Ангелско нашествие

37

В началото умът ми отказва да се довери на очите. Опитва се да възприеме гледката като стена от изхвърлени кукли — плат и пластмаса — създадени от майстор на играчки със сериозни проблеми при овладяването на гнева. Не успявам да се убедя в тази илюзия и съм принудена да видя истината.

На фона на бялата стена са струпани детски тела.

Някои стоят вдървени до стената в колони по шест. Други са седнали, подпрени на стената и на краката на изправените деца. Трети, проснати по гръб или по корем, са подредени като дървени трупи.

Възрастта им варира от пеленачета до десет-дванайсетгодишни. Голи са, лишени от всякаква защита. От малките им гърди до слабините им се спускат характерни шевове от аутопсия във формата на буквата „У“.

Повечето имат шевове по ръцете, краката и шиите, а неколцина — и по лицето. Очите им са или затворени, или широко отворени. На повечето очните ябълки са жълти или червени, а не бели. На мястото на очите на някои зеят кратери, а клепачите на други са обезобразени от големи нескопосани шевове.

Почти губя разразяващата се битка със стомаха и цялата погълната по-рано питателна храна се надига в гърлото ми. Преглъщам усилено, за да я задържа. Дъхът ми е прекалено горещ, а въздухът по настръхналата ми кожа — твърде студен.

Искам — имам нужда — да затворя очи, за да преодолея гледката. Но не мога. Търся. Оглеждам всяко осакатено дете в опит да открия приказното личице на сестра ми. Цялото ми тяло се тресе и съм неспособна да го овладея.

— Пейдж — отронвам със съкрушена въздишка.

Едва изричам името й, но го повтарям многократно, сякаш това по някакъв начин ще оправи нещата. Приближавам се до купчината обезобразени трупове, все едно сънувам кошмар. Не мога нито да спра, нито да извърна глава.

Моля те, нека да не е там. Моля те, моля те. Всичко друго, само не това.

— Пейдж? — В гласа ми прозира ужас и искрица надежда, че няма да я открия сред труповете.

В купчината съшита плът нещо помръдва.

Отстъпвам изтерзана назад. В краката ми не е останала капчица сила.

Малко момче се изтърколва от върха и пада по лице.

Две тела по-надолу една ръчичка се протяга на сляпо и се хваща за рамото на падналото момче. Телата над ръката се клатят насам-натам, набират инерция и се прекатурват върху момчето.

Най-накрая виждам на кое дете принадлежи опипващата ръка — малко момиче с несъразмерно кльощави крака. Лицето му е скрито зад завеса от кафява коса, докато болезнено пълзи към мен.

Над дупето на детето преминава голям разрез, пресича се с друг и продължава нагоре по гърба. Големи неравномерни шевове покриват гръбнака, свързвайки насинената разрязана плът в едно цяло. По ръцете и краката също има шевове. Червено-сините прорези и подутини се открояват болезнено на фона на мъртвешки бялата кожа.

Вцепенявам се от ужас. Изпитвам едно желание: да затворя очи и да се престоря, че това не се случва наистина, ала неспособна да помръдна, наблюдавам вцепенена как момичето изпълзява с мъка от купчината тела. Оттласква се напред с ръце. Краката са мъртъв товар, който се влачи зад нея.

След цяла вечност момичето най-накрая надига глава. Сплъстената й коса пада встрани от лицето.

Това е малката ми сестра.

Измъчените й очи, огромни на фона на лицето на фея, намират моите. Изпълват се със сълзи, щом ме вижда.

Падам на колене, не усещам удара в цимента.

Лицето на малката ми сестричка е зашито от ушите до устните, все едно някой е обелил горната му част, а после я е издърпал обратно надолу. То е подуто и оцветено в крещящи тонове.

— Пейдж — изхриптявам аз.

Допълзявам до нея и я прегръщам. По-студена е от циментовия под.

Тя се сгушва в обятията ми — така правеше като пеленаче. Опитвам се да я обгърна цялата в скута си, но вече е твърде голяма за това. Дори в дъха й, който докосва бузата ми, се усеща арктически полъх. Хрумва ми налудничавата мисъл, че са изцедили кръвта й и никога повече няма да бъде топла.

Сълзите ми се стичат по бузите й, смесвайки агонията ни.