Ангелско нашествие

34

Нямам какво да правя. Остава ми само да крача нервно.

Обзелото ме прекомерно напрежение ми пречи да разсъждавам трезво. Съзнанието ми е обсебено от мисли за Пейдж и майка ми, за Рафи и борците за свобода.

Колко дълго мога да ям, спя и безделнича в охолство, при положение че Пейдж е някъде наблизо? С това темпо ще изминат седмици, преди да попаднем на следа. Сърбят ме ръцете да предприема нещо, а не да чакам безпомощно Рафи да излезе от операционната.

От видяното дотук става ясно, че в гнездото не допускат хора без ангел придружител.

Освен ако не са слуги…

Отхвърлям пет-шест налудничави идеи, включително нападение на слугиня с моя ръст и кражба на дрехите й. Е, гледаме го по филмите, но щях да я обрека на сигурен глад, изхвърлят ли я от гнездото. Възмущава ме фактът, че за ангелите работят хора, но коя съм аз, та да съдя кой как намира начин да оцелее и да изхрани семейството си в тази криза?

Вдигам телефона и поръчвам бутилка шампанско — фигурира в менюто за обслужване по стаите. Обмислям дали да не попитам за Ди-Дум, но се оставям на случайността.

В миналия свят законът нямаше да ми позволи да пия алкохол, а още по-малко да поръчам шампанско в хотелски апартамент за хиляда долара на нощ. Снова и прехвърлям всички възможни стечения на обстоятелствата. Извървявам поредния кръг по плюшения килим и някой почуква на вратата.

Моля те, моля те, нека е Ди-Дум.

Пред мен стои стеснителна жена. Тъмните й очи ме гледат изпод туфа ситно къдрава, кафява коса. В устата си усещам металния вкус на разочарованието. Дълбоко разстроена, задето не е Ди-Дум, сериозно обмислям да я нападна и да взема черно-бялата й униформа. Оглеждам дългата й черна пола и снежнобялата блуза под черната ливрея — дамска версия на фрак. По-едра е от мен, но не особено.

Отварям по-широко вратата, за да й покажа, че очаквам да влезе. Тя отива до ниската масичка и оставя подноса.

— Имаш ли семейство? — питам аз.

Обръща се и ме поглежда като уплашен заек. Кима и къдравата й коса пада над очите.

— Успяваш ли да ги изхраниш с тази работа?

Кима отново, а в погледа й се чете безпокойство.

Навярно е загубила невинността си преди два месеца, но те й се струват цял живот. Наивността в очите й изчезва прекалено бързо. Това момиче се е борило, за да получи работата си, а неприветливата й физиономия говори, че е положила доста усилия и да я задържи.

— Колко души се занимаваш с обслужване по стаите?

— Защо?

— Чисто любопитство. — Колебая се дали да споделя, че всъщност търся Ди-Дум, но се опасявам да не му навлека неприятности. Не съм наясно с твърде много неща за ангелското общество и по-конкретно за политиката към прислугата, затова се въздържам да разкривам имена.

— Шестима сме — повдига нервно рамо тя и като се отправя към вратата, ме следи предпазливо.

— Редувате ли се при доставките?

Кима. Погледът й се стрелка към вратата на спалнята. Сигурно се чуди къде е ангелът.

— Плаша ли те? — Преднамерено го изричам със зловещ тон. Отново ме поглежда. Пристъпвам към нея бавно и войнствено като вампир. Импровизирам, но си личи, че я ужасявам. Май е по-добре, отколкото да се изсмее на странното ми държание.

Очите й се разширяват, докато се приближавам към нея. Сграбчва бравата и буквално изхвръква навън.

Дано съм я отказала да обслужва тази стая. Налага се да поръчам най-много още пет пъти.

Оказва се, че и два са достатъчни. На третия виждам Ди-Дум пред прага с голямо парче чийзкейк. Той влиза, бързо затварям след него и се облягам на вратата, сякаш така ще го накарам да ми помогне.

Преди всичко ме интересува кога ще започне нападението. Но понеже ме е виждал в компанията на ангели, се опасявам да не ме възприеме като заплаха, ако започна да задавам въпроси, свързани с плановете им. Затова се придържам към основното.

— Знаеш ли къде държат децата? — По моя преценка не говоря високо, но той ми дава знак с ръка да пазя тишина. Погледът му се насочва към спалнята.

— Отидоха си — прошепвам аз. — Моля те, помогни ми. Търся малката си сестра.

Взира се в мен достатъчно дълго, за да се почувствам неудобно. Накрая изважда химикалка и малък бележник — прилича на сервитьорски тефтер за поръчки — написва нещо и ми го подава. На листа пише: Тръгвай си, докато все още можеш.

Протягам ръка за химикалката и пиша отдолу. Преди няколко месеца щеше да бъде естествено да използвам друг лист за отговора си, но какво ще стане, ако тази хартия се окаже последната, с която разполагаме?

Изключено. Трябва да спася сестра си.

Той написва: Тогава ще умреш.

Ще ти кажа за тях неща, които едва ли знаеш.

Повдига въпросително вежди.

Кое ли от моята информация би го заинтересувало?

Те са в политическа криза. Нямат представа защо са тук.

Той пише: Колко са?

Не знам…

Оръжия?

Не знам.

План за нападение?

Прехапвам устни. В пълно неведение съм относно факти, пряко свързани с военната им стратегия, а той се интересува именно от това.

— Моля те, помогни ми — прошепвам аз.

Поглежда ме изпитателно. В очите му се чете пресметливост, не долавям никаква емоция. Изглеждат странно на фона на розовото му, луничаво лице. Нямам нужда от този коравосърдечен шпионин. Нуждая се от съседското момче Ди-Дум, което се шегува и забавлява всички.

Пиша му: Длъжник си ми, помниш ли? Усмихвам му се плахо с надеждата отново да видя закачливия близнак, с когото се запознах в лагера. Почти се получава. Изражението му става по-приветливо, сигурно си спомня женския бой. Чудя се колко големи щети са понесли впоследствие. Дали демоните са ги оставили на мира, след като си тръгнахме?

Той пише: Ще те отведа на място, където може би има деца. Но после оставаш сама.

Силно развълнувана, го прегръщам.

— Мога ли да направя нещо друго за вас, госпожице? — Кима ми усърдно — дава ми знак да поръчам още нещо.

— Ами да. Например… шоколад? — Шоколадчетата на Пейдж още са на дъното на раницата ми в колата. Бих жертвала много, само и само да й дам шоколад веднага щом я видя.

— Разбира се — казва той, докато вади запалка и изгаря листчето, на което писахме. — Веднага се връщам, госпожице. — Пламъците, бързо поглъщат малката бележка, превръщайки я в сгърчени останки с миризма на изгоряла хартия.

Пуска водата в умивалника на бара, хвърля вътре горящата бележка и затваря кранчето чак след като всички следи от пепелта са изчезнали. Небрежно взема вилицата от подноса, лапва огромно парче чийзкейк, намига ми и си тръгва, разперил длан в знак да го изчакам.

Докато се върне, продължавам да ора кръгове. Разсъждавам върху отказа му да говори на глас и за бойната си задача.

Да си пишем бележки ми се вижда прекалено — стените са толкова дебели, а и тази шумотевица в гнездото… Рафи сигурно щеше да ме предупреди за евентуално подслушване на разговорите в стаите. Съмнявам се хората на Ави да разполагат с ангел, който да им казва, когато говорят прекалено високо. Независимо от всички шпиони и връзки на Ави, вероятно знам за ангелите повече от тях.

Ди-Дум се връща с униформа на камериерка и голям млечен шоколад с лешници. Обличам припряно черно-белите дрехи. С радост установявам колко са практични обувките: с равна, мека подметка, предназначени за сервитьорки, които по цял ден са на крак. Обувки, с които мога да бягам. Нещата започват да се нареждат.

Ди-Дум пак вади бележника. В отговор на забележката ми, че ангелите не могат да ни чуят, той ме поглежда скептично, но мълчаливо, независимо от уверенията ми. Чак когато повдигам меча на Рафи, проговаря изумен:

— Какво, по дяволите, е това? — Тонът му е нисък, но все пак говори. Ди-Дум се взира в меча, докато препасвам ножницата на гърба си.

— Времената са опасни, Ди-Дум. Всяко момиче трябва да носи хладно оръжие. — Закопчавам ножницата на обратно и полегато, за да прилепне към гърба ми, без дръжката да стърчи в косата ми.

— Прилича на ангелски меч.

— Очевидно не е. Иначе как щях го повдигна?

Той кима.

— Така е.

Звучи твърде уверено за човек, който никога не се е опитвал да повдигне ангелски меч. Пробвал е някой и друг път, предполагам.

Проверявам кожения ремък около предпазителя, за да съм сигурна, че ще го откопчая без усилие и ще съумея да извадя меча с една ръка.

Продължава да ме гледа подозрително, изглежда долавя някаква лъжа, ала не съобразява с какво е свързана.

— Е, поне е по-тих от пушка. Къде намери това оръжие?

— В една къща. Собственикът сигурно е бил колекционер.

Обличам сакото на униформата. Малко по-голямо е от размера ми и пада свободно върху обърнатия меч. Не покрива целия ефес, но бих преминала рутинна проверка. Гърбът ми не изглежда съвсем естествено, прикритието обаче е достатъчно. Дългата ми коса се спуска върху част от неестествения ръб.

Ди-Дум определено иска да ме разпита за меча, но формулировката на въпросите му е неточна. Давам му знак да ме последва.

Докато минавам през тълпата гуляйджии във фоайето, най-трудното е да се държа непринудено. Съвсем ясно осъзнавам, че ефесът на меча леко се удря в хълбока ми, докато вървя. Иска ми се да потъна в сенките и да изчезна. Впрочем, в униформа на прислуга оставаш невидим само ако се държиш според очакванията.

Забелязват ни единствено другите слуги. За щастие не разполагат нито с времето, нито с енергията да ни обърнат внимание. Сега купонът е в разгара си и прислугата буквално подтичва, за да насмогне с работата си.

Само рецепционистът от нощната смяна, който ни настани, ме наблюдава с интерес. Сепвам се, когато ме поглежда в очите и усещам, че ме разпознава. Той се обръща към Ди-Дум. Споглеждат се и се връща към работата си, сякаш не е видял нищо необичайно.

— Изчакай ме тук — Ди-Дум ме оставя в сенките и отива при рецепциониста.

Чудя се колко членове на Съпротивата са се внедрили в гнездото.

След кратък разговор Ди-Дум се запътва към входа и ми маха да го последвам. Ускорил е темпото, по-забързан е от преди.

Малко съм изненадана, когато Ди-Дум ме извежда от сградата. Тълпата отвън е нараснала и твърде заетите охранители изобщо не ни забелязват.

Учудвам се още повече, защото заобикаляме сградата и навлизаме в тъмна уличка. Подтичвам, за да не изоставам.

— Какво става? — прошепвам аз.

— Промяна в плана. Нямаме почти никакво време. Ще ти покажа къде да отидеш. После се заемам с моята работа.

Няма време.

Следвам го безмълвно и се опитвам да запазя спокойствие.

За първи път се чувствам неспособна да потисна разяждащите ме отвътре съмнения. Ще открия ли Пейдж навреме? Как ще я изкарам оттук сама без инвалидна количка? Добре — ще я нося на раменете си, но при това положение как ще бягам или ще се бия? Ще се окажем голяма, тромава цел на открито стрелбище.

Ами Рафи?

Отдясно се намира алея с порта към подземния гараж на гнездото. Ди-Дум ме води право нататък.

Ние всъщност сме невъоръжени хора, бродещи по улиците в тъмнината. Чувствам се още по-уязвима, щом съзирам бдителни очи наоколо. Хората, притулени кой където е намерил, приличат на големи тъмни вързопи. Нищо в тези очи не ми се струва свръхестествено, но все пак не съм специалист.

— Защо просто не слязохме от фоайето? — питам аз.

— Онова стълбище е под непрекъснато наблюдение. Шансът ти да се промъкнеш вътре през този заден вход е много по-голям.

На крачки преди портата към гаража има метална врата. Ди-Дум изважда впечатляваща връзка ключове. Проверява ги и припряно изпробва няколко.

— Не знаеш ли кой е ключът? А мислех, че винаги си подготвен.

— Така е — по устните му плъзва палава усмивка, — но ключовете не са мои.

— Наистина трябва да ме научиш на джебчийския трик.

Вдига глава, за да ми отговори, но безпокойство покрива лицето му. Обръщам се да видя каква е причината.

От тъмната уличка изплуват сенки и ни приближават.

Ди-Дум се отдалечава от ъгъла и заема отбранителната поза на борец, който се подготвя за сблъсък. Все още размишлявам дали да бягам, или да се бия, когато се оказваме заобиколени от четирима мъже.

Луната се показва измежду буреносните облаци и оставам с впечатление за противни, мръсни тела, дрипави дрехи и подивели очи. Чудя се как са влезли в забранената зона около гнездото. Със същия успех биха се увенчали гаданията ми как плъховете се промъкват навсякъде. Просто го умеят.

— Хотелска измет — съска единият. Погледът му пълзи по чистите ни дрехи и наскоро изкъпаните ни тела. — Носите ли храна?

— Е, къде е? — пита друг и подмята тежка верига, такива висят в гаражите на автомеханиците. — Какво ще кажете за малко префърцунени ордьоври?

— Хей, всички сме от един отбор — Ди-Дум говори с тих, успокояващ глас. — Всички се стремим към една и съща цел.

— Я си гледай работата — първият мъж пристъпва и кръгът около нас се стеснява. — Кога за последен път си бил гладен, а? Един отбор, ама друг път.

Мъжът с веригите започва да ги размахва като ласо. Почти съм сигурна, че се перчи, но пък се колебая дали смята да се ограничи само с това.

Мускулите ми се стягат за битка. Ще ми се да бях тренирала с меча, преди да се беше наложило да го използвам, но той е най-добрата ми възможност да отблъсна веригите.

Разкопчавам каишката и го издърпвам от ножницата.