Ангелско нашествие

46

Небосводът сияе в кървавочервено и овъглено черно. Осакатената светлина придава нереален блясък на изпепеления град. Войниците са спрели стрелбата, но продължават да се взират в небето, сякаш очакват да ни нападне армия от демони. Някъде по далечните улици отеква картечница.

Продължаваме да криволичим между изоставени коли. Хората в камиона говорят тихо, но развълнувано. Обзети от ентусиазъм, биха се изправили сами срещу цял ангелски легион.

Още седят предимно в другата част на каросерията. Радвам се на тяхното оживление и щастие. Опасявам се, че в противен случай щяха да ни изгорят на клада. Разговарят и поглеждат към нас. Трудно е да се каже дали зяпат майка ми, която се моли на непознати езици, сестра ми, със странните й шевове и празен поглед, или безжизненото ми тяло.

Болката отшумява. Преди се чувствах като ударена от тир на магистрала, а сега — блъсната от малка кола, пропуснала да спре на пешеходна пътека. Вече движа очите си. Някои от другите ми мускули, подозирам, също се събуждат, но ми е най-лесно да преместя погледа си, ако част от сантиметъра се брои. Това ми е достатъчно, за да приема, че действието на отровата отминава и най-вероятно ще се оправя.

Улиците са опустели, не се вижда жив човек. Излезли сме от квартала с гнездото и се намираме в опустошената зона. Край нас се нижат километри обгорели корпуси на коли и разрушени сгради. Пътуваме през изпепеления, потрошен скелет на нашия свят, а вятърът си играе с косите ми.

От време на време спираме сред неизползваемите автомобили. Ави ни казва да пазим тишина и задържаме дъха си с надеждата да не ни забележат. Вероятно някой е видял ангели в небето и се прикриваме.

Точно когато мисля, че всичко е приключило, някой от дъното на каросерията изкрещява:

— Внимавайте!

Посочва нагоре. Всички поглеждат.

Един-единствен ангел кръжи над нас на фона на ранените небеса.

Не, не е ангел.

В края на едното му крило проблясва извит метал. Той не лети като птица. Силуетът му е на огромен прилеп.

Пулсът ми се ускорява и понечвам да извикам. Възможно ли е?

Той кръжи над нас и с всеки завой се спуска по-ниско. Кръговете са широки и бавни, почти неохотни.

Приемам го като безобиден оглед на камиона ни. Но за останалите, особено за онези с висок адреналин, това е вражеско нападение.

Те насочват пушки към небето.

Ще ми се да им извикам да спрат. Да им кажа, че не всички ангели са срещу нас. Да се хвърля към тях, за да им попреча да се прицелят. Но мога единствено да гледам как насочват оръжията си и стрелят във въздуха.

Мързеливите кръгове се превръщат в защитни маневри. Той е достатъчно близо, за да видя, че косата му е тъмна. Освен това не се рее във въздуха. Движи се по странен начин. Сякаш сега се учи да лети.

Това е Рафи. Жив е.

И лети!

Иска ми се да подскоча, да размахам ръце и да го повикам. Искам да го окуража. Сърцето ми полита с него, макар и сковано от страх, че той ще падне от небето.

Войниците не са достатъчно добри стрелци, за да уцелят движеща се цел от такова разстояние. Рафи отлита невредим.

Мускулите на лицето ми потрепват съвсем леко от обзелата ме радост.