Ангелско нашествие

45

Някъде в града вие куче. Нормално е кухият звук да се стопи в шума на войната, да се удави в страха и болката ми. Вместо това съзнанието ми го усилва и той надделява над всичко останало.

Докато лежа парализирана на студения паваж, осъзнавам, че това е най-самотният звук, който някога съм чувала.

Майка се спуска към мен. Още не е спряла да крещи. Хвърля се върху ми и започва да хлипа истерично. Мисли ме за мъртва, но все още я е страх. Страхува се за душата ми. Все пак току-що е видяла как демон донася мъртвото ми тяло.

Хората около нас разговарят уплашено.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Мъртва ли е?

— Той ли я уби?

— Трябваше да го застреляте!

— Не знаех дали е мъртва.

— Това не беше ли Дяволът?

— Какво става, по дяволите?

Той върна тялото ми на моя вид.

Рискуваше да го застрелят. Рискуваше да го нападнат други ангели. Мислеше ме за мъртва, нищо не му пречеше да ме остави в подземието, където отломките да ме погребат. Трябваше да последва Белиал и да си върне крилете. Трябваше да осуети плана на Уриел и да не се появява пред очите на другите ангели.

Вместо това той ме върна при семейството ми.

— Това е тя. Пенрин. — Ди-Дум се появява в зрителното ми поле. Омазан е със сажди, изглежда изтощен и тъжен.

Виждам Ави. За миг той ме поглежда сериозно.

— Да тръгваме — подканва притеснено. — Потегляме! — изкрещява към групата. — Да изведем тези хора оттук!

Хората наоколо ми се подреждат и се качват в каросериите. Като минават край мен, всички ми хвърлят по един поглед.

Майка ме стиска още по-силно и продължава да хлипа.

— Моля ви, нека я кача в камиона — вие тя.

Ави спира и я поглежда със съжаление.

— Съжалявам за дъщеря ви, госпожо. Опасявам се, че нямаме място за… Ще се наложи, страхувам се, да я оставите — обръща се той и подвиква на войниците си: — Някой да помогне на тази жена да се качи в камиона.

Един войник идва и я отскубва от мен.

— Не! — Тя крещи, вие и се гърчи в ръцете му.

Точно когато изглежда, че войникът ще се откаже и ще я пусне, усещам как някой ме повдига. Някой ме носи. Главата ми пада назад и виждам кой е.

Малката Пейдж.

От този ъгъл оглеждам грубите шевове по линията на челюстта до ухото й. Веселият жълт пуловер на мама се е свлякъл настрани, до шевовете на гърлото и рамото й. Носила съм я на ръце хиляди пъти. Не съм си и помисляла, че някой ден ще си разменим местата. Походката й е нормална, а би трябвало да залита под тежестта ми.

Тълпата утихва. Всички са вперили поглед в нас.

Тя ме оставя в каросерията без никаква помощ. Войникът отгоре, стиснал пушка и готов за стрелба, се отдръпва от нас. Хората в каросерията се сгушват едни в други като животни, разчитащи на стадото.

Чувам пъшкането на Пейдж, докато се качва в камиона. Никой не й помага. Тя се навежда, за да ме повдигне отново.

Поглежда ме с усмивка, но лицето й се изкривява в болезнена гримаса, когато шевовете се разместват. Съзирам жилки сурово месо между равните редове от бръсначи.

Ще ми се да можех да затворя очи.

Малката ми сестра ме полага на пейка от едната страна на каросерията. Хората се отдръпват от нас. Виждам как майка се приближава и сяда до мен. Взема главата ми в скута си.

Още плаче, но вече не е в истерия. Пейдж се сгушва до краката ми.

Ави сигурно е наблизо, защото всички в каросерията поглеждат навътре, сякаш очакват присъдата. Ще ме оставят ли в камиона?

— Да се махаме — подканва Ави. — И без това загубихме твърде много време. Качвайте хората в камионите! Да се махаме, преди да е гръмнало.

Кое? Гнездото ли?

Камионът е пълен е хора, но незнайно как всеки съумява да запази личното си пространство така, че да не е претъпкано.

Сред крясъците се дочуват изстрели. Всеки се хваща за нещо, подготвен за тежко пътуване. Камионът потегля мудно напред, криволичейки между изоставените коли, и се отдалечава от гнездото.

Главата ми подскача върху бедрото на майка. Прегазваме нещо. Тяло? Картечницата, стреляща във въздуха, така и не спира. Надявам се безразборно пръснатите куршуми да не уцелят Рафи, където и да е той.

Малко след като тръгваме, един голям камион се блъсва в сградата. На фона на измамното утро на пожара първият етаж на гнездото избухва в огнено кълбо.

Стъкло и бетон се разпръскват във всички посоки. Сред пожара, дима и отломките хора и ангели бягат и летят далеч от гнездото като подплашени насекоми.

Величествената сграда се олюлява, самата тя е шокирана от случващото се.

От по-ниските прозорци излизат пламъци. Сърцето ми се свива при мисълта, че Рафи може да е влязъл обратно вътре. Не видях накъде отиде, след като ме остави. Надявам се да е в безопасност.

Гнездото бавно се срутва върху основите си.

Руши се от горе на долу, а прахът се разпръсква настрани на забавен каданс. Съпътстващият грохот наподобява дълго земетресение. Всички гледат смаяно.

Орди от ангели кръжат из въздуха, наблюдавайки опустошението.

Гъбата от прах ги приближава, те се отдръпват и политат в различни посоки. Изглеждат малобройни. Предната фасада на гнездото се срутва върху неравна купчина отломки и всички притихват изумени.

Ангелите се разпръскват в опушеното небе по двама, по трима.

Всички наоколо се радват. Някои плачат. Други крещят. Хората подскачат и пляскат с ръце. Непознати, довчера заплашващи се с оръжие на улицата, се прегръщат.

Отвърнахме на удара.

Обявихме война на всяко същество, въобразило си, че ще ни унищожи без борба. Независимо колко божествени и силни са те, това е нашият дом и винаги ще се борим, за да го защитим.

Победата далеч не е съвършена. Знам, че мнозина от ангелите са се отървали с леки наранявания. Дори да има загинали, останалите бързо ще се възстановят.

Хората празнуват, сякаш сме спечелили войната. Сега разбирам какво имаше предвид Ави относно смисъла на това нападение: не да надделеем над ангелите, а да спечелим хората.

Досега никой, поне не и аз, не вярваше, че има шанс да отвърнем на удара. Приемахме войната за свършена. Ави и борците от Съпротивата ни показаха, че това е само началото.

Досега не се бях замисляла за това, но се гордея, не съм човек. Имаме своите недостатъци. Ние сме чувствителни, объркани, яростни и обременени от толкова много проблеми. Но в крайна сметка съм горда, че съм човешка дъщеря.