Ангелско нашествие

18

— Понеже обезпокои съня ми, ще чистиш тоалетните. — Ави определено не обича да става рано и не крие предпочитанието си да спи, вместо да се занимава с нас.

— Какво искате от нас? — недоволствам аз. — Казах ти: не сме убили онези хора.

Връщаме се там, откъдето започнахме — с Рафи седим вързани на столовете в стаята, която започвам да приемам като наша.

— По-важно е какво не искаме. Не искаме да издавате броя, местонахождението и арсенала ни. След като видяхте лагера, изключено е да ви пуснем, преди да се преместим.

— След колко време?

— Известно — Ави уклончиво свива рамене. — Няма да се бавим.

— Не разполагаме с известно време.

— Разполагате с толкова, колкото кажем ние — обажда се Бодън, охранителят, който ни залови. Поне това име е изписано на униформата му. Нищо не пречи, разбира се, да се е сдобил с нея от мъртвия титуляр. — Ще правите каквото ви нареди движението на съпротивата. Защото без него всички щяхме да бъдем обречени на ада, който тези ангелски копеле…

— Достатъчно, Джим — прекъсва го Ави. Досадата в тона му ми дава основание да предположа, че добрият стар Джим, а навярно и неколцина от другите войници са повтаряли абсолютно същата реплика милион пъти с усърдието на новопосветени.

— Истина е — обръща се към нас Ави. — Основателите на съпротивата ни предупредиха, че този момент ще настъпи. Посъветваха ни къде да отидем, за да оцелеем, вдъхнаха ни стимул, докато останалата част от света се разпадаше. Дължим всичко на съпротивата. Тя е най-голямата ни надежда да преживеем това клане.

— Значи не е само този лагер? — изненадана съм.

— Има световна мрежа от изолирани групи. Сега разбираме за съществуването на другите, опитваме се да се организираме и съгласуваме.

— Страхотно — подхвърля Рафи. — Това означава ли, че трябва да останем тук, докато не забравим, че някога сме чували за движението на съпротивата?

— Напротив. Точно това трябва да разпространявате — поправя го Ави. — Колкото повече се знае за съпротивата, толкова по-обнадеждени и сплотени ще се чувстват хората. Всички се нуждаем от това в най-голяма степен.

— Не се ли притесняваш, че ако мълвата се разнесе, ангелите просто ще унищожат движението? — провокирам го аз.

— Тези гълъбчета са безсилни да ни смажат, дори да изпратят цялото си чуруликащо ято — с насмешка коментира Бодън. Лицето му е зачервено и изглежда готов за бой. — Само да опитат! — Кокалчетата на пръстите му са побелели от стискане на пушката и това ме притеснява.

— Откакто започнаха нападенията на канибалите, ни се налагаше да задържаме доста хора — измества темата Ави. — Само вие успяхте да се измъкнете. Лесно е да намерим място за двама ви. Място с храна и приятели, живот със смисъл и цел. Точно сега има разцепление в редиците ни. Карат ни да се ядем един друг, за бога. Как да се противопоставим, ако си трошим главите и се убиваме един друг за консерва кучешка храна?

Той се накланя настойчиво към нас.

— Този лагер е само началото. Всички трябва да участват, за да ни се отвори минимален шанс да си възвърнем света от ангелите. Хора като вас биха ни били от полза. Хора с достатъчно умения и решителност, за да се превърнат в най-великите герои на човечеството.

Бодън изсумтява.

— Надали са толкова добри. Лутаха се около лагера в голям полукръг като вибратори. Колко може да са опитни?

Нямам представа какво общо имат вибраторите, но е прав: наистина ни залови идиот.

Все пак няма да мия тоалетните, както се оказа. Само Рафи бе удостоен с тази чест. На мен се пада прането. Не съм сигурна дали е много по-хубаво. Никога в живота си не съм се трудила толкова усилено. Когато в Америка ръчният труд стане по-евтин и по за предпочитане от употребата на машини, разбираш, че е дошъл краят на света. Мъжете често цапат сериозно джинсите си и други дебели дрехи в гората. Да не споменавам бельото.

През деня изживявам повече от няколко мига на погнуса, но научавам това-онова от другите перачки.

След дълго сконфузено мълчание жените започват да говорят. Две са в лагера само от няколко дни. Изглеждат изненадани и още не вярват, че няма да ги наранят или изнасилят. Предпазливо се стараят да говорят тихо и се озъртат наоколо. Това ми пречи да се отпусна дори когато започват да клюкарстват.

Докато си скъсваме задниците от работа, или по-точно ръцете и кръста, научавам, че Ави е абсолютен фаворит сред жените, но е за предпочитане да стоя на страна от Бодън и дружките му. Ави ръководи лагера, не обаче и цялото движение на съпротивата. Нескрито се коментира, поне сред жените, качеството му на чудесен световен водач на борците за свобода.

Харесвам идеята за лидер, който да ни изведе от тъмните времена. Допада ми романтиката да се превърна в част от нещо добро и правилно и да ме предвожда група хора, посветили се да станат герои.

Ала това не е моята борба. Борбата ми е да прибера сестра си жива и здрава. Борбата ми е да не позволя на майка да се забърка в неприятности и да я заведа на безопасно място. Борбата ми е да осигуря храна и подслон на разбитото си семейство. Докато не спечеля завинаги тези битки, не мога да си позволя лукса да отклонявам поглед към общата картина на войни с техните богове и романтични герои.

А в момента борбата ми е да изпера лекетата от чаршафи, с метри по-дълги и по-широки от мен. Нищо не лишава, живота от романтика и величие така, както прането на лекета от спално бельо.

Една от жените се притеснява за съпруга си. Твърди, че „се прави на войник“, макар в продължение на двайсет години да не е помръдвал от стола си на компютърен програмист. Тормози се и за своя голдън ретривър, напъхан в колибата с останалите кучета.

Оказва се, че повечето кучета всъщност, са домашни любимци на хора от лагера. Опитват се да ги превърнат в злите, ожесточени пазачи, които преследваха Рафи, но на практика не са имали достатъчно време да ги обучат. Пък и целия си живот те са прекарали в глезотии и игри. Очевидно никак не е лесно да ги превърнеш в жестоки убийци, щом по-скоро биха те близали до смърт или преследвали катерици.

Долорес ме уверява, че кучето й, Чекърс, е от типа, който ближе до смърт, а повечето от животните се чувстват в рая тук, в гората. Кимам с по-голямо разбиране, отколкото тя си представя. Отлично схващам защо охранителите нямат кучета. Трудно е да патрулираш, ако партньорът ти непрекъснато се впуска в преследване на гризачи и лае по цяла нощ. Благодаря на бога, че поне това ни спести.

Опитвам се непринудено да насоча разговора към друга тема — що за създание глозга бежанците по пътя. Срещам само предпазливи погледи и уплашени физиономии. Една жена се прекръсти. Ето какъв бил начинът да убиеш разговор.

Повдигам чифт мръсни панталони, за да ги натопя в калната вода, и продължаваме да работим мълчаливо.

С Рафи сме затворници, ала никой не ни охранява. В смисъл — никой няма изрична заповед да го прави. Всички знаят, че сме новобранци и съответно ни държат под око.

За да не забележат колко бързо зараства раната на главата на Рафи, рано сутринта успяхме да поставим две лепенки до корените на косата му. Подготвихме се с обяснение, че главата по принцип кърви обилно, а раната е била по-лека, отколкото е изглеждала миналата вечер, но никой не ни попита. Хвърлих бърз поглед и на превръзките му. Кървавите петна са във формата на стави на криле. Засъхнали, но ясно забележими. Не можем да направим нищо по въпроса.

Рафи копае канал до преносимите тоалетни заедно с група мъже. Той е един от малцината, които още не са свалили фланелките си. Върху тениската му се откроява суха ивица заради превръзката, но изглежда никой не я забелязва. Поглеждам мръсотията по фланелката му с професионално око и се надявам някой друг да я пере.

Слънчевите лъчи се отразяват от нещо лъскаво на оградата, която мъжете строят около тоалетната. Размишлявам върху съвършено правилната форма на правоъгълните кутии, използвани за строежа, и изведнъж осъзнавам какво представляват. Настолни компютри. Мъжете редят настолни компютри и ги циментират в стена.

— Да — потвърждава Долорес, проследила погледа ми. — Съпругът ми винаги наричаше електронните си джаджи „тухли“, когато остарееха морално.

Морално остарели, няма що. Компютрите представляваха кулминацията на технологичните ни умения, а сега, благодарение на ангелите, ги използваме за строеж на стени за тоалетни.

Отново се заемам да търкам чифт панталони върху дъската за пране.

Обядът започва след цяла вечност. Тъкмо се каня да повикам Рафи, и една медноруса жена се понася към него на дългите си крака. Всичко в походката, гласа и наклона на главата й говори за покана към мъжкия пол. Променям посоката и се отправям към трапезарията, преструвам се, че не забелязвам как отиват да обядват заедно.

Вземам купа яхния с еленско и крайшник хляб и ги излапвам с невероятна скорост. Някои около мен недоволстват, защото всеки ден ядат едно и също, но аз съм погълнала достатъчно готови спагети и котешка храна, за да оценя по достойнство вкуса на прясното месо и консервираните зеленчуци.

От сутрешния клюкарски разговор съм осведомена, че част от храната си набавят, претърсвайки близките къщи, но повечето идва от склад, който съпротивата пази в тайна. Изглежда, Движението се грижи добре за хората си.

След края на обяда отивам да потърся Ави. Цял ден кроя планове да се обърна към него с молба да ни пусне. На светло тези хора не изглеждат толкова лоши — защо да не проявят разбиране към спешната ми нужда да спася сестра си. Не е по силите ми, разбира се, да спра Рафи да разкаже на врага за лагера, но няма причина да говори с когото и да било, преди да сме стигнали до гнездото. А дотогава нищо чудно лагерът да се е преместил. Неубедително оправдание, но ще трябва да свърши работа.

Намирам Ави сред група мъже, внимателно пренасящи дървени касети от складовите килери, където замалко да надникна миналата нощ. Двама предпазливо товарят касетите една по една в камион.

Единият ъгъл се изплъзва от ръката на единия товарач и всички замръзват.

За няколко удара на сърцето ми всички погледи са вперени в несръчния мъж. Почти помирисвам страха им.

Нещата, складирани в онова помещение, са по-избухливи, предполагам, от еленско месо и оръжия.

Тръгвам към Ави, за да поговорим, но едни гърди в камуфлажна дреха се изпречват на пътя ми. Повдигам глава и познатият ми вече охранител от миналата нощ, Бодън, ме поглежда кръвнишки.

— Връщай се при прането, жено.

— Шегуваш ли се? В кой век живееш?

— В този. Това е новата реалност, сладурано. Приеми я, преди да съм ти я натъпкал в гърлото. — Той многозначително поглежда към устата ми. — Дълбоко и силно.

Буквално помирисвам похотта и яростта му.

Страхът пробожда гърдите ми като игла.

— Трябва да говоря с Ави.

— Да, ти и всяка друга мацка в лагера. Ето го твоя Ави — хваща се между краката и поклаща ръката си нагоре-надолу, сякаш се здрависва с члена си. Навежда се към мен, изплезва език и го размърдва в неприличен жест. Толкова е близо, че усещам плюнката му.

Иглата на страха пробива дробовете ми и целият въздух ме напуска. Залива ме гняв като цунами и изпълва всяка клетка в тялото ми.

Това обяснява същинската причина защо пълзя от кола до кола, защо се крия и вцепенявам при най-тихия звук, защо притичвам в сенките като животно, умираща от безпокойство, да не би някой подобен тип да хване мен, сестра ми, майка ми. Това е отношението на по-големия и по-силния, който имаше наглостта да отвлече сестра ми — безпомощно, мило момиченце. Това е нещото, което буквално ми пречи да я спася.

— Какво ми каза току-що? — Налагаше се цивилизованото и учтиво момиче от миналото да му даде втора възможност да се поправи.

— Казах…

Забивам заоблената част на дланта си в носа му. Не действам само с ръка. Силата идва чак от хълбоците ми и цялото ми тяло насочва енергията си към удара.

Усещам как носът му се чупи от яростната ми атака. Още по-хубавото е, че беше изплезил езика си, и сега той попада между зъбите му. Главата му се отмята назад, а от прехапания му език се разхвърчават пръски кръв.

Вбесена съм, разбира се. Ала действията ми не са изцяло лишени от разум. Макар и редовно да си отварям устата, без да мисля, никога не влизам в бой, без първо да се допитам до ума си. Този път прецених, че ще спечеля, ако предприема първия ход. Неговата тактика за сплашване е обичайно действие сред побойниците. Очакват по-дребният и по-слабият съперник да се свие от страх и да отстъпи.

Бързата ми равносметка се свежда горе-долу до следното: той е с трийсет сантиметра по-висок и по-широк от мен, обучен войник, а аз съм момиче. Ако съм мъж, вероятно ще ни оставят да се бием. Но хората са склонни да вярват, че когато момиче удря далеч по-висок, въоръжен бабаит, става въпрос за самозащита. При наличието на толкова много мъжаги, сновящи наоколо, ще изминат около десет секунди, преди някой да ни разтърве.

И така ще спечеля битката без големи щети, защото: първо, ще привлека вниманието на Ави, което и бездруго се опитвах да направя, второ, ще унижа господин Пилешки мозък, като покажа на всички как тормози жени, и трето, ще стане ясно, че не се давам лесно.

Онова, което не знам, е колко сериозно може да ме нарани Бодън за десет секунди.

Той ми се пули шокиран в продължение на няколко мига и събира гнева си.

Нанася премазващ удар в челюстта ми.

После ме блъска с цялото си тяло.

Падам по гръб. Между ноктите на болката, впити в дробовете и лицето ми, отчаяно се опитвам да си поема дъх. Сяда върху мен, а аз изчислявам, че остават около две секунди. Дано някой много бърз, рицарски настроен войник от лагера опровергае преценката ми. Дано Рафи вече се е втурнал, за да махне тази горила от мен.

Бодън сграбчва деколтето на фланелката ми с ръка, а другата — свита в юмрук — се надига за още един удар. Добре, просто трябва да преживея този тупаник и някой със сигурност ще дойде при нас.

Хващам кутрето на ръката върху фланелката ми и го извивам с все сила, докато се извърти назад.

Малко известен факт е, че щом кутрето се завърти, дланта, китката, ръката и цялото тяло трябва да го последват. Иначе нещо ще се счупи. Той рязко се отдръпва, скърца със зъби и извива тялото си, за да последва кутрето.

Тогава забелязвам хората около нас.

Бях започнала да мисля, че в този лагер живеят най-бавните войници в историята, но съм грешала. За рекордно време са пристигнали удивително много хора. Възниква обаче проблем: държат се като деца в училищен двор. Дотърчали са да гледат битката, а не да ни разтърват.

Изненадата ми излиза скъпо. Бодън забива лакът в лявата ми гърда.

Острата болка едва не ме убива. Свивам се, доколкото мога с деветдесетте килограма мускули върху мен, но това не ме предпазва от шамара, който зашлевява в лицето ми.

Сега, освен пребита, съм и унизена — ако бях мъж, щеше да ме удари със свит юмрук. Страхотно. Ако просто ме напляска и пак ме победи, ще докажа само, че всички могат да ме командват.

Къде е Рафи, когато имам нужда от него? С крайчеца на окото си го забелязвам между размазаните лица. Изражението му е съвсем безразлично. Написва нещо върху една банкнота и я дава на мъж, който събира пари от зяпачите.

Осъзнавам какво правят. Залагат!

По-лошото е, че малцината ми фенове, така да се каже, не очакват да победя, те ми крещят да издържа само още една минута. Очевидно никой не е заложил на победата ми, а само колко време ще издържа.

Толкова за рицарството.