Ангелско нашествие

12

Цяло семейство лежи в локва кръв.

Мъж, жена и десетинагодишно момиче. Родителите са в средата на пътя, а детето е до ръба на гората. Или е хукнало да бяга, когато родителите са били нападнати, или се е скрило по време на нападението и са го хванали на излизане от гората.

Не са умрели отдавна. Разбирам го по все още яркочервената кръв върху опърпаните им дрехи. Преглъщам и се мъча да задържа котешката храна в стомаха си.

Главите им са непокътнати. За щастие вятърът е заметнал косата на момичето върху лицето му. От друга страна, телата им са в окаяно състояние. Първо, части от торсовете им са оглозгани, а по костите все още има парченца плът. Второ, няколко ръце и крака липсват. Нямам смелост да ги разгледам отблизо, за разлика от Рафи.

— Следи от зъби — констатира той, коленичил на асфалта пред тялото на мъжа.

— За какво животно става въпрос?

Приклекнал до телата, обмисля въпроса ми.

— От онези с двата крака и плоските зъби.

Стомахът ми се свива.

— Какво имаш предвид? Човешки ли са?

— Допускам. Необичайно остри, но с форма на човешки.

— Изключено — знам обаче, че е възможно. Хората биха направили всичко, за да оцелеят. Все пак, нещо не се връзва. — Твърде разточително е. Ако от отчаяние си станал канибал, защо ще си тръгнеш само след първите няколко хапки. — Ала от телата липсват повече от няколко хапки. Насилвам се да ги разгледам внимателно и виждам, че са наполовина изядени. Да, но защо са оставили другата половина?

Рафи се взира в мястото, където би трябвало да е кракът на детето.

— Крайниците са били откъснати от ставите.

— Достатъчно — отстъпвам две крачки назад.

Оглеждам околността. Намираме се на открита ливада и съм по-неспокойна от полска мишка под небе, пълно с ястреби.

— Е — той се изправя и оглежда дърветата, — да се надяваме, че който и да го е направил, все още властва над този район.

— Защо?

— Защото няма да е гладен.

Заключението му не е причина да се почувствам по-добре.

— Ти си извратен, знаеш ли?

— Аз ли? Това не е работа на моите хора.

— Откъде си сигурен? Имате същите зъби като нас.

— Но не са отчаяни. — Казва го, сякаш ангелите нямат нищо общо с нашето отчаяние. — Нито пък са луди.

Тогава съзирам счупено яйце.

Лежи от едната страна на пътя, близо до детето. Жълтъкът е кафяв, а белтъкът — пресечен. Миризмата на сяра ме удря в носа. Това е познатата смрад, която пропиваше дрехите, възглавницата и косата ми през изминалите две години, когато мама беше обзета от манията си по развалени яйца. До него има малък букет от горски треви. Розмарин и салвия. Или майка ми ги е сметнала за красиви, или лудостта й е вдъхнала много тъмно чувство за хумор.

Това означава единствено, че е била тук. Само толкова. Не е по силите й да нападне цяло семейство.

Но би надвила десетгодишно момиче, излязло от скривалището си след смъртта на родителите си.

Била е тук и е преминала край телата точно като нас. Това е всичко.

Наистина всичко.

— Пенрин?

Осъзнавам, че Рафи ми е говорел.

— Какво?

— Възможно ли е да са деца?

— Кои да са деца?

— Нападателите — уточнява бавно той. Очевидно съм пропуснала част от съжденията му. — Както казах, следите от зъби изглеждат твърде малки за възрастни хора.

— Със сигурност са животни.

— Животни с плоски зъби?

— Да — твърдя по-уверено, отколкото се чувствам. — По-логично е, отколкото дете да убие цяло семейство.

— Но не е по-логично от това да са ги нападнали банда подивели деца.

Опитвам се да го гледам, както се гледа луд, но вместо това само издавам страха си. Мрачни картини на разиграли се тук събития изпълват съзнанието ми.

Той говори нещо за необходимостта да избягваме шосето и да се отправим нагоре по хълма през гората. Кимам, без да се заслушвам в подробностите, и тръгвам след него към дърветата.