Ангелско нашествие

33

Взирам се в тъмните прозорци над изпепеления град.

— Разкажи ми за Вестителя. — Това е първата ми възможност да осмисля предишния разговор с Йосия.

— Господ заповядва на Гавраил. Той е Вестителят. После Гавраил казва на всички нас какво иска Господ. — Рафи лапва препълнена лъжица от притопленото си картофено пюре. — Така е поне на теория.

— И Господ не говори с никой от другите ангели?

— Със сигурност не и с мен. — Рафи разрязва сочния си стек. — Но все пак напоследък не съм особено популярен.

— И никога не е говорил с теб, нито веднъж?

— Не. И се съмнявам, че някога ще го направи.

— Но според думите на Йосия ти би могъл да бъдеш следващият Вестител.

— Да, би било наистина смешно, нали? Все пак не е напълно изключено. На практика съм един от възможните приемници.

— Защо да е толкова смешно?

— Защото, любопитке, аз съм агностик.

Сблъсках се с много изненади през последните два месеца, но тази едва не ме поваля на пода.

— Ти си… агностик? — Поглеждам го, за да се уверя, че не се шегува. — Тоест, не си сигурен в съществуването на Господ? — Рафи е напълно сериозен. — Как е възможно? Та ти си ангел, за бога.

— Е и?

— Е и, ти си Божие създание. Той те е създал.

— Предполага се, че е създал и теб. Нима сред вас няма такива, които се съмняват в съществуването на Бог?

— Е, да, но той не ни говори. Имам предвид не говори на мен. — Сещам се за майка ми. — Добре, признавам. Някои хора твърдят, че говорят на Бог или обратното. Но откъде да знам дали е истина?

Майка ми дори не общува с Бог разбираемо. Използва някакъв измислен език, разбираем само за нея. Религиозната й вяра е фанатична. По-точно, вярата й в Дявола.

Ами аз? Дори и сега, след появата на ангелите и всичко останало, още не мога да повярвам в нейния Бог. Но признавам, че късно нощем малко се страхувам от дявола й. Като цяло, изглежда, това ме прави агностичка. Доколкото на всички ни е известно, не е изключено ангелите да се окажат извънземни от друг свят, чиято цел е да ни подмамят да се предадем без много борба. Не знам, а и не очаквам някога да узная повече за Бог и ангелите или да проумея повечето от загадките на живота. Приела съм го.

Ала сега открих ангел агностик.

— Главата ме заболя от теб — сядам на масата.

— Думите на Вестителя се приемат за Божия воля. Ние я изпълняваме. Винаги сме го правили. А дали всеки от нас или самият Вестител е вярващ е друг въпрос.

— Значи, ако следващият Вестител ви каже да избиете всички останали хора, просто защото така е решил, ангелите ще го направят.

— Несъмнено. — Рафи лапва последното парче от полусуровия стек.

Замислям се върху думите му. В това време той става, за да се подготви за операцията.

Слага си раницата. Увита е с бели кърпи — така наподобява сгънати криле под сакото му.

Приближавам се да му помогна да си нагласи сакото.

— Няма ли да изглежда съмнително?

— Отивам на място, където няма много чужди очи.

Стига до входната врата и спира.

— Ако не се върна до изгрев-слънце, намери Йосия. Той ще ти помогне да се измъкнеш от гнездото.

В гърдите ми засяда твърда буца.

Дори не знам къде отива. Сигурно в някоя тъмна уличка при месар, който работи с мръсни хирургически инструменти на оскъдна светлина.

— Почакай. — Посочвам меча на полицата. — А меча ти?

— Няма да хареса скалпелите и иглите около мен. Не може да ми помогне на операционната маса.

Вътрешно потрепвам от безпокойство при мисълта, че ще лежи безпомощен на някаква маса, заобиколен от враждебно настроени ангели. Да не говорим за възможно нападение на Съпротивата по време на операцията.

Да го предупредя ли?

И да рискувам да каже на своите? На своите стари приятели и предани войници?

Какво ще направи, ако знае? Ще се откаже ли от операцията и от единствената си надежда да си върне крилете? Никакъв шанс.

Рафи излиза навън, без да съм му отправила предупреждение.