Ангелско нашествие

23

Долавям движение с периферното си зрение. Още не съм успяла да се подготвя за следващия удар и Рафи изниква пред мен. Изправя се преди кипящите сенки, напрегнато стиснал меча. Дори не чух шумолене на листа. В един момент го няма, в следващия е тук.

— Бягай, Пенрин.

Не се нуждая от повторна покана. Побягвам.

Ала не стигам далеч — това едва ли ще се окаже най-умният ми ход. Не мога да се сдържа. Заставам колебливо зад едно дърво и наблюдавам как Рафи се бие с демоните.

След като знам какво търся, успявам да преброя около половин дузина. Определено бягат на два крака. Определено са приведени към земята. Не всички са с еднаква осанка. Един стърчи с поне трийсет сантиметра над най-ниския. Ето онзи — изглежда направо тлъст.

Лесно е да сбъркаш дребните им силуети с човешки или ангелски, макар че движенията им не наподобяват нито едните, нито другите. Забързат ли се, понасят се плавно, сякаш това е естественото им темпо. Със сигурност не са хора. Не е изключено да са от някоя противна ангелска порода. Нали винаги изобразяват херувимите като деца?

Рафи улавя едно от съществата, докато се опитва да профучи отстрани. Други две са се устремили към него, но спират, виждайки как посича малкия демон.

Съществото се сгърчва на земята и надава отвратителен писък.

Ала останалите не губят кураж, спускат се към Рафи за обичайните си бързи удари и го изваждат от равновесие. Очаквам скоро да започнат да хапят, жилят или каквото там правят.

— Рафи, зад теб!

Грабвам най-близкия камък и изчаквам сърцето ми да удари веднъж, за да се прицеля. Играла съм дартс и съм имала попадения в центъра, но ми се е случвало и да не уцеля мишената. Пропуск и този път ще означава да ударя Рафи.

Задържам дъха си, прицелвам се в най-близката сянка и хвърлям камъка с всичка сила.

Право в центъра!

Камъкът удря сянката и спира устрема й. Нисшият демон изглежда почти комично, докато се премята и пада назад. Не е нужно Рафи да знае, че се целех в съседния.

Той разярено замахва с меча и разсича гърдите на близкия демон.

— Казах ти да бягаш!

Толкова за благодарността. Навеждам се и сграбчвам друг камък — назъбен и голям — едва успявам да го повдигна. Дори да прекалявам, така или иначе го мятам по един от демоните. Както се очакваше, той се приземява на трийсет сантиметра от мишената.

Този път избирам по-малък камък с аеродинамична форма. Старая се да стоя извън периметъра на схватката и нисшите демони ми позволяват. Вероятно изобщо не отчитат факта, че ги замерям с камъни. Прицелвам се в поредната сянка и хвърлям камъка с всичка сила.

Той удря Рафи в гърба.

Сигурно съм уцелила раната му, защото залита напред, прави две несигурни крачки и спира точно пред два от демоните. Мечът му увисва в ръката малко по-ниско и ще се препъне в него. Загубил е равновесие. Преглъщам, за да върна сърцето си обратно в гърдите.

Рафи успява да повдигне меча, но няма време да се предпази от ухапванията им.

Изкрещява. Стомахът ми болезнено се свива от съчувствие.

Тогава се случва нещо странно. Имам предвид по-странно от досегашните събития. Нисшите демони започват да плюят и издават отчетливи звуци на погнуса. Храчат, сякаш се опитват да се отърват от неприятния вкус в устата си. Сигурно правят гримаси на отвращение.

Рафи изкрещява отново, трети демон го хапе по гърба. След няколко опита успява да се отърси от него. Демонът се задавя и също започва да плюе шумно.

Тогава сенките се отдръпват и се сливат с тъмнината, обгърнала гората.

Преди да успея да осмисля случилото се, Рафи прави нещо не по-малко странно. Вместо да се зарадва на победата и да си тръгне като всеки здравомислещ оцелял, той се спуска след тях в тъмната гора.

— Рафи!

Чувам единствено агонизиращите писъци на нисшите демони. От звуците — злокобно човешки — гърбът ми настръхва. Навярно всички умиращи животни звучат по този начин.

Всичко свършва внезапно, както е започнало. Последният писък заглъхва в нощта.

Треперя сама в тъмното. Правя две крачки към черния гъсталак, където Рафи изчезна, и спирам. Какво да предприема?

Вятърът изстудява потта върху кожата ми. След малко дори и повеят утихва. Колебая се дали е по-добре да потърся Рафи или да избягам от всичко това. Припомням си, че трябваше да съм на път към Пейдж и е уместно да се грижа за оцеляването си, докато я спася. Започвам да треперя по-силно, отколкото студът предполага. Сигурно е страничен ефект от битката.

Напрягам слух да чуя каквото и да е. Ще се зарадвам на всичко — дори на болезнен стон от Рафи. Поне ще знам, че е жив.

Вятърът шуми в короните на дърветата и роши косите ми.

Тъкмо мисля да се откажа и да навляза сред тъмните дървета, за да го потърся, и шумоленето на листата се усилва. Вероятно е елен. Отстъпвам крачка назад. Нищо чудно нисшите демони да са се върнали, та да довършат започнатото.

Клоните се разделят, шумолейки. На поляната се появява сянка с формата на Рафи.

Обзема ме огромно облекчение и в тялото ми се отпускаш мускули, чието напрежение дори не съм осъзнавала.

Втурвам се към него. Разпервам ръце за голяма прегръдка, но той отстъпва назад. Дори мъж като него — имам предвид не-мъж — би се зарадвал на прегръдка, след като се е борил за живота си, сигурна съм. Очевидно не и от мен.

Спирам пред него и сконфузено отпускам ръце. Въпреки това радостта от факта, че го виждам, не ме напуска изцяло.

— Е… хвана ли ги?

Той кима. От косата му се стича черна кръв, сякаш някой го е боядисал със спрей. Ръцете и коремът му са окървавени, фланелката му е разкъсана на гърдите и изглежда има наранявания. Потискам импулса да се погрижа за него.

— Добре ли си? — Глупав въпрос. Не мога да му помогна много, ако е зле, но въпросът просто ми се изплъзна от устата.

Той подсмърча.

— Някой ме уцели с камък, ала все пак ще оживея.

— Съжалявам. — Чувствам се ужасно заради постъпката си, но е безсмислено да се унижавам.

— Следващия път, когато си ми сърдита, ще се радвам да поговорим, преди да започнеш да ме замеряш с камъни.

— О, разбирам — промърморвам аз. — Толкова си цивилизован.

— Да, такъв съм. Цивилизован. — Изтръсква кръвта от ръката си. — Добре ли си?

Кимам. Няма елегантен начин да се измъкна след проваления си опит за прегръдка и сега стоим прекалено близо един до друг. Навярно и той мисли така, защото минава край мен и излиза на поляната. Явно ми е пазил завет и щом се отдалечава, изведнъж ми става студено. Той си поема дълбоко въздух, сякаш да проясни съзнанието си, и бавно издишва.

— Какви бяха онези неща, по дяволите? — питам аз.

— Не съм сигурен. — Избърсва меча във фланелката си.

— Не бяха от твоя вид, нали?

— Не. — Пъха меча обратно в ножницата.

— Е, определено не бяха и от моя. Има ли трета възможност?

— Винаги има трета възможност.

— Например, странни зли демони? Имам предвид по-зли от ангелите?

— Ангелите не са зли.

— Точно така. Господи, как можах да забравя? О, почакай. Вероятно съм останала с това странно впечатление след унищожителното нападение, което предприехте.

Той потегля обратно към гората от другата страна на поляната. Бързам да го настигна.

— Защо тръгна след тези същества? — интересувам се аз. — Щяхме да изминем километри, преди да размислят и да се върнат за нас.

Той отговаря, без да ме удостои с поглед:

— Твърде много приличат на нещо, което не би трябвало да съществува. Ако оставиш такова създание да се измъкне, ще те преследва цял живот. Повярвай ми, знам го.

Ускорява крачка. Припкам неотлъчно след него. Не искам отново да остана сама в тъмното. Той ме поглежда косо.

— Не си го и помисляй — предупреждавам го припряно. — Ще стоя залепена за теб като мокра фланелка поне докато съмне. — Устоявам на импулса да се протегна и да го сграбча за ризата, за да ме насочва в тъмното.

— Как ме намери толкова бързо? Появи се секунди след като извиках.

Той продължава да крачи през гората.

Отварям уста да повторя въпроса, но той ме изпреварва.

— Следях те.

Спирам изненадана. Не и Рафи обаче. Догонвам го и вървя на две крачки след него. В съзнанието ми изплуват всевъзможни въпроси, но е безсмислено да задавам всичките. Подхождам простичко.

— Защо?

— Исках да съм сигурен, че ще се върнеш в лагера невредима. Казах ти го.

— Не смятах да се върна в лагера.

— Забелязах.

— А и ми обеща да ме заведеш в гнездото. И как по-точно щеше да го направиш? Като ме оставиш сама в тъмното ли?

— Търсех начин да те насърча да мислиш разумно и да се върнеш в лагера. Очевидно думата „разумно“ не фигурира в речника ти. От какво изобщо се оплакваш? Тук съм, нали?

Трудно ми е да го оспоря. Той спаси живота ми.

Вървим известно време мълчаливо, докато го преглътна.

— Кръвта ти сигурно има отвратителен вкус, щом отблъсна онези създания — обаждам се аз.

— Да, беше малко странно, нали?

— Малко странно? Беше направо сюр фантастично.

Спира и ме поглежда.

— На какъв език говориш?

Отварям уста, за да кажа нещо умно, но той ме прекъсва.

— По-добре да пазим тишина. Не е изключено наоколо да има още.

Аргументът му ми затваря устата.

Внезапно се чувствам изтощена, навярно заради някакви посттравматични врели-некипели. Компанията в тъмното, макар и ангелска, изглежда е най-доброто, на което мога да се надявам тази вечер. Освен това за първи път от началото на този кошмарен преход през гората не се притеснявам дали вървя в правилната посока. Рафи напредва уверено в права линия. Никога не се колебае и от време на време леко променя маршрута, за да заобиколим някоя клисура или поляна.

Не се питам наистина ли знае къде отива. Самата илюзия е достатъчна, за да ме успокои. Ангелите, предполагам, са развили специално чувство за ориентация, подобно на птиците. Нали те винаги знаят накъде да мигрират и как да се върнат в гнездата си, макар че не ги виждат? Или пък в отчаянието си измислям истории, за да ми стане по-добре. Нали със същата цел понякога си подсвирквам в тъмното.

Изведнъж започвам да се чувствам безвъзвратно изгубена и изтощена до ръба на делириума. След часове на уморителен преход през тъмната гора започвам да се чудя дали Рафи не е паднал ангел, който ме води към Ада, и когато най-накрая стигнем до гнездото, ще открия, че то всъщност е под земята, в пещера, пълна с пламъци и сяра, където се пекат хора, набучени на шиш. При всички случаи това би обяснило някои неща.

Едва забелязвам, че ме повежда към къща, скрита сред дърветата. Вече се чувствам ходещо зомби. Стъпваме по натрошени стъкла, а някакво животно изприпква в сенките. Той намира спалнята. Сваля раницата от гърба ми и внимателно ме слага да си легна.

Светът избледнява в мига, когато главата ми докосва възглавницата.

Сънувам, че отново се бия до коритата за пране. Газя в сапунена вода. Косата ми е подгизнала, а дрехите ми — прилепнали, както обикновено става с мокрите фланелки. Анита ме скубе и пищи пронизително.

Тълпата, прекалено близо около нас, почти не ни оставя място за борба. Лицата на хората са разкривени, с твърде големи зъби и прекалено много бяло около ирисите. Подвикват призиви от сорта „Разкъсай й фланелката!“, „Смъкни й сутиена!“. Мъж крещи неистово: „Целуни я! Целуни я!“.

Докато се търкаляме, бутаме едно корито и то се катурва с трясък. Вместо мръсна вода от него се разплисква пенеста кръв. Тя ме окъпва, топла и пурпурна. Всички застиваме, приковали поглед в кръвта, която се излива от коритото. Количеството е невъзможно, тече като безкрайна река.

Прането отплава, фланелките и панталоните са накиснати в кръв, празни и смачкани, изгубени и бездушни без притежателите си.

Скорпиони с размер на канални плъхове плават на тъмночервените острови от дрехи. Имат огромни жила с капки кръв на върха. Когато ни виждат, извиват опашки и заплашително разперват криле. Почти съм сигурна, че скорпионите нямат криле, но откъде време да се замисля — някой крещи и сочи към небето.

Небосводът над хоризонта притъмнява. Мрачен, кипящ облак закрива залязващото слънце. Въздухът се изпълва с ниско бръмчене като от крилата на милион насекоми.

Вятърът се усилва и бързо се превръща в ураган, а врящият облак и сянката му напредват към нас. Хората се разбягват панически. Изведнъж лицата им придобиват обърканото и невинно изражение на малко дете.

Скорпионите политат във въздуха. Струпват се и отскубват някого от тълпата. Това е малко момиченце с безжизнени крака. То изкрещява:

— Пенрин!

— Пейдж! — Скачам и се втурвам след тях. Джапам на сляпо в кръвта, стигнала вече глезените ми, и нивото й не спира да се покачва.

Без значение колко бързо бягам, не успявам да се приближа до малката си сестра и чудовищата я отнасят в настъпващия мрак.