Ангелско нашествие

40

Трябва да се измъкнем, преди хотелът да се е сгромолясал, но как да оставя ангелите скорпиони да изсмучат тези хора? Докато влача стълбата до цилиндрите и измъквам парализираните хора, ще минат часове.

Изтеглям меча от трупа на ангела лаборант. В безсилието си хуквам към злокобните цилиндри, хванала оръжието като бейзболна бухалка.

Замахвам с острието към един от аквариумите със скорпиони. Правя го предимно от отчаяние и не очаквам да се случи друго, освен той да отскочи.

Още не съм усетила вибрацията на удар и дебелият цилиндър се строшава. По циментовия под се пръскат течност и стъкла.

Рискувам да се привържа към този меч.

Скорпионът пуска жертвата си и залита с пронизителен крясък. Стоварва се на пода и започва да се гърчи върху парчетата стъкло, кървейки обилно. Съсухрената жена се свлича на дъното на счупения цилиндър. Стъклените й очи се взират в пространството.

Нямам представа дали е жива и дали ще си възвърне силите, когато действието на отровата отслабне. Не е по силите ми да направя нищо по-добро за нея. По-добро за всички тях. Надявам се само някои да се възстановят достатъчно, за да избягат оттук, преди всичко да се взриви, защото не мога да ги тегля по стълбите.

Изтичвам до следващите цилиндри с жертви и ги натрошавам един след друг. Цялата подземна лаборатория потъва във вода и парчета стъкло. Въздухът се изпълва с писъците на гърчещите се скорпиони.

Повечето от чудовищата в съседните аквариуми се събуждат и се размърдват. Някои реагират бурно и започват да блъскат по стените на стъклените си клетки. Те са по-добре развити и ме гледат през ципестите мембрани на клепачите си с ясното съзнание, че ги избивам.

Докато правя всичко това, малка част от мен обмисля дали да не избягам без Пейдж. Тя вече не е моята сестра, нали? Сега със сигурност не е беззащитна.

— Рин-Рин? — изплаква Пейдж.

Вика ме, обзета от несигурност дали ще се погрижа за нея. Сърцето ми се свива, все едно железен юмрук го стиска за наказание, задето ми е хрумнало да я предам.

— Да, скъпа — казвам аз с възможно най-окуражителен тон. — Трябва да се махаме оттук. Разбра ли ме?

Сградата отново се разтърсва и един зашит труп се прекатурва. Главата му се удря в пода, устата на малкото момче се отваря и вътре проблясват метални зъби.

Пейдж изглеждаше мъртва, преди да почне да се движи. Има ли някакъв шанс и това дете да е живо?

Хрумва ми странна мисъл. Нали Рафи каза, че в имената е вложена особена сила?

Дали Пейдж се събуди, защото я повиках? Поглеждам към наредените край стената тела с лъскави зъби, дълги нокти и обезцветени очи. Щях ли да ги събудя, ако можех?

Обръщам се и замахвам с острието към поредния цилиндър. Радвам се, че не знам имената на децата.

— Пейдж?

Към нас като в сън се приближава майка. Стъпва по натрошените стъкла и криволичи, заобикаляйки ловко мятащите се чудовища, сякаш не за пръв път става свидетел на подобна сцена. Ами ако наистина е така? Може би в нейния свят това е нормално. Вижда ги и ги избягва, но не е изненадана. Погледът й е бистър, а изражението й — предпазливо.

— Бебчо? — изтичва при Пейдж и я прегръща без колебание, независимо от кръвта и съсиреците по цялото тяло на малката.

Майка ми се разридава с дълги, агонизиращи хлипове. За първи път осъзнавам, че е била поне толкова притеснена и разстроена заради отвличането на Пейдж, колкото и аз. Не се е озовала тук случайно — същото опасно място, което обиколих, за да открия Пейдж. Вярно, тя често изразява обичта си по начини, неразбираеми и дори жестоки в очите на психически здравия човек, ала това не омаловажава факта, че я е грижа.

Наблюдавам как мама се суети около малката ми сестра и преглъщам сълзите, заплашващи да ме удавят.

Тя внимателно оглежда Пейдж. Кръвта. Шевовете. Синините. Не говори, но гука стъписано, галейки косата и кожата на дъщеричката си.

По едно време ме поглежда. В очите й се чете тежко обвинение. Осъжда ме за състоянието на Пейдж. Иска ми се да обясня, че не аз съм й сторила това. Как въобще си го е помислила?

Но не казвам нищо. Не мога. Способна съм единствено да отвърна на погледа й с вина и разкаяние. Гледам я, както тя ме гледаше, когато с татко открихме Пейдж съсипана и осакатена преди толкова години. Не аз съм държала скалпел над сестра си, ала ужасяващото премеждие започна, когато бях с нея.

За първи път изпитвам колебания дали наистина майка е отговорна за счупения гръбнак на Пейдж.

— Да се махаме оттук — мама е прегърнала покровителствено Пейдж. Тонът й е трезв и решителен.

Поглеждам я изненадана. Не мога да попреча на надеждата да разцъфне в мен. Тя звучи авторитетно и уверено. Звучи като майка, готова и решена да заведе дъщерите си на безопасно място.

Звучи здравомислеща.

Тогава казва:

— Те ни преследват.

Надеждата изсъхва и умира, оставяйки на мястото на сърцето ми твърда бучка. Излишно е да питам кои са „те“. Според майка ми „те“ ни преследват, откакто се помня. Стремежът й да ни защити не е бил израз на грижа за момичетата й.

Кимвам, отново поемайки на плещите си своята семейна отговорност.