Ангелско нашествие

29

Влизам и светъл тутакси се изпълва с джазови крясъци, смях и глъч. Лъхва ме топла вълна. Долавям остра миризма на пури, аромат на парфюм и изискана храна, смесени в неразгадаема плетеница от усещания.

Не ме напуска особеното чувство, че някой ме е изпратил назад във времето. Отвън хората гладуват и живеят без домове в свят, унищожен от глобално нападение, а тук хубавите времена никога не са свършвали. Мъжете, разбира се, имат криле, но като изключим това, все едно съм влязла в клуб от двайсетте години. Мебели в стил арт Деко, джентълмени в смокинги, дами в дълги рокли.

Добре де, не всички дрехи изглеждат от двайсетте. Срещат се и двойки, облечени в стила на седемдесетте, а единици носят футуристични костюми, направо извадени от научнофантастичен филм. Все едно присъствам на маскарад на тема двайсетте години, ала неколцина гости не са разбрали концепцията. Но помещението и мебелите са в стил арт Деко, а повечето ангели носят старомодни дълги фракове.

В залата проблясват златни часовници, лъскава коприна и искрящи бижута. Ангелите ядат и пият, пушат и се смеят. През цялото време армия от сервитьори човеци с бели ръкавици разнасят подноси с шампанско и ордьоври под блещукащите полилеи. Музикантите в оркестъра, прислугата и повечето жени приличат на хора.

Усещам неоснователен прилив на отвращение към хората в залата. Всички те са предатели като мен. Не, в интерес на истината техните действия изобщо не са толкова лоши, колкото моята постъпка в лагера на Ави, когато не предадох Рафи.

Ще ми се да мисля, че всичко е заради парите, но си спомням жената със съпруга и гладните деца, вкопчили се в оградата, докато тя вървеше към гнездото. Това вероятно е било най-добрата възможност на семейството да се сдобие с храна. Дано е успяла да влезе. Оглеждам тълпата с надежда да видя лицето й.

Вместо нея виждам Рафи.

Стои, небрежно облегнат на стената в един ъгъл с приглушена светлина, и разглежда тълпата. Брюнетка с черна рокля и вампирски бяла кожа се долепва прелъстително до него. Цялото й същество излъчва желание за секс.

Склонна съм да отида, където и да е, само не и при Рафи, но имам мисия, а той е неделима част от нея. Определено не възнамерявам да се откажа от възможността да намеря Пейдж само защото се чувствам странно в тази социална среда.

Събирам самообладание и отивам при него.

Брюнетката поставя длан върху гърдите му и започва да му шепне интимно. Той е вперил поглед в другия край на залата и сякаш не я чува. Надига чаша с кехлибарена течност и я изпива на един дъх. Оставя я до другите чаши на близката маса.

Не се обръща, когато се облягам на стената до него. Въпреки това положително вижда и мен, и момичето, което в момента ми хвърля изпепеляващ поглед. За да е сигурна в недвусмисленото си послание, тя увива ръце около Рафи.

Той взема чаша мартини от пълния поднос на преминаващия сервитьор. Изпива я и грабва още една, преди сервитьорът да е отминал. Четири питиета на екс за краткото време, което ми беше нужно да се взема в ръце и да го открия. Или е разстроен, или иска да се напие след периода си на въздържание. Страхотно. Имам късмет да си сътруднича с ангел алкохолик.

Най-накрая Рафи се обръща към брюнетката, която го дарява с ослепителна усмивка. Очите й блещукат примамливо и направо ме е срам да я гледам.

— Намери си някой друг — тонът му е разсеян, равнодушен. Ох! Независимо от убийствения поглед, който тя ми хвърли, в мен проблясва искрица съжаление.

И все пак той просто я отпрати. Не й каза, че дори не я харесва.

Брюнетката се отдръпва бавно, сякаш му дава възможност да се извини за шегата си. Той отново обръща глава към тълпата, а тя ми хвърля последен злобен поглед и си отива.

Оглеждам помещението, за да разбера в какво се е съсредоточил Рафи. Клубът е уютен и не е толкова голям, колкото ми се стори в началото. Има атмосферата на по-просторно място заради шумната тълпа, но е по-скоро салон, отколкото съвременен клуб. Погледът ми веднага е привлечен от компанията в едно сепаре, която се държи, сякаш е заела подиума с царския престол.

Определени групи могат да си го позволят — популярни ученици на пейките в столовата, футболни знаменитости на купон, филмови звезди в клуб. Шестима ангели се забавляват във и около сепарето. Шегуват се, смеят се, всеки държи питие в едната си ръка и обаятелно момиче в другата. Мястото е пълно с жени. Или отъркват тела в ангелите, за да привлекат вниманието им, или пристъпват наперено като на моден подиум и им хвърлят изпиващи погледи.

Тези ангели са по-едри от другите в клуба — по-високи, по-мускулести, със застрашителна аура, каквато малцина тук притежават. Излъчват опасност, подобно на диви тигри. Напомнят ми на онези тримата, които видяхме да излизат от клуба — онези, които Рафи искаше да избегне.

Всички носят мечовете си с непринудена елегантност. Навярно викингите биха изглеждали по същия начин, ако бяха гладко избръснати и по-съвременни. Присъствието и държанието им ми напомнят на Рафи. Той би се вписал в групата. Лесно ми е да си представя как седи с тях в сепарето, как пие и се смее с бандата. Е, смехът изисква малко въображение, но той положително разполага и с това.

— Виждаш ли онзи с белия костюм? — кима ми почти незабележимо към групата. Трудно бих го пропуснала. Освен костюма, обувките, косата, кожата и крилете му също са снежнобели. Само очите му са друг цвят. От това разстояние не мога да определя какви са, но съм готова да се обзаложа, че отблизо изглеждат шокиращо заради контраста с всичко останало.

Никога не съм виждала албинос. Пълната липса на пигмент несъмнено е рядкост дори сред албиносите. Просто е невъзможно човешката кожа да придобие такъв оттенък. Радвам се, че не е човек.

Стои облегнат в края на заобленото сепаре. Личи си, че не се вписва в обстановката. Смее се с половин секунда закъснение, сякаш изчаква знак от останалите. Всички жени го заобикалят предпазливо, за да не се приближат прекалено. Единствен той е без момиче, увито около снагата му. Наблюдава ги как се промъкват край него, но не протяга ръка към никоя. Нещо в поведението на другите жени ме подтиква и аз да го отбягвам.

— Отиди там и привлечи вниманието му — прошепва Рафи. Страхотно. Как не се досетих. — Накарай го да те последва в мъжката тоалетна.

— Шегуваш ли се? И как се предполага да го направя?

— Ти си находчива — погледът му се плъзва по прилепналата ми рокля. — Ще измислиш нещо.

— Какво ще се случи в тоалетната, ако успея да го замъкна вътре? — говоря възможно най-тихо. При евентуална опасност някой да ме чуе насред глъчката в клуба, Рафи сигурно ще ме предупреди.

— Ще го убедим да ни помогне — мрачният му тон с нищо не подсказва за големи шансове да го придумаме.

— Ами ако откаже?

— Играта свършва. Мисията пропада.

Вероятно изглеждам като брюнетката, когато я отпрати. Взирам се в него достатъчно дълго, за да му дам възможност да се извини за шегата си. В очите му обаче не долавям и следа от хумор. Защо ли си знаех, че ще стане така?

Кимам:

— Ще го заведа в тоалетната. Направи необходимото, за да го накараш да се съгласи.

Оттласквам се от стената и се отдалечавам от уединението си, без да изпускам из очи целта.