Ангелско нашествие

25

— Какво са направили според теб? — задавам въпроса си в упор.

Рафи свива рамене.

— Дали са нахранили нисшите демони?

— Може би.

— Защо им е да го правят?

— Отказал съм се от опитите да разбера хората.

— Имай предвид, че не всички сме такива.

Питам се защо се чувствам длъжна да оправдавам поведението ни пред един ангел.

Той ме поглежда с разбиране и продължава напред.

— Ако ни беше видял преди нападението, щеше да знаеш — продължавам да упорствам аз.

— Знам — казва той, без да се обръща към мен.

— Откъде?

— Гледах телевизия.

Подсмихвам се. Тогава осъзнавам, че не се шегува.

— Наистина ли?

— Не го ли правеха всички?

Сигурно е така. Имаше безплатни канали. Стигало е само да уловят сигнала, за да научат всичко за нас. Телевизията не беше точно огледало на реалността, но отразяваше най-големите ни надежди и най-дълбоките ни страхове. Питам се какво ли мислят ангелите за нас, ако изобщо представляваме интерес за тях.

Питам се и с какво се занимава Рафи в свободното си време, освен гледането на телевизия. Трудно ми е да си го представя как се разполага на дивана след тежък ден на битки и за да се отпусне, зяпа предавания за хора. Какъв ли е животът му у дома?

— Женен ли си?

Тутакси съжалявам за този въпрос. Сега си го представям с болезнено красива ангелска съпруга и малки херувимчета, които се гонят в имение с гръцки колони.

Той спира и ме поглежда гневно, сякаш току-що съм изрекла нещо крайно неприлично.

— Не се заблуждавай от външния ми вид, Пенрин. Аз не съм човек. Дъщерите човешки са забранени за ангелите.

— Ами дъщерите женски? — Правя неуспешен опит да се усмихна нехайно.

— Въпросът е сериозен. Не познаваш ли религиозната история?

Източникът на по-голямата част от познанията ми за религията е майка ми. Спомням си всички моменти, когато посред нощ бълнуваше на непознати езици в стаята ми. Непрекъснато влизаше, докато спях, и накрая придобих навика да си лягам с гръб към стената. Така виждах кога идва, без тя да разбира, че съм будна.

Сядаше на пода до леглото ми, клатеше се напред-назад в своеобразен транс, стискаше Библията и с часове говореше на странни езици. Безсмислените гърлени звуци следваха ритъма на гневно песнопение. Или на проклятие.

Това може да ти изкара акъла, когато лежиш в тъмното и си се унесъл. Общо взето дотам се простират познанията ми за религията.

— Ъ-ъ, не — смотолевям аз. — Не знам много за религиозната история.

Той тръгва отново.

— Група ангели, наречени Наблюдателите, били изпратени на Земята, за да надзирават хората. С времето ги налегнала самота и взели човешки съпруги въпреки забраната. Нарекли децата им нефилими. Те били чудовищни. Ядели хора, пиели кръвта им и тероризирали Земята. Заради това Наблюдателите били осъдени да останат в преизподнята до деня на Страшния съд.

Той мълчаливо прави няколко крачки, сякаш се чуди дали да ми разкаже още. Изчаквам с надеждата да чуя възможно най-много за света на ангелите, дори да става въпрос за древна история.

Тишината натежава. В тази история има още нещо, което той не ми казва.

— И какво — насърчавам го аз, — в крайна сметка ангелите нямат право да се събират с хора? Иначе ще бъдат прокълнати?

— Много прокълнати.

— Това е жестоко. — Изненадващо е, че съм склонна да съчувствам на ангелите, дори на онези от древни времена.

— Ако това ти се струва лошо, да беше видяла как наказаха съпругите им.

Все едно ме приканва да го попитам. Това е шансът ми да науча повече, но откривам, че всъщност не искам да знам какво наказание те очаква, ако се влюбиш в ангел. Вместо това се взирам в сухите иглички, които се трошат под краката ми.

Скайлайн Булевард свършва внезапно при път 92. Продължаваме на север по магистрала 280 през гъсто населения в миналото район южно от Сан Франциско. Това е основната артерия на града и шумът от мотора на автомобила, движещ се по пътя под нас, не би трябвало да ме изненадва. И все пак съм учудена.

Не съм чувала движеща се кола от почти месец. Има много работещи автомобили и бензин, но не очаквах да са останали проходими пътища. Приклякаме в храстите и оглеждаме пътя. Вятърът пронизва блузата ми и отделя кичури от конската ми опашка.

Под нас черен джип криволичи наляво-надясно, следвайки разчистен път между струпаните коли. Спира за известно време с работещ двигател. Ако го бяха изключили, щеше да се слива с хилядите други коли, изоставени по улиците. Докато се движеше, различавах къде минава между колите. Но сега установявам колко хитро криволичи и дори прави обратни завои, за да остане незабелязан.

Джипът е спрял, пътят е задръстен. Човек би се затруднил да открие пролуките, ако не знае за тях. Сега джипът е поредният автомобил в морето от празни коли, а маршрутът му е безразборна комбинация от ходове в безкрайния лабиринт. Шофьорът и пътниците сигурно се виждат от земята, но от въздуха никой не би имал представа, че са вътре. Тези хора се крият от ангелите.

— Хората на Ави — сочи Рафи, стигнал до същото заключение. — Хитро — в гласа му се долавя нотка на уважение.

Наистина е хитро. Пътищата са най-преките маршрути до всяка дестинация. Двигателят на джипа спира и той на практика се изгубва в пейзажа. Миг по-късно Рафи посочва нагоре. В ясното небе летят малки петънца. Приближават се бързо и внезапно се превръщат в ангелски ескадрон, летящ в У-образна формация. Снишават се над магистралата, сякаш търсят плячка.

Задържам дъха си, клякам възможно най-ниско в храсталака и се чудя дали Рафи ще се опита да привлече вниманието им. Отново осъзнавам колко слабо съм информирана за ангелите. Дори се затруднявам да предположа дали на Рафи му се иска групата да го забележи. Откъде знае дали не са враждебно настроени?

Ако успея да проникна в ангелското леговище, как ще намеря похитителите на Пейдж? Ако бях по-осведомена, например как се казват или от кой отряд са, щях да имам отправна точка. Неволно съм възприела ангелите като малка общност — да речем незначително по-голяма от лагера на Ави. Съгласно смътните ми представи, ако успея да намеря гнездото, ще ги наблюдавам известно време и ще реша какво да предприема.

За пръв път ми хрумва вероятността то да е много по-голямо. Толкова голямо, че Рафи да не се ориентира дали тези ангели са му приятели, или врагове. Достатъчно голямо, за да царят опасни разногласия в редиците им. Ако вляза в лагер с размерите на римска завоевателна армия, ще мога ли веднага да се ориентирам къде държат Пейдж и просто — ей така — да си тръгна с нея?

Рафи е клекнал до мен. Мускулите му се отпускат и той се изравнява със земята. Решил е да не привлича вниманието на ангелите. Не съобразявам какво означава това: разпознал ги е като враждебни или изобщо не ги познава.

При всички случаи поведението му ми подсказва, че ангелските му врагове са по-страшни от рисковете, които поема на земята. Ако намери приятелски настроени ангели, те ще го отнесат, където пожелае, и много по-бързо ще получи медицинска помощ. Заплахата сигурно е огромна, щом пропуска подобна възможност.

Ангелите правят завой и отново се понасят над морето от коли, сякаш се опитват да надушат плячката си от въздуха.

Едва успявам да открия отново джипа, въпреки че видях къде спря. Хората на Ави наистина знаят как да се прикриват.

Чудя се каква мисия ги е накарала да рискуват да бъдат заловени на пътя. Съмнявам се да сме ние. Най-малкото не си струваме риска, не и според тях. Сигурно имат сведения за нещо важно близо до града или вътре в него. Дали не са тръгнали на разузнаване?

Каквото и да търсят ангелите, не го намират. Издигат се нагоре и изчезват към хоризонта. Свистенето на въздуха край ушите им сигурно притъпява слуха им. Вероятно това е основната причина да е толкова остър.

Издишвам дълбоко. Джипът отдолу най-накрая пали отново и продължава да криволичи на север към града.

— Откъде разбраха, че ангелите идват? — пита той, почти риторично.

Свивам рамене. Имам няколко предположения, но не виждам причина да ги споделям с него. Ние сме умни маймуни, особено когато става въпрос за оцеляване. А в Силиконовата долина живеят едни от най-интелигентните и изобретателни маймуни в света. Макар че избягах от лагера на Ави, изпитвам прилив на гордост от евентуалните постижения на нашата страна.

Рафи ме гледа съсредоточено и се чудя колко от нещата, които мисля, са изписани по лицето ми.

— Защо не ги повика? — питам аз.

Сега е негов ред да свие рамене.

— Можеше да получиш медицинска помощ до залез-слънце — уточнявам уж небрежно аз.

Той се надига от земята и се изтупва.

— Да. Или да попадна в ръцете на враговете си.

Той отново се отправя успоредно на пътя. Следвам го неотлъчно.

— Разпозна ли ги? — опитвам се да звуча незаинтересовано. Ще ми се да го попитам направо колко са ангелите, но отговорът на този въпрос означава да издаде военна тайна.

Поклаща глава без обяснение.

— Не, не си разпознал кои са? Или не, не можа да ги видиш достатъчно добре, за да ги познаеш?

Той спира и загребва котешката храна, останала в неговия плик.

— Заповядай. Моля те, затвори си устата. Разрешавам ти да изядеш и моята дажба.

Дотук с изкопчването на информация. Не се надявам някога да стана велик шпионин като Туидълди и Туидълдум.