Ангелско нашествие

16

— Не мога да ти позволя да го прережеш — избоботва глас иззад фенера. — Запасите ни от въже са ограничени.

Някой грабва ножа от ръката ми и грубо ме поваля на стол, фенерът угасва. Мигам няколко пъти, преди очите ми отново да свикнат с нощта. Докато проглеждам, някой връзва китките ми на гърба.

Трима са. Вторият проверява въжетата на Рафи, а третият се е облегнал на вратата, сякаш просто минава да ни види. Напрягам мускули, за да разхлабя въжето максимално, докато мъжът отзад ме връзва. Похитителят стиска китките ми много силно и съм почти убедена, че ще ги счупи.

— Извини ме за липсата на осветление — обажда се мъжът, облегнат върху касата на вратата. — Опитваме се да избягваме неканени посетители. — Всеки детайл, от властния му тон до непринудената му поза, показва, че е водачът.

— Наистина ли съм толкова непохватна? — питам аз.

Водачът се навежда към мен и ме поглежда в очите:

— Всъщност — не. Охранителите не са те забелязали, а имаха заповед да се оглеждат за теб. Като цяло, не е зле. — В гласа му се долавя одобрение.

Рафи издава тих, гърлен звук, който ми напомня ръмжане на куче.

— Знаел си, че съм тук? — продължавам да разпитвам аз.

Мъжът се изправя. Лунната светлина не е достатъчно силна, за да видя подробности от външния му вид, но е висок и широкоплещест. В сравнение с военната му подстрижка косата на Рафи изглежда рошава и занемарена. Профилът му е изчистен, чертите му са остри, открояващи се.

Той кима.

— Поколебахме се, но екипировката в сака му прилича на половината от багажа на двама души. Има газов котлон, но не и кибрит, не намерихме канче или паница, а има две купи, две лъжици. Такива работи. Решихме, че останалата част от нещата са при някой друг. Макар, честно казано, да не очаквах опит за спасяване. Определено не и от момиче. Не искам да те обидя. Винаги съм бил със съвременно мислене — свива той рамене. — За това е нужен кураж. Или отчаяние.

— Забрави малоумие — изръмжава Рафи. — Аз съм предмет на твоя интерес, не тя.

— Защо смяташ така? — пита водачът.

— За войници ти трябват хора като мен — обосновава се Рафи. — За какво ти е това кльощаво момиченце?

Водачът се обляга назад със скръстени ръце.

— Какво те кара да мислиш, че търсим войници?

— Бяха ти нужни петима мъже и глутница кучета, за да хванеш един човек. С това темпо ще ти трябват три армии, за да постигнеш каквото и да целиш тук.

Водачът кима.

— Очевидно не ти липсва военен опит.

Повдигам вежди, озадачена какво ли се е случило при залавянето му.

— Не ти мигна окото, когато насочихме пушки към теб — напомня водачът.

— Едва ли е чак толкова добър, за колкото се мисли, щом са го залавяли и преди — намесва се охранителят на Рафи.

Рафи не захапва стръвта.

— А може и да е от специалните части, обучени за най-тежки ситуации — включва се в играта водачът.

Изчаква Рафи да потвърди или отрече. Лунните лъчи, проникващи през прозореца, са достатъчно силни, за да видя как водачът наблюдава Рафи съсредоточено — така вълк гледа заек. Или всъщност заекът гледа вълка. Рафи обаче мълчи.

Водачът се обръща към мен:

— Гладна ли си?

Стомахът ми избира момента да изкъркори шумно. Във всяка друга ситуация щеше да е смешно.

— Хайде да им донесем вечеря.

Тримата мъже излизат.

Проверявам колко са стегнати въжетата около китките ми.

— Висок, тъмен и дружелюбен. Какво повече да иска едно момиче?

Рафи изсумтява.

— Станаха много по-дружелюбни, когато се появи. Цял ден не ми предложиха храна.

— Дали ги е страх, или наистина са лоши момчета?

— Всеки, който те завързва за стол под дулото на пушка, е лош. Наистина ли трябва да ти обяснявам?

Чувствам се като малко момиче, направило нещо глупаво.

— Е, какво правиш тук? — пита той. — Рискувах глутница кучета да ме разкъса на парчета, само и само да избягаш, а ти бързаш да се върнеш. Не е излишно да влагаш повече елементарна логика в постъпките си.

— Извинявай, никога повече няма да правя така.

Вече ми се ще да ни бяха запушили устата.

— Това е най-разумното нещо, което съм чувал от теб.

— Е, кои са тези мъже?

Благодарение на изключителния си слух Рафи несъмнено е придобил много информация за плановете им.

— Защо? Смяташ да се запишеш при тях ли?

— Не си падам по членството в организации.

С всички тези струйки засъхнала кръв, независимо от иначе красивите му черти, на лунната светлина образът му прилича на гротеска. За секунда си го представям като класическия паднал ангел, който проклина човешките души.

— Добре ли си? — Тонът му е удивително мек.

— Добре съм. Нали знаеш, че трябва да се измъкнем оттук до сутринта? Иначе ще се досетят. Много кръв и никакви рани. Никой не се възстановява толкова бързо.

Вратата се отваря и миризмата на яхния почти ме побърква. От нападенията насам не съм гладувала, но е трудно и да се каже, че съм трупала килограми.

Водачът придърпва стол до моя и повдига купата под носа ми. Щом долавям миризмата на зеленчуци, стомахът ми изкъркорва.

Той повдига препълнена лъжица между купата и устата ми. От благоприличие се въздържам да изпъшкам, предвкусвайки удоволствието. Пъпчив войник придърпва стол до Рафи и прави същото с неговата яхния.

— Как се казваш? — пита водачът. Има нещо интимно в начина, по който ми задава въпроса, докато се кани да ме нахрани.

— Приятелите ми викат Гняв — отговаря Рафи. — Враговете ме наричат „Моля те, имай милост“. А ти как се казваш, войниче? — Подигравателният тон на Рафи ме кара да се изчервя безпричинно.

Водачът обаче не се смущава.

— Авдий Уест. Можеш да ми викаш Ави. — Лъжицата леко се отдалечава от мен.

— Авдий. Колко библейско — диви се Рафи. — Авдий е спасил пророците по време на гоненията. — Той се взира в своята лъжица яхния, висяща във въздуха.

— Познавач на Библията — констатира Ави. — Колко жалко, че вече разполагаме с такъв. — Поглежда ме. — А ти как се казваш?

— Пенрин — казвам бързо, преди Рафи да е отворил уста за саркастичен коментар. — Пенрин Йънг. — По-добре да не се заяждам с похитителите ни, особено когато се готвят да ни нахранят.

— Пенрин — прошепва той, сякаш възнамерява да открадне името ми. Малко се срамувам, задето Рафи е свидетел на този момент, макар да не съм сигурна защо.

— Кога за последен път се нахрани нормално, Пенрин? — интересува се Ави.

Той държи лъжицата съвсем близо устата ми. Преглъщам слюнката, преди да отговоря.

— Не беше съвсем скоро.

Усмихвам му се насърчително и се чудя дали ще ми даде тази хапка. Той поднася лъжицата към устата си и го гледам как изяжда храната. Стомахът ми протестира с къркорене.

— Кажи ми, Ави — обажда се Рафи, — какво месо има вътре?

Гледам ту единия войник, ту другия и изведнъж започвам да се колебая дали съм гладна.

— Трябва ви богат улов, за да изхраните толкова много народ продължава Рафи.

— Тъкмо щях да те попитам какви животни ловуваш — контрира Ави. — На мъж с твоето телосложение сигурно се му нужни доста белтъчини, за да поддържа мускулната си маса.

— Накъде биеш? — намесвам се аз. — Не ние нападаме хора, ако това намекваш.

Ави ме поглежда строго.

— Откъде разбрахте за това? Не съм споменавал нищо за нападане на хора.

— О, не ме гледай така. — Удостоявам го с най-сполучливата си физиономия на отвратен тийнейджър. — Нали не си представяш, че бих изяла човек? Това е наистина отвратително.

— Видяхме едно семейство на пътя — уточнява Рафи. — Полуизядено.

— Къде? — любопитства Ави. Изглежда изненадан.

— Недалеч оттук. Сигурен ли си, че не си бил ти или някой от хората ти? — Рафи се намества на стола, недвусмислено намеквайки на Ави и приятелите му колко е недружелюбен.

— Никой от моите хора не би го направил. Не им се налага. Разполагаме с достатъчно запаси и огнева мощ, за да изхранваме всички тук. Пък и убиха двама от нашите миналата седмица. Обучени мъже с пушки. Защо, мислиш, ви заловихме? Обикновено не преследваме непознати. Искаме да разберем кой го е направил.

— Не сме били ние — реагирам бързо аз.

— Не, не допускам да си била ти.

— И той не го е направил, Ави — името му оставя непознат вкус в устата ми. Особен, но не и лош.

— Откъде да знам?

— И невинността си ли трябва да доказваме?

— Светът е нов.

— Кой си ти? Шерифът на Новия ред? Първо арестуваш, после задаваш въпроси? — не мирясвам.

— Какво бихте направили с тях, ако ги хванете? — интересува се Рафи.

— Ще имаме полза от хора, които са, така да се каже, малко по-нецивилизовани от нас. Ще се наложи да вземем предпазни мерки, естествено — въздъхва Ави. Очевидно не харесва идеята, но се е примирил с необходимостта да прави нужното.

— И какво по-точно? — озадачавам се. — Какво ще правиш с шайка канибали?

— Ще ги пусна срещу ангелите, разбира се.

— Това е лудост! — възкликвам.

— В случай че не си забелязала, целият свят е полудял. Време е да се приспособиш или да умреш.

— Като изпратиш луди срещу луди?

— Като изпратя наличното, за да ги объркаме, разсеем и дори отвратим, ако изобщо е възможно. Всичко, за да отвлека вниманието им от нас, докато се организираме — излага плановете си Ави.

— Какво организирате? — не пропуска случая Рафи.

— Армия, достатъчно силна, за да ги прогони от нашия свят.

Изведнъж цялото ми тяло се вледенява.

— Събирате армия за съпротива? — Полагам усилия да не поглеждам към Рафи. Истина е, че небрежно се опитвах да събера информация относно ангелите, в случай че ми потрябва. Въпреки това надеждата ми за организирана съпротива беше изчезнала в облак дим заедно с Вашингтон и Ню Йорк.

Тук е и Рафи: намира се в средата на бунтовнически лагер, където полагат всички усилия да останат в тайна от ангелите. Ако ангелите бяха научили за лагера, щяха да го унищожат в зародиш и кой знае колко време щеше да мине, докато организират нова съпротива.

— Предпочитаме да се възприемаме просто като човешка армия, но да, водим и съпротива, защото сме в далеч по-неизгодна позиция. В момента събираме сили, набираме войници и се организираме. Ала планът ни е за нещо голямо. Нещо, което ангелите няма да забравят скоро.

— Да отвърнете на удара?

Мисълта ме стряска.

— Да отвърнем на удара.