Ангелско нашествие

11

В колибата все още има вода, но не е топла. Въпреки това обмислям дали да не си взема душ. Не знам колко време ще мине, преди да се изкъпя нормално, но представата как ледената вода ме залива с пълна сила предизвиква колебанията ми.

Решавам да се обтрия с хавлия. Отделните части на тялото ми поне няма да се вкочанят едновременно.

Както предполагах, водата е леденостудена и ме връща към снощния ми сън, а той пък неизбежно ми напомня как се стоплих достатъчно, за да се унеса. Вероятно става въпрос за ангелски инстинкт, стимулиран от треперенето минали, когато е студено, пингвините се сгушват едни в други. Какво друго би могло да бъде?

Не искам да мисля по въпроса, не знам и как, затова пъхам всичко в тъмното, претъпкано кътче на съзнанието ми, което заплашва да изригне всеки момент.

Излизам от банята. Рафи изглежда току-що изкъпан. Облякъл е черните си панталони и си е обул ботушите. Превръзките му ги няма. Мократа му коса се спуска пред очите, докато коленичи на дъсчения под пред разгърнатото одеяло. Върху него са положени крилете му.

Той внимателно преглежда перата, разбухва сплесканите и отскубва прекършените. Приглажда перушината си, така да се каже. Докосването му е нежно и почтително, независимо от твърдото и неразгадаемо като камък изражение. Назъбените ръбове на крилото, което срязах, изглеждат грозни и поругани.

Изпитвам абсурден импулс да му се извиня. За какво точно съжалявам? Задето себеподобните му нападнаха света ни и го унищожиха? Или защото са достатъчно жестоки да отрежат крилете на един от своите и да оставят местните диваци да го разкъсат? Ако сме диваци, то е само защото те са ни направили такива. Затова си напомням, че не съжалявам. Да смачкам в проядено от молци одеяло крилете на един от враговете, изобщо не е повод за съжаление.

Незнайно защо все пак свеждам глава и пристъпвам тихо — своеобразна форма на извинение, което отказвам да изрека на глас.

Заобикалям го, за да не забележи извинителната ми поза, и пред очите ми се разкрива целият му гол гръб. Кървенето е спряло. Тялото му изглежда напълно здраво — без синини, подутини и прорези — с изключение на участъка, където са били крилете му.

Раните приличат на две ивици сурово месо по дължината на гърба му. Следват разкъсаната плът, където ножът е прерязал сухожилията и мускулите. Неприятно ми е да мисля за това, но навярно другият ангел е прерязал стави, отделяйки кости от тялото му. Сигурно трябваше да зашия раните, но очаквах да умре.

— Да се опитам ли все пак да зашия раните ти? — питам аз, надявайки се на отрицателен отговор.

Мъжко момиче съм, но да шия парчета плът е най-малкото на горния ми праг на поносимост.

— Не — отвръща той, без да вдига поглед от крилата си. — След време ще зараснат сами.

— Защо не са зараснали още? Останалата част от тялото ти се възстанови за нула време.

— Раните от ангелски меч заздравяват бавно. Ако някога ти се наложи да убиеш ангел, посечи го с ангелски меч.

— Лъжеш. Защо ти е да ми го казваш?

— Може би не ме е страх от теб.

— А вероятно трябва.

— Моят меч никога няма да ме нарани, а ти нямаш достъп да размахваш друг.

Внимателно отскубва още едно прекършено перо и го оставя върху одеялото.

— Как така?

— За да използваш ангелски меч, ти трябва разрешение. Тежи цял тон, ако се опиташ да го повдигнеш без позволение.

— Но ти никога не си ми давал разрешение.

— Не го получаваш от ангела, а от меча. Някои мечове започват да се цупят само защото си ги попитал.

— Да, сигурно.

Той прокарва длан по перата, търсейки прекършени. Защо ли видът му не подсказва да се шегува?

— Никога не съм вземала разрешение и успях да повдигна меча без никакви затруднения.

— Причината е, че смяташе да ми го хвърлиш, за да се защитя. Очевидно го е приел като искане на разрешение и ти го е дал.

— Какво, прочел е мислите ми?

— Поне намеренията ти. Понякога го прави.

— До-о-бре. Ясно.

Отказвам се да споря. В живота си съм чувала много смахнати истории. Просто се научаваш да ги изслушваш, вместо да влизаш в директна препирня с човека, дърдорещ небивалиците. Оспорването на необяснимото е безпредметно и понякога опасно начинание. Поне с майка ми. Въпреки това съм длъжна да отбележа, че Рафи е по-изобретателен дори от нея.

— Е… искаш ли да ти превържа гърба?

— Защо?

— За да не получиш възпаление — обяснявам аз, докато ровя из раницата за комплекта за първа помощ.

— Възпалението едва ли ще породи проблем.

— Няма ли да получиш инфекция?

— Би трябвало да съм устойчив на вашите микроби.

Обръщам внимание на „би трябвало“ и „вашите“. Не знаем почти нищо за ангелите. Всяка информация може да ни даде предимство. Естествено, след като се организираме отново.

Идва ми наум, че вероятно получавам уникалната възможност да събера сведения за тях. Независимо от желанието на водачите на бандите в какво да вярваме, аз съм сигурна, че те вземат ангелски части само от мъртви или умиращи ангели. Нямам представа за какво ми е подобна информация, но не е излишно да натрупам някакви познания.

Кажи го на Адам и Ева.

Пренебрегвам предупредителния глас в главата си.

— Значи… си имунизиран или нещо такова? — Опитвам се да звуча непринудено, все едно отговорът не означава нищо за мен.

— Така или иначе, сигурно е добра идея да ме превържеш — изпраща ми той ясен сигнал. Наясно е с опитите ми да изкопча информация. — Вероятно има изгледи да мина за човек, ако раните ми са прикрити — издърпва още едно скършено перо и с нежелание го поставя в растящата купчинка.

Използвам последните материали за първа помощ, за да превържа раните му. Кожата му наподобява стомана, покрита с коприна. Действам малко по-грубо от необходимото, защото така по-лесно се справям с треперенето на ръцете си.

— Кротувай, иначе ще прокървят отново. Превръзките не са твърде дебели и бързо ще се пропият с кръв.

— Няма проблем. Ще бъда възможно най-кротък, когато се наложи да бягаме, за да спасим живота си.

— Говоря сериозно. Това са последните ни превръзки. Важно е да издържат дълго.

— Има ли шанс да намерим още?

— Не е изключено. — Най-добрата ни възможност са домашните аптечки. Бандите вече са разграбили или окупирали магазините.

Напълваме бутилката ми за вода. Не разполагах с много време да опаковам провизиите от офиса. Взех произволно събрани неща. Въздишам със съжаление, че не успях да опаковам повече храна. Не ни е останало нищо, ако не броя една чаша сухи спагети и шепа шоколадчета, които пазя за Пейдж. Разделяме си спагетите, падат ни се по около две хапки. Утрото напредва, когато напускаме колибата. Първата ни цел е основната постройка в имението.

Тая големи надежди кухнята да е заредена, но един поглед към зейналите шкафове в морето от гранит и неръждаема стомана ми е достатъчен да предвидя, че ни предстои да тършуваме за остатъци. Макар тук да са живели богаташи, когато положението се е влошило, дори и те не са имали достатъчно пари за провизии. Или са изяли каквото са сварили, преди да си опаковат багажа и да потеглят, или са взели храната със себе си. Чекмедже след чекмедже, шкаф след шкаф — откриваме само трохи.

— Това яде ли се? — Рафи е застанал под някаква средиземноморска арка към входа на кухнята. Изглежда като у дома си на подобно място. В осанката му прозира изящната грация на аристократ, свикнал с богата обстановка. Ала на този образ някак не подхожда почти празният плик с котешка храна в ръката.

Бъркам в плика и изваждам няколко червено-жълти гранули. Лапам ги. Хрупкави са, с лек привкус на риба. Докато дъвча и преглъщам, си представям, че са солени бисквити.

— Не са точно гурме, но едва ли ще ни убият.

Относно храната няма какво повече да направим, но в гаража откриваме екипировка. Раница, която ще ни послужи и за сак. Чудесно решение. Вярно, в момента той не може да носи раница, но по-късно нещата сигурно ще се променят. Два момчешки спални чувала, опаковани и готови за път. Не откривам палатка, но пък има фенерчета с резервни батерии. Да не говорим за готиния скаутски нож — никога не съм си купувала по-скъп от този. Давам моя на Рафи и задържам новата придобивка за себе си.

Дрехите ми са мръсни и просто ги сменям с чисти от дрешниците. Вземаме, достатъчно облекло и якета. Намирам блуза, близо до размера на Рафи. За по-сигурно го карам да смени издайническите си черни панталони и ботуши с връзки с джинси и обикновени туристически обувки.

За щастие в трите спални има различни размери мъжко облекло. Тук очевидно е живяло семейство с две момчета в юношеска възраст, но от тях са останали единствено вещите в дрешниците и гаража. Най-много се притеснявам дали Рафи ще се чувства удобно в туристическите обувки. Мехурите му от вчера са заздравели, но независимо от магическото му свойство да се възстановява, се терзая да го оставя да си съсипва краката всеки ден.

Успокоявам се, че ме е грижа, защото ще ме забави, ако накуцва, и отказвам да разсъждавам повече.

— С тези дрехи почти приличаш на човек — преценявам аз.

Всъщност има вид на прекрасен олимпийски шампион.

Доста е смущаващо да представлява съвършен пример за човешко същество. В смисъл — не е ли редно ангел от легион, изпратен да изтреби човечеството, да изглежда, хм, зъл и противен?

— Нищо чудно да минеш и за човек, стига да не кървиш във формата на стави на криле. А-а, и не позволявай на никого да те повдига. Веднага ще разберат, че нещо не е наред, усетят ли колко си лек.

— Ще се постарая да не давам на друга жена, освен теб, да ме носи на ръце — обръща се той и излиза от кухнята, преди да съобразя как да приема отговора му.

Чувството за хумор е поредното качество, което в моите очи е недопустимо за ангелите. А фактът, че неговото е изтъркано, допълнително влошава нещата.

Късно сутринта напускаме голямата къща. Уличката ни извежда до пътя Пейдж Мил. Шосето е тъмно и хлъзгаво от снощния порой. Небето тежи от разкъсани сиви облаци, но с малко късмет ще намерим топъл: покрив сред хълмовете, преди да завали отново.

Раниците ни са в количката на Пейдж и затворя ли очи, почти си представям как я бутам. Улавям се, че си тананикам песен, която съм смятала за безсмислена. Внезапно спирам, защото осъзнавам, че всъщност това е извинителната мелодия на майка ми.

Поставям крак пред крак, опитвайки се да не обръщам внимание на твърде леката инвалидна количка и на безкрилия ангел до мен. Шосето е осеяно с множество коли — и е така чак до входа за магистралата. Там колите са само две, насочени нагоре към хълма. В началото всички се опитаха да излязат на магистралата, за да избягат. Не съм сигурна накъде бяха тръгнали. Едва ли и те са знаели, защото магистралата е задръстена и в двете посоки.

Не след дълго виждаме първия труп.