Ангелско нашествие

22

Обръщам се, за да проверя дали нещо не се промъква след мен. Не че чудовище, способно да разкъса въоръжени войници, ще си даде труда да се промъква. Чудно защо в еволюцията не сме се сдобили с очи на тила.

Колкото по-дълбоко навлизам в дебрите, толкова по-силно ме притиска мракът. Втълпявам си, че това не е самоубийство. Гората е пълна с живи създания — катерици, птици, елени, зайци — а чудовището не може да избие всички. Има голяма вероятност да се окажа сред мнозинството горски твари, които ще оцелеят тази нощ. Нали така?

Напредвам в тъмната гора, следвайки инстинктите си. Дано да вървя на север. След малко започвам сериозно да се съмнявам в коя посока се движа. Четох някъде, че когато се загуби и се налага да се оправя сам, човек има склонност да се върти в голям кръг. Ами ако вървя в погрешна посока?

Съмненията ме разяждат и в гърдите ми се надига паника.

Мислено си удрям шамар. Сега не е моментът да обезумявам. Давам си обещание да си позволя да се паникьосам, когато съм в безопасност, скрита в хубава къща с пълна кухня, а до мен са Пейдж и мама.

Да, чудесно. От тази картина устните ми потрепват, сякаш всеки момент ще се ухиля. Изглежда наистина губя разсъдъка си.

Виждам опасност във всяко шумолене и мярнала се сянка, във всяка литнала птица и катерица, подскачаща сред клоните.

Имам чувството, че бродя в гората от часове. Неочаквано една сянка мръдва, подобно на клон, разлюлян от вятъра. Ала тази не спира да се отдалечава от дървото. Отделя се от голямото струпване на сенки и се слива с друго, още по-тъмно петно.

Застивам.

Навярно е елен. Краката на сянката обаче се движат по особен начин. Май е нещо двукрако. Или по-скоро няколко двукраки неща.

Предчувствието ми се оказва вярно: сенките се разпръскват и ме заобикалят. Мразя да съм винаги права.

Е, какво е това, което стои на два крака, високо е около метър — метър и двайсет и ръмжи като глутница кучета? Трудно ми е да мисля за друго, освен за телата, проснати върху горската шума с липсващи крайници.

Към мен се спуска сянка, но толкова бързо, че изглежда размазана. Нещо се блъска в ръката ми. Отстъпвам назад, ала непознатото създание вече е изчезнало.

Останалите сенки се преместват. Някои се стрелкат напред-назад и мракът изглежда, сякаш кипи. Преди да забележа, че се е отделила още една сянка, нещо се блъска в другата ми ръка.

Олюлявам се назад.

Нашият съсед Джъстин държеше върху полицата над камината си игловидни зъби на пираня. Веднъж ни разказа за тези месоядни риби: понякога ставали канибали, но всъщност били доста плашливи и обикновено блъскали жертвите си, преди да ги нападнат. Увереността им идвала, ако останалите от пасажа правели същото. Сегашното положение злокобно наподобява описанието му.

Ръмжащият хор надига глас. Звучи като животински рев, примесен със смущаващо човешко пъшкане.

Още един удар. Този път остра болка пронизва бедрото ми, все едно ме режат с бръснарски ножчета. Потръпвам, а около болката се разлива топло петно.

Блъскат ме последователно още два пъти един след друг. Дали кръвта ги настървява?

Поредното създание удря китката ми. Този път изкрещявам.

Не говоря просто за бързо порязване. Съществото се застоява — ако може да се каже, че примигващите сенки въобще се застояват. Усещам паренето секунда след като осъзнавам, че съм била ухапана. Положително нямаше да се страхувам толкова, ако имаше начин да видя как изглеждат. Човек изпитва особен ужас при невъзможността да види нападателите си.

Дишам толкова тежко, че би било все едно, ако крещях.