Ангелско нашествие

44

В началото Рафи залита и многократно е на ръба да падне. Не съобразявам дали се олюлява, защото още не се е възстановил от операцията, или заради резкия спад на адреналина след изблика на гняв.

Прорезите по шията и ухото му са спрели да кървят. Заздравяват буквално пред очите ми. Сигурно става по-силен с всяка следваща стъпка, но диша, тежко и неравномерно.

В един момент се обляга на стълбището и ме повдига в прегръдката си.

— Защо не избяга, както ти казах? — прошепва в ухото ми. — От самото начало си знаех, че предаността ще те убие. Просто никога не съм очаквал тази преданост да се насочи към мен.

Поредната експлозия разтърсва стълбището, но ние продължаваме нагоре.

Той стъпва върху изкривеното перило, захвърлено на стъпалата. Някой го е отскубнал от стената. И от двете страни стените са порутени и осеяни с нащърбени дупки.

Най-накрая стигаме горе. Рафи натиска вратата с гръб и излизаме на приземния етаж.

Озоваваме се във военна зона.

Всеки, който не стреля, гледа да избягва куршумите.

В единия край на фоайето ангели раздират саката си, засилват се до предната врата и излезли навън, скачат във въздуха. Един от трима пада долу в кървава купчина пера. Куршумите намират целите си. Все едно отстрелват кокошки, излитащи от курник. От тази страна има само един голям изход.

Нещо избухва и отгоре се изсипват парчета от полилеи и мраморни късове.

Намираме се под дъжд от прах и отломки, сградата е надупчена от куршуми.

Хората се разпръскват във всички посоки. Много от жените, бягащи на високи токове, се пързалят и се препъват в счупените стъкла. Заклевам се, че някои от избягалите преди малко сега тичат на другата страна. Налага им се да стъпват върху хора и ангели, проснати безжизнени на земята.

С новите си криле Рафи е много по-лесно забележим. Разперил ги е, за да не ни порежат. Независимо от паниката, всички ни зяпат, като минават край нас.

Доста ангели се спират да ни огледат, особено воините. Някои разпознават Рафи и по лицата им се изписва шок. Каквато и кампания да води Уриел срещу него, в момента печели много гласове. Двамата представляваме своеобразен ходещ афиш на демонична предизборна агитация. Притеснявам се какво ще му се случи, как ще се отнесат с него след края на тази лудост.

Искам да видя семейството си, но ми е трудно да забележа каквото и да било в този хаос, още повече че не мога да движа очите си.

Много ангели поемат риска да останат затворени в сградата и бягат далеч от главните изходи. Вероятно се насочват към площадката с асансьорите, откъдето да отлетят до по-високите етажи на сградата. Изпитвам задоволство, задето редиците им се разпръскват и тези самозванци събличат костюмите на изтънчени същества, мислейки само как да спасят живота си с бягство.

Остатъците от предната врата избухват във фонтан от шрапнели.

После всичко звучи приглушено. За нещастие на няколко жени в рокли, които тичат боси, подът е покрит със счупени стъкла.

Иска ми се да изтичам до вратите и да извикам, че сме хора. Да им кажа да спрат да стрелят, за да излезем оттук, като заложници, заснети в телевизионен репортаж. Но дори и да можех, даже за миг не допускам, че борците от Съпротивата ще спрат нападението си, за да избягаме. Дните на компромиси за спасяването на човешки живот отминаха преди седмици. Сега това е най-евтината стока. Разликата е една: труповете на ангелите са проснати редом с човешките като парцалени кукли, разхвърляни наоколо.

Навлизаме във вътрешността на сградата. Всички странят от нас.

Фоайето с асансьорите е постлано с килим от захвърлени официални сака и разкъсани ризи. Сигурно летят по-добре без дрехи, дори те да са шити по поръчка.

Въздухът над нас е изпълнен с ангели. Те вече не летят грациозно във величествени спирали. Цари суматоха от размахани криле.

Разкривените ни отражения преминават по стена от счупени огледала и обстановката изглежда още по-хаотична. Рафи, с криле на демон и с мъртво момиче на ръце, е най-забележителното нещо в този ад.

Улавям отражението си в огледалото. Очаквах шията ми да е разкъсана, а всъщност едва забелязвам червения белег от убождането. Предполагах, че излизайки навън, жилото е разкъсало плътта ми на кървави ивици, но раната прилича на ухапване от насекомо.

Независимо от хаоса, забелязвам закономерност. Повечето ангели бягат в една посока, а повечето хора — в друга. Следваме потока от хора. Тълпата се отваря пред нас, подобно на цип.

Минаваме през летяща врата и влизаме в огромна кухня, пълна с неръждаема стомана и индустриални уреди. Във въздуха се издига тъмен дим. Стените до печките са в пламъци.

Димът горчи в гърлото ми и очите ми се насълзяват. Да не можеш да кашляш и да мигаш, е особен вид мъчение. Но сега, щом ме дразни димът, значи болката от ужилването намалява и оставя място за други усещания.

През вратата за доставки в отсрещния край на кухнята излиза поток от хора. Няколко души се отдръпват до стената и ни пускат да минем.

Рафи е все така безмълвен. Не виждам лицето му, но хората се държат, все едно е самият Дявол.

Поредната експлозия разтърсва сградата и стените се разлюляват. От кухнята зад нас се чуват писъци. Някой изкрещява:

— Излизайте навън! Излизайте навън! Газта ще гръмне!

Изскачаме в хладния нощен въздух.

Виковете и взривовете стават още по-шумни, сякаш навлизаме във военна зона. Всичките ми сетива улавят ритъма на открития огън. Парливата миризма на прегрели машини и димът от оръжията изпълват дробовете ми.

Пред нас се движи колона от автомобили, наобиколени от група цивилни и войници. Зад тях зървам лицето на апокалипсиса.

Ангелите са полетели и в битката е настъпил обрат. От отстъпващите камиони войниците продължават да изстрелват гранати, но понеже сградата вече е обгърната в пламъци, те само допълват шума.

Освен това стрелят с картечници по летящите врагове, ала така рискуват да се превърнат в техни мишени. Група ангели повдига във въздуха два камиона и ги пуска върху други автомобили, които се опитват да се измъкнат.

Хората се разпръскват из уличките — и пеша, и с превозни средства. Ангелите се снишават към наглед случайни цели и разкъсват и войници, и цивилни.

Рафи продължава да се отдалечава от сградата с премерена крачка. Върви към хората, които се тълпят около камионите.

Какво прави? В момента най-малко се нуждаем от реакцията на някой обезумял военизиран гражданин — например да ни обстреля с картечница само защото гледката го притеснява.

Изглежда, войниците са качвали цивилни в каросериите на големите военни камиони. Борци от Съпротивата, облечени в камуфлажни униформи, клечат пред тях с насочени нагоре оръжия. Обстрелват кръжащите ангели. Един от военните е престанал да дава нареждания и гледа към нас. Фаровете на друг камион го осветяват и успявам да зърна лицето му. Това е Ави, лидерът на Съпротивата.

Стрелбата и виковете спират, както би спрял разговор на купон при появата на полицай. Всички замръзват и поглеждат към нас. Лицата им отразяват светлините на пожара в кухнята зад нас, от чиято врата и прозорци изригват пламъци.

— Какво, по дяволите, е това? — пита един войник. В гласа му прозира дълбок страх.

Друг се кръсти, без изобщо да осъзнава колко нелепо е действието му, при положение че се бие с ангели.

Трети мъж вдига оръжието си и го насочва към нас.

И войниците в каросериите, видимо уплашени и готови да реагират при най-малкия повод, насочват картечниците си към нас.

— Не стреляйте — спира ги Ави.

Фаровете на друг камион го осветяват и забелязвам, че любопитството надделява над адреналина му. Сега животът ни зависи от това любопитство, което едва ли ще задържи куршумите задълго.

Рафи продължава да върви към тях. Иска ми се да му извикам да спре, защото ще ни убият, но разбира се, не мога. Мисли ме за мъртва, а що се отнася до неговата безопасност — тя не го интересува повече.

Жена крещи в пълна истерия. С нещо ми напомня за мама.

Тогава виждам истеричната жена. Това, разбира се, е майка ми. На фона на пожара лицето й сияе в червено и възприемам ужаса й в цялата му пълнота. Крещи неистово и сякаш никога няма да спре.

Само мога да си представя как изглеждаме в нейните очи. Крилата на Рафи са разперени и той прилича на дяволски прилеп от Ада. Сигурна съм, че пожарът откроява острите сърпове в краищата им. На фона на изпълненото с дим небе сградата зад него гори в злобни пламъци и лицето му е обгърнато от трептящи сенки. Без съмнение се извисява мрачен и заплашителен в класическа дяволска форма.

Майка ми няма откъде да знае, че крилете му са разперени, за да не ни наранят. За нея той е едно от нещата, които я преследват. Тази вечер най-лошият й кошмар се сбъдва. Ето го Дявола, излизащ от огъня с мъртвата й дъщеря на ръце.

Сигурно ме е разпознала по дрехите, иначе защо ще крещи толкова скоро. Или си е представяла тази сцена многократно и не се съмнява, че именно аз съм в обятията на демона. Ужасът й е дълбок и неподправен. Слушам я и нещо в мен се свива.

Един войник потрепва с оръжие, насочено към нас. Не знам колко още ще се въздържат. Едва ли ще имам време да затворя очи, ако започнат да стрелят.

Рафи коленичи и ме оставя на асфалта. Отмества косата ми настрани, прокарва пръсти през нея и я пуска надолу като водопад.

Огнен ореол обгражда надвесената му над мен глава, а лицето му остава в сянка. Прокарва пръст по устните ми, докосвайки ги бавно, нежно.

После се отдръпва вдървено, сякаш всеки мускул в тялото му се съпротивлява.

Копнея да го помоля да не ме оставя. Да му кажа, не още съм тук. Ала лежа вцепенена. Мога единствено да гледам как се изправя.

И изчезва от погледа ми.

Остава само празното небе, отразяващо светлината на пожара.