ги използваш, или не? — Тонът ми е кисел. Това е най-доброто, което мога да направя в момента.

Той протяга краката си. Възпалените червени петна по петите и палците му крещят за нежна грижа. На едната пета зее спукан мехур.

Поглеждам оскъдния запас от пластири. Налага се да използвам всичко за неговите крака. Дано моите да издържат. Внимателно поставям лепенка върху спукания мехур, а вътрешният ми глас отново се обажда: „Той няма да остане с теб повече от два дни. Защо прахосваш ценни запаси за него?“.

Ангелът изважда парченце стъкло от рамото си. През целия път дотук се е занимавал с това, но продължава да намира още. Ако не беше застанал пред мен, когато счупи прозореца, и аз щях да съм цялата в стъкълца. Почти съм сигурна, че не е възнамерявал специално да ме предпази, но няма как да не съм му благодарна, задето го бе сторил.

Внимателно попивам със стерилна марля гнойта и кръвта. Ако така или иначе развие инфекция, тя ще се дължи на дълбоките рани по гърба му, а не на няколкото мехура по краката. При мисълта за изгубените му криле ръцете ми пипат по-внимателно от обикновено.

— Как се казваш? — питам нехайно.

Не ми трябва да знам. Всъщност не искам да знам. Ако го свързвам с име, би изглеждало, че по някакъв начин сме от едната страна на барикадата, а е невъзможно да се случи някога, сякаш признавам вероятността да станем приятели. Изключено е. Какъв е смисълът да се сприятеляваш с палача си?

— Рафи.

Заинтересувах се за името, колкото да го разсея от мисълта, че се налага да използва краката вместо крилете си. Въпреки това сега ми се струва в реда на нещата да знам.

— Ра-фи — повтарям бавно. — Звучи добре.

Каменното му изражение не го напуска, но погледът му омеква, все едно се усмихва. Поради някаква причина, лицето ми пламва.

Покашлям се, за да разсея напрежението.

— Рафи с подутите крака.

Думите ми го карат да се усмихне. Така наистина прилича на човек, когото би искал да опознаеш. Неземно красив мъж, за какъвто мечтае всяко момиче.

Само че не е мъж. И е прекалено неземен. Да не споменавам, че нашето момиче не мечтае за нищо друго, освен за храна, подслон и закрилата на семейството си.

Прилежно разтърквам с пръст краищата на лепенката, за да не падне. Той рязко поема дъх — не знам дали от болка, или от удоволствие. Старая се да не отклонявам поглед от работата си.

— Е, няма ли и ти да ме попиташ как се казвам?

Иде ми да се ритна. Прилича на флиртуване. Не е така, разбира се. И от къде на къде? Поне се въздържах да не се изкикотя.

— Вече знам името ти.

Имитира съвършено гласа на майка ми:

— Пенрин Йънг, веднага отвори вратата!

— Много добре. Звучиш точно като нея.

— Сигурно си чувала старата поговорка: „Знаеш ли нечие истинско име, ставаш силен“.

— Вярно ли е?

— Случва се и да бъде. Особено в междувидовите отношения.

— Тогава защо ми каза твоето?

Обляга се назад и нехайно свива рамене като лошо момче.

— Как те наричат, ако не знаят името ти?

След кратко мълчание отговаря:

— Гневът Божий.

С бавно, премерено движение отдръпвам от крака му ръката си, за да не се разтрепери. Ако някой ни наблюдава отстрани, непременно ще си помисли, че му отдавам почит. Той седи на стола, а аз коленича в краката му със сведена глава. Ставам бързо, за да го гледам отвисоко. Поемам дълбоко въздух, изправям рамене и се взирам право в очите му.

— Не ме е страх нито от теб, нито от твоя вид, нито от твоя Бог.

Част от мен се свива в очакване на мълнията — защото съм сигурна, че тя ще удари. Не се случва нищо. Не се чува дори разтърсваща гръмотевица в бурята навън. Ала страхът не ме напуска. Аз съм мравка на бойното поле на боговете. Няма място за гордост или его, само малка ниша за оцеляване. Въпреки това не мога да се удържа. За кои се мислят? Добре! Мравки сме, но това поле е нашият дом и имаме пълното право да живеем в него.

Изражението му се променя съвсем бегло и бързо се вкаменява с богоподобния му маниер. Не съм сигурна какво означава, но безумното ми твърдение явно му въздейства по някакъв начин, пък било и само да го забавлява.

— Не се и съмнявам, Пенрин.

Произнася името ми, сякаш вкусва нещо ново, плъзга го по езика си, за да види дали му харесва. В изказа му долавям определена интимност, от която се чувствам неудобно.

Хвърлям останалите пластири в скута му.

— Сега знаеш как да ги използваш. Добре дошъл в моя свят.

Обръщам му гръб, за да подчертая, че не се страхувам. Поне така си повтарям. А и докато съм с гръб към него, не се притеснявам да оставя ръцете си леко да треперят. Бъркам в раницата да извадя нещо за ядене.

— Защо изобщо сте тук? — питам, докато ровя за храна. — В смисъл, очевидно не сте дошли за приятелски разговор, но защо държите да се отървете от нас? Какво сме направили, за да заслужим изтребление?

— Нямам представа — вдига рамене той.

Поглеждам го втренчено със зяпнала уста.

— Хей, не командвам аз — подвиква той. — Ако бях добър търговец, щях да ти надрънкам куп празни приказки, които звучат съдържателно. Истината е, че всички напредваме опипом в тъмнината. Понякога се сблъскваме с ужасни неща.

— Това ли е всичко? Изключено е да е толкова случайно.

Не знам какво искам да чуя, но не е това.

— Винаги е толкова случайно.

Звучи по-скоро като закоравял войник, отколкото като какъвто и да било ангел. Едно е сигурно — няма да получа много отговори от него.

Вечерята ни се състои от готови спагети и два енергийни десерта. Има и шоколадчета, откраднати от офиса. Мечтая си да запалим огнището, ала димът от комина ще бъде сигурен знак, че колибата е обитаема. Същото важи и за лампите. В раницата нося две фенерчета, но най-вероятно фенерът на майка беше привлякъл бандата, затова хрупаме сухите спагети и прекалено сладките енергийни десерти на тъмно.

Той поглъща порцията си толкова бързо, че няма как да не го изгледам втренчено. Не знам кога е ял за последен път, положително обаче не се е хранил, откакто го познавам. А и бързото му изцеление също е изразходвало, предполагам, доста калории. Не разполагаме с много и все пак му предлагам половината от дажбата си. Ако беше останал буден през последните два дни, щеше да ми се наложи да му дам много повече.

Държа протегната дланта си с храната достатъчно дълго, за да се сконфузя.

— Искаш ли я? — питам.

— Зависи защо ми я даваш.

Свивам рамене.

— Понякога, докато напредваме опипом в тъмнината, се натъкваме на нещо хубаво.

Той ме гледа още една секунда и взема предложената храна.

— Няма обаче да деля с теб шоколада.

Знам, че трябва да пестя шоколада, но не мога да се въздържа да не изям повече от планираното. Блажената мекота и сладкият взрив в устата ми носят рядко постигано успокоение — как да го пропусна? Въпреки това няма да позволя да изядем повече от половината провизии. Набутвам останалото дълбоко на дъното на раницата, за да не се изкушавам.

Апетитът ми за сладко явно е изписан по лицето ми, защото ангелът ме пита:

— Защо просто не го изядеш? Утре може да хапнем нещо друго.

— За Пейдж е.

Решително затварям ципа на раницата, без да обръщам внимание на замисления му поглед.

Чудя се къде е майка. Винаги съм я подозирала за по-умна от баща ми, независимо че именно той има магистърска степен по инженерство. Въпреки това цялата й животинска хитрост няма да й помогне, когато налудничавите й инстинкти надмогнат вниманието й. Някои от най-лошите моменти от живота ми се дължат на нея. Все пак се надявам да е открила подслон от дъжда и да е намерила нещо за вечеря.

Пак ровя из раницата. Изваждам последната стиропорена чаша готови спагети. Отивам до вратата и я оставям навън.

— Какво правиш?

Мисля да му обясня за майка ми, но се отказвам.

— Нищо.

— Защо оставяш храна отвън на дъжда?

Откъде е разбрал, че е храна? Твърде тъмно е, за да види чашата, със спагети.

— Колко добре виждаш в тъмното?

Следва кратко мълчание, сякаш обмисля дали да отрече способността си да вижда на тъмно.

— Почти толкова добре, колкото и през деня.

Трупам информацията. Навярно току-що научената на пръв поглед незначителна подробност ще спаси живота ми. Иначе кой знае какво щях да правя, като открия другите ангели? Например да се опитам да се скрия в тъмното, докато се промъквам в гнездото им. Щеше да бъде неподходящ момент да установя колко добре виждат в мрака.

— Е, защо оставяш ценна храна навън?

— В случай че майка ми е наоколо.

— Няма ли да влезе?

— Може би да. А може би не.

Той кима, уж разбира, но това, естествено не е възможно. За него, изглежда, всички хора са луди.

— Прибери храната, аз ще ти кажа, ако се приближи.

— И как ще разбереш дали е наблизо?

— Ще я чуя. Само дано дъждът не стане твърде шумен.

— Колко остър е слухът ти?

— Моля?

— Ха-ха — изсмивам се сухо. — Понякога тези неща имат голямо значение, когато спасявам живота си.

— Дори не знаеш къде е и дали е жива — подхвърля безучастно, все едно говори за времето.

— Но знам къде си ти и знам, че ще се запътиш обратно към другите ангели, дори и само за да им отмъстиш.

— А, така значи? Не успя да изкопчиш информацията от мен, когато бях слаб и безпомощен, и сега големият ти план е да ме последваш до гнездото на змиите, за да спасиш сестра си. Този замисъл е толкова добър, колкото хрумването ти да подплашиш онези мъже, преструвайки се на ангел.

— Всяко момиче трябва да умее да импровизира в зависимост от положението.

— Положението излезе извън контрола ти. Следваш ли този път, ще намериш смъртта си. Затова послушай съвета ми и бягай в обратната посока.

— Не разбираш. Не става въпрос да вземам логични, оптимални решения. Нямам избор. Пейдж е безпомощно малко момиче. Сестра ми е. Единствената точка от дневния ред е как да я спася, а не дали ще се опитам.

Той се обляга и ме изглежда преценяващо.

— Чудя се кое ще те убие първо — предаността или инатът ти.

— Нито едното, нито другото, стига да ми помогнеш.

— И защо да го правя?

— Спасих ти живота. Два пъти. Длъжник си ми. В някои култури щеше да си ми роб до гроб.

Трудно ми е да видя изражението му в тъмнината, тонът му обаче е скептичен и кисел.

— Наистина ме извлече от улицата, когато бях ранен, признавам. При нормални обстоятелства това би минало за спасяване на живота ми, но понеже намерението ти беше да ме отвлечеш за разпит, не се брои. А ако имаш предвид нескопосания си опит да ме „спасиш“, докато се биех с онези мъже, ще ти напомня, че ако не беше блъснала гърба ми в огромните пирони, щръкнали от стената, и не ме беше приковала към количка, изобщо нямаше да се окажа в такова положение.

Той се подсмихва.

— Направо не е за вярване как онези идиоти почти се вързаха, че си ангел.

— Не се вързаха.

— Само защото оплеска работата. Едва не прихнах, когато те видях.

— Щеше да е много забавно, ако животът ни не беше изложен на риск.

Тонът му става сериозен:

— Значи знаеш, че можеха да те убият.

— Както и теб.

От шепота на вятъра навън листата прошумоляват. Отварям вратата и прибирам чашата спагети. Склонна съм да му вярвам, че ще чуе, ако майка се приближи. По-добре да не рискуваме друг да види храната и да влезе в колибата.

Изваждам от раницата блуза и я навличам върху онази, която нося. Температурата спада бързо. Най-накрая задавам въпроса, от чийто отговор се боя:

— Какво искат от децата?

— Отвлекли са повече от едно ли?

— Виждала съм улични банди да отвличат деца. Не допусках, че ще вземат Пейдж, заради краката й, но сега се чудя дали не продават хлапетата на ангелите.

— Нямам представа какво правят с децата. Сестра ти е първата, за която чувам.

Тихият му глас ме смразява. Дъждът барабани по прозорците, а вятърът чегърта с един клон по стъклото.

— Защо те нападнаха другите ангели?

— Неучтиво е да питаш жертва на насилие какво е направила, за да я нападнат.

— Знаеш какво имам предвид.

Той свива рамене на слабата светлина.

— Ангелите са яростни създания.

— Така и забелязах. Преди ви мислех за много мили и добри.

— Защо си го мислела? Във вашата Библия сме предвестници на проклятие, готови и способни да унищожат цели градове, фактът, че понякога сме предупреждавали някой от вас, не ни прави алтруисти.

Имам още въпроси, но първо искам да изясня едно.

— Нуждаеш се от мен.

Той се изсмива:

— И как именно?

— Искаш да се върнеш при приятелите си, защото се надяваш да пришият обратно крилете ти. Беше изписано на лицето ти, когато споменах за това в офиса. Мислиш, че е възможно. Но за да стигнеш до там, се налага да ходиш. Никога не си се придвижвал пеша, нали? Необходим ти е водач, някой, който да намери храна и вода, безопасен подслон.

— И наричаш това храна?

На лунната светлина той хвърля празната стиропорена чаша към кошче за смет. В помещението е твърде тъмно, за да видя как тя тупва в кошчето от другата страна, но звучи сякаш е отбелязал три точки.

— Виждаш ли? Иначе би подминал спагетите. Има всякакви неща, които не би помислил за храна. Пък и някой трябва да разсейва подозренията спрямо теб. Никой не би предположил, че си ангел, ако пътуваш с човек. Вземи ме със себе си. Ще ти помогна да се прибереш у дома, но ти ми помогни да намеря сестра си.

— Искаш да заведа троянски кон в ангелското гнездо?

— Не, не. Нямам за цел да спасявам света, само сестра си. Тази отговорност ми е повече от достатъчна. От какво всъщност се притесняваш? Че мое величество може да бъде заплаха за ангелския род?

— Ами ако тя не е там?

За да му отговоря, преглъщам сухата буца в гърлото си.

— Тогава вече няма да бъда твой проблем.

По-тъмната сянка на силуета му се свива на дивана.

— Да поспим, докато навън все още е тъмно.

— Това не означава „не“, нали?

— Не означава и „да“. Сега ме остави да спя.

— И още нещо. Ако сме двама, ще се пазим по-лесно през нощта.

— Но е по-лесно да спиш, когато си сам. — Взема възглавница от дивана и я поставя върху ухото си. Премества се още веднъж и се отпуска, а дишането му става тежко и равномерно, все едно вече е заспал.

Въздишам и се отправям към спалнята. Докато приближавам стаята, въздухът става все по-студен и се замислям доколко е разумно да спя там.

Отварям вратата и веднага разбирам защо в колибата е толкова студено. Прозорецът е счупен и вятърът навява дъжд в леглото. Вземам едно сгънато одеяло, оставено върху раклата. Студено е, но е сухо. Затварям вратата на спалнята, за да не става течение, и се връщам тихомълком в дневната. Лягам на дивана срещу ангела и се увивам в одеялото.

Той изглежда блажено заспал. Все още е без фланелка, както при първата ни среща. Превръзките сигурно го топлят, но не особено. Чудя се дали му става студено. Сигурно е мразовито, когато летиш високо в небето. Вероятно ангелите, както са леки, за да могат да летят, са приспособени към ниските температури.

Но всичко това са предположения и донякъде оправдания, за да се почувствам по-добре, след като взех единственото одеяло в колибата. Тази нощ няма ток, съответно и отопление. Температурите в района на залива рядко падат под нулата, но понякога нощем става доста студено. Изглежда сега е един от тези моменти.

Заспивам, заслушана в равномерния ритъм на дишането му и в барабаненето на дъжда по прозорците.

Сънувам, че плувам в Антарктическия океан, заобиколена от натрошени айсберги. Ледените кули са величествени и опасно красиви.

Пейдж ме вика. Маха във водата, кашля и едва се задържа на повърхността. Може да гребе само с ръце и не очаквам да продължи да плува изправена дълго време. Насочвам се към нея и отчаяно се опитвам да я достигна, ала студът смразява вътрешностите ми и забавя движенията ми. Изразходвам почти цялата си енергия в треперене. Пейдж ме вика. Твърде далеч е, за да видя лицето й, но чувам сълзите в гласа й.

— Идвам! — опитвам се да извикам. — Всичко е наред, скоро ще съм при теб.

Гласът ми обаче е само дрезгав шепот и даже аз едва го чувам. Гърдите ми се раздират от отчаяние. Не е по силите ми да я утеша с успокоителни думи.

Различавам шум от моторница. Тя пори водите между плаващите ледени късове и се приближава към мен. Управлява я майка ми. Със свободната си ръка хвърля през борда ценни провизии за оцеляване, които разплискват ледената вода. От лодката падат консерви супа и фасул, спасителни жилетки и одеяла, дори обувки и лепенки за мехури, и потъват между люлеещите се ледове.

— Скъпа, наистина трябва да си изядеш яйцата — наставлява ме.

Лодката се насочва право към мен, без да забавя ход. Даже май ускорява. Не се ли махна от пътя й, ще ме прегази.

Пейдж ме вика в далечината.

— Идвам — отвръщам й аз, но от устата ми излиза само тихо хриптене. Опитвам се да отплувам към нея, ала мускулите ми са замръзнали и смогвам само да се мятам. Да се мятам и да треперя пред лодката на майка ми.

— Тихо. Ш-ш-шт — шепти успокояващ глас в ухото ми.

Усещам как някой издърпва възглавниците на дивана иззад гърба ми. После ме обгръща топлина. На мястото на възглавниците има стегнати мускули, прилепени до тялото ми. Смътно осъзнавам, че около мен се увиват мъжки ръце с мека като пух кожа и мускули от стоманена коприна. Стопяват леда във вените ми и прогонват кошмара.

— Ш-ш-шт. — Мъжки шепот в ухото ми.

Отпускам се в топлата какавида и отново се унасям, заслушана в барабаненето на дъжда по покрива.

Топлината е изчезнала, но не треперя. Сгушвам се във възглавниците — безуспешен опит да усетя допира на тялото, ала то вече не е до мен.

Отварям очи на сутрешната светлина и ми се ще да не го бях правила. Рафи лежи на дивана, вперил тъмносин поглед в мен. Преглъщам, изведнъж ми става неудобно, чувствам се неугледна. Чудесно. Настъпил е краят на света, майка е навън с уличните банди, по-луда от всякога, сестра ми е отвлечена от отмъстителни ангели, а аз се притеснявам, понеже косата ми е мазна и имам лош дъх.

Ставам рязко, отмятайки одеялото по-енергично от необходимото. Вземам си тоалетните принадлежности и се отправям към една от двете бани.

— Добро утро и на теб — провлачва мързеливо той.

Ръката ми е върху бравата на едната баня, когато казва:

— В случай че се чудиш, отговорът е „да“.

Спирам и не смея да се обърна. „Да?“ Да, той ме е прегръщал през нощта? Да — знае, че ми е харесало?

— Да, можеш да дойдеш с мен — довършва той, сякаш вече съжалява. — Ще те отведа до ангелското гнездо.