Ангелско нашествие

6

Ангелът умира.

Легнал на дивана с превързани гърди, изглежда досущ като човек. Около веждите му избиват капки пот. На допир е трескаво горещ, сякаш тялото му работи на бързи обороти.

Намираме се в офис сграда — една от неизброимите постройки за начинаещи технологични предприемачи в Силиконовата долина. Избрах я в бизнес парк, пълен с еднакви блокове. Дано ако днес някой реши да разграбва офиси, да избере друга сграда — близнак на тази.

Трупът във фоайето на моята сграда би насърчил посетителите да се насочат към друга. При пристигането ни беше тук — студен, но не и гниещ. Тогава постройката все още миришеше на хартия и тонер, дърво и лак, със съвсем лек нюанс на мъртво тяло. Първият ми импулс беше да се преместим на друго място. Всъщност тъкмо излизах, когато ми хрумна, че инстинктът би подтикнал почти всеки да се махне.

Входните врати са стъклени и трупът се вижда отвън. Мъртвецът лежи по гръб с прегънати крака и зинала уста на две крачки след прага. Затова избрах сградата за временен уютен дом. Тук е достатъчно студено, за да не замирише прекалено зле, независимо че очаквам скоро да се наложи да се преместим.

Ангелът е на кожения диван в един ъглов офис, най-вероятно принадлежал на изпълнителен директор. Стените са украсени с рамкирани черно-бели фотографии от Йосемити, а бюрото и етажерките са отрупани със снимки на жена и две прохождащи деца в еднакво облекло.

Избрах едноетажна сграда — не бие на очи и не е претенциозна. Постройката е едноцветна, на фирмената табела пише „Зиготроникс“. Столовете и диваните в лобито са огромни и закачливи, преобладават убити нюанси на лилаво и извънредно ярко жълто. До кабините на служителите стои двуметров надуваем динозавър. Истински ретро стил от Силиконовата долина. Можеше и да ми хареса да работя на такова място, стига да бях завършила училище.

Има малка кухня. Едва не избухнах в сълзи при вида на килера, пълен със закуски и бутилки вода. Енергийни десерти, ядки, шоколадчета и дори кутия с готови спагети — от онези, дето ги предлагат в отделни чаши. Защо досега не съм се сещала да претърсвам офиси? Вероятно защото никога не съм работила в офис.

Пропускам хладилника — вътре едва ли ще намеря нещо годно за ядене. Все още има ток, но е непостоянен и често спира за цели дни. Във фризера положително държат замразена храна, защото миризмата не се различава от развалените яйца на майка. В офиссградата дори открих баня с душ, навярно предназначена за затлъстелите изпълнителни директори, които се опитват да отслабнат през обедната си почивка. Каквато и да е причината, беше от полза за измиването на кръвта.

Всички удобства на дома без, разбира се, семейството ми, а именно то би го направило дом.

При толкова сполетели ме отговорности и затруднения едва ли е минавал ден, без да не си помисля, че ще бъда по-щастлива без семейството си. Оказва се, че не е така. Вероятно щеше да бъде, ако не се притеснявах толкова за тях. Непрекъснато ме гризе мисълта колко щастливи щяха да бъдат Пейдж и майка, ако бяхме открили това място заедно. Щяхме да се установим тук за седмица и да се преструваме, че всичко е наред.

Чувствам се изоставена на произвола без собствен клан, изгубена и незначителна. Започвам да разбирам какво подтиква наскоро осиротелите деца да се присъединяват към уличните банди.

Тук сме от два дни. През тези два дни ангелът нито умря, нито се възстанови. Просто лежи там, плувнал в пот. Почти съм сигурна, че умира. В противен случай досега щеше да се е събудил, нали?

Под умивалника намирам аптечка за първа помощ, но лепенките и по-голямата част от останалите санитарни материали не са предназначени за нещо повече от порязване с хартия. Ровя из аптечката и чета етикетите върху малките опаковки, флаконче аспирин. Освен че лекува главоболие, аспиринът май сваляше висока температура. Чета етикета — предположението ми се потвърждава.

Чудя се дали аспиринът действа на ангели, или неговата треска има нещо общо с раните му. Възможно е това да е нормалната му температура. Да, прилича на човек, което не значи, че е.

Връщам се в ъгловия офис с аспирин и чаша вода. Ангелът лежи по корем на черния диван. Първата вечер се опитах да го завия с одеяло, но той непрекъснато се отвиваше. Сега е само по панталони и ботуши и е увит в превръзки. Замислих се дали да не сваля панталоните и обувките му, преди да го изплакна от кръвта под душа, но реших, че не съм тук, за да му създавам удобства.

Черната му коса е залепнала по челото му. Опитвам се да го накарам да преглътне няколко хапчета и да изпие малко вода, но не мога да го събудя достатъчно, за да направя каквото и да било. Той просто лежи като нажежено парче скала, изобщо не реагира.

— Ако не изпиеш водата, ще те оставя тук да умреш сам.

Превързаният му гръб се движи плавно нагоре-надолу, както и през изминалите два дни.

През това време излизах четири пъти да търся мама. Не се отдалечавах твърде заради непрекъснатия страх ангелът да не се събуди в мое отсъствие, защото щях да изпусна възможността да разбера къде е Пейдж, преди да е умрял. Понякога лудите жени съумяват да се грижат за себе си на улицата, за разлика от малките момиченца в инвалидни колички. Всеки път бързах да се върна от издирването на мама, хем облекчена, хем отчаяна, понеже ангелът все още се намираше в безсъзнание.

От два дни се мотая наоколо и ям готови спагети, докато сестра ми…

Непоносима ми е мисълта какво ли й се случва — ако не за друго, то заради пълната ми липса на въображение относно намеренията на ангелите към едно човешко дете. Няма начин да я превърнат в робиня. Тя не може да ходи. Отърсвам се от тези мисли. Отказвам да разсъждавам какво се случва или вече се е случило. Най-добре да се съсредоточа как да я открия.

Обземат ме гняв и отчаяние. Иде ми да направя сцена като двегодишно дете. Изпитвам непреодолимо желание да запратя чашата с вода към стената, да съборя лавиците с книги и да крещя до пръсване. Изкушението е толкова голямо, че ръцете ми започват да треперят, а водата в чашата се клати и е на път да се разлее.

Вместо да хвърля чашата към стената, изливам водата върху ангела. После ми се иска да я счупя, но се въздържам.

— Проклет да си, събуди се. Събуди се! Какво правят със сестра ми? Какво искат от нея? Къде, по дяволите, е тя? — Крещя с пълно гърло, без да ме е грижа, че ще привлека улични банди.

В добавка ритам дивана.

За мое най-голямо учудване, очите му леко се отварят. Тъмносини са и ме гледат гневно.

— Може ли по-тихо? Опитвам се да спя. — Гласът му е дрезгав и изпълнен с болка, но той все пак успява да добави презрителна нотка.

Заставам на колене, за да го погледна право в лицето.

— Къде отидоха другите ангели? Къде отнесоха сестра ми?

Той нарочно затваря очи.

Плясвам го по гърба с всички сили, точно по кървавите петна на превръзките.

Очите му се опулват, ченето му изскърцва. Изсъсква през зъби, но не изкрещява от болка. О, наистина изглежда ядосан. Устоявам на импулса да отстъпя назад.

— Не ме е страх от теб — обявявам с най-студения си глас в опит да потисна страха си. — Твърде слаб си, за да се изправиш, направо си обезкървен, а без мен щеше да си мъртъв. Кажи ми къде я отнесоха.

— Мъртва е — отсича той категорично. И затваря очи, сякаш отново се унася в сън.

Готова съм да се закълна, че за минута сърцето ми спира да бие. Пръстите ми замръзват. Тогава си поемам отново дъх с болезнен спазъм.

— Лъжеш. Лъжеш.

Той не отговаря. Вземам старото одеяло, което бях оставила на бюрото.

— Погледни ме! — Разгръщам одеялото на пода. Отрязаните криле се изтърколват. Докато са били увити, са се свили значително. Перата изглеждат почти изчезнали. Щом изпадат от одеялото, крилата леко набъбват и нежната перушина се надига, сякаш се протяга след дълга дрямка.

Ужасът в очите му навярно е равносилен на човек, видял ампутираните си крака да се изтърколват от проядена от молци завивка. Знам, че съм непростимо жестока, но не мога да си позволя любезности, ако искам отново да видя Пейдж жива.

— Изглеждат ли ти познати? — Едва разпознавам гласа си. Звучи студено и грубо. Глас на наемен убиец. Глас на палач.

Крилата са загубили блясъка си. Белоснежните пера все още имат лек златист оттенък, но някои са прекършени и стърчат под неестествен ъгъл. В добавка целите крила са опръскани със засъхнала кръв, която е сплъстила и набръчкала перата.

— Ако ми помогнеш да намеря сестра си, ще ти ги върна. Пазя ги за теб.

— Благодаря — избоботва той, докато хвърля поглед към крилата. — Ще изглеждат чудесно на стената ми. — Гласът му е изтръпнал от горчивина, но в него се прокрадва още нещо. Може би зрънце надежда.

— Преди ти и твоите приятели да унищожите света ни, имаше лекари, които знаеха как да съединят пръст или ръка с тялото, ако някой случайно ги отреже. — Не споменавам нищо за замразяване или обичайната необходимост от свързване на телесната част часове след отрязването й. Вероятно ангелът и без друго ще умре и нищо от това няма да има значение.

Напрегнатият мускул на челюстта му все още се откроява върху студеното му лице, но погледът му става малко по-топъл, сякаш няма как да не се замисли за възможностите.

— Не съм ги отрязала аз — продължавам припряно, — но бих ти помогнала да си ги върнеш, стига ти да ми помогнеш да открия сестра си.

Вместо отговор той затваря очи и изглежда заспива.

Диша дълбоко и тежко като човек, унесен в дълбок сън, но се възстановява по съвършено различен начин. Довлякох го тук със синьо-черно и подуто лице. Сега, след почти два дни непрекъснат сън, то отново изглежда нормално. Вдлъбнатината от счупените му ребра е изчезнала. Отоците около бузите и очите му са спаднали, а многобройните прорези и белези по ръцете, раменете и гърдите му са напълно зараснали.

Не са заздравели само раните от липсващите му криле. Не разбирам дали зарастват под превръзките, но още кървят и вероятно не са много по-добре, в сравнение от преди два дни.

Колебая се, обмисляйки възможностите си. Ако не успея да го склоня, ще се наложи да го измъчвам, за да ми каже. Решена съм да направя всичко необходимо, за да спася живота на семейството си, но се питам мога ли да отида толкова далеч.

Не е нужно той да го разбира.

Сега е в съзнание и е за предпочитане да съм сигурна, че съм способна да го контролирам. Излизам да потърся нещо, с което да го удържа.