Ангелско нашествие

41

Мама води Пейдж към изхода, когато силен трясък иззад двойната врата ги принуждава да спрат. Нещо се сгромолясва в стаята, откъдето дойдоха ангелите. Спирам се и се чудя дали да не проверя какво става там.

Нямам никаква основателна причина да си губя времето с проверки какво се случва оттатък, но нещо все пак ме притеснява. Чопли любопитството ми, все едно игла дърпа нишките на плат, за да разкрие повърхността отдолу. След толкова много събития съм пропуснала да обърна внимание на едно, а то може да се окаже важно…

Кръвта.

Ръкавиците и белите престилки на ангелите бяха опръскани с кръв.

И Лейла. Тя трябваше да е в операционната с Рафи.

Иззад вратите отново се чува трясък. Метал се удря в метал, сякаш една количка се преобръща и се блъска в друга.

Необмислено се спускам натам.

Докато тичам към двойната врата, през нея влита тяло. Разполагам само със секунда, за да разпозная Рафи, летящ във въздуха.

След него нахлува огромен ангел.

Движи се по начин, който съм виждала и преди. Лицето му навярно е било красиво, но сега е разкривено в злобна гримаса.

Зад него са разперени великолепни снежнобели криле. Основата им е покрита със засъхнала кръв — явно скоро са били пришити към гърба му. Странно, но гърбът му не кърви, а коремът му е превързан.

В тези криле има нещо познато.

На едното има вдлъбнатина, изрязана с ножица. Точно такава направих на крилото на Рафи.

Умът ми се опитва да отхвърли очевидното заключение.

Огромният ангел стои между моето семейство и вратата, през която влязохме. Майка се взира в него, вцепенена от страх. С трепереща ръка насочва остена към гиганта. Ала изглежда възнамерява да му го подари, а не да го използва за самозащита.

Таванът се разтърсва от продължителен взрив, последван от още един и още един. Всеки следващ е по-силен. Сигурно това са чували ангелите. Вече няма съмнение, че нападенията са започнали.

Махам обезумяло на майка ми да излезе през вратата на мебелния доставчик. Най-накрая тя ме разбира и офейква с Пейдж.

Изтръпвам от ужас гигантът да не ги спре, но той изобщо не ги забелязва. Цялото му внимание е приковано в Рафи.

Рафи лежи с лице и мускули, видимо сковани от болка. Извива гръб в опит да се издигне над циментовия под. Две огромни крила на прилеп са разперени под него като гигантски плащ.

Черната кожа е опъната върху скелетна структура, по-подходяща за смъртоносно оръжие, отколкото за опора на крило. Ръбовете й са по-остри от бръсначи и е снабдена с редици от нарастващи по размер куки — най-малките приличат на въдичарски. Най-големите стърчат по върховете. Напомнят ми наточени сърпове.

Докато Рафи се обръща с мъка и се оттласква от пода, по гърба му се стича кръв. Опитва се да размърда новите си крила, но те висят безпомощно, сякаш още не може да ги контролира. Отмества едното назад, както аз бих отместила кичур коса от лицето си. По предмишницата му се забелязват скорошни драскотини и дълбока рана на мястото, където една кука се е забила в плътта му.

— Внимателно с крилете, архангеле — предупреждава гигантът, промъквайки се към Рафи. От думата „архангел“ капе отрова.

Разпознавам гласа му. В нощта, когато се запознахме с Рафи, този черен ангел отряза крилата му. Минава край мен, все едно съм част от обзавеждането.

— Какви игри играеш, Белиале? Защо просто не ме уби на операционната маса? Защо си направи труда да ми пришиеш тези неща? — Рафи се олюлява на краката си. Операцията сигурно е завършила току-що и ангелите лекари са побързали да избягат.

Съдейки по засъхналата кръв върху гърба на гиганта, не е нужно да съм гений, за да се досетя, че първо са оперирали него. Имал е повече време от Рафи да се възстанови, ала не допускам да е възвърнал силите си.

Вдигам меча предпазливо, за да остана възможно най-незабележима.

— Щях да те убия, ако не беше жалката ангелска политика. И ти си бил в същото положение.

— Беше отдавна. — Рафи се олюлява на краката си.

— И ще мине още много време, а ти все ще носиш тези криле — Белиал се усмихва широко, но изражението му остава все така жестоко. — Сега жените и децата ще бягат от теб с писъци. Както и ангелите.

Обръща се към изхода, галейки новите си пера.

— Ти си гледай работата, а аз отивам да се похваля с придобивката си. Никой долу няма пера. Целият Ад ще ми завижда.

Рафи навежда глава като бик и се спуска към Белиал.

Загубил е много кръв и съм изненадана не само защото ходи, но и не се поколебава да побегне. Криволичейки леко, се затичва към Белиал, който го улавя под огромната си мишница и го блъсва в една количка.

Рафи пада на земята заедно с количката. Неуправляемите му криле се развяват по време на падането и на бузата, шията и ръцете му се отварят яркочервени прорези.

Притичвам до него и му подавам меча.

По лицето на Белиал се появява несигурност и движенията му изведнъж стават премерени.

Отпускам дръжката в дланта на Рафи, ала мечът се сгромолясва на пода като тон олово.

Рафи стиска оръжието — очевидно се нуждае от всичките си сили, за да задържи ефеса над пода. А в моите ръце беше лек като перце.

Видът на Рафи издава, че сърцето му току-що е било разбито.

Поглежда към меча си, объркан и предаден. Отново се опитва да го повдигне, но безуспешно. В очите му се чете и изгубена надежда, и болка. Не съм го виждала по-емоционален. Гледам го и ми се иска да нараня някого.

Докато Рафи се бори да повдигне оръжието си, Белиал се отърсва от шока.

— Собственият ти меч те отхвърля. Усеща крилете ми. Вече не си просто Рафаил.

Изсмива се — тъмен звук, още по-смущаващ заради нотките на истинска радост.

— Колко тъжно. Водач, лишен от последователи. Ангел с отрязани криле. Воин без меч — не спира да му се присмива Белиал и обикаля като акула. — Нищо не ти остана.

— Има мен — заявявам аз. С периферното си зрение улавям как Рафи потрепва.

Гигантът ме поглежда — наистина ме вижда за първи път.

— Завъдил си домашен любимец, архангеле. Кога се случи? — Белиал звучи объркано, все едно винаги е познавал компанията на Рафи.

— Не съм ничий любимец.

— Срещнах я тази вечер в гнездото — отвръща Рафи. — Преследваше ме наоколо. Не значи нищо за мен.

Белиал изсумтява.

— Странно. Не те попитах дали значи нещо за теб — оглежда ме от глава до пети, запомняйки всяка подробност. — Мършава е, но ще свърши работа. — Бавно се приближава към мен.

Рафи ми подава меча обратно.

— Бягай.

Колебая се. Колко още бой ще понесе Рафи в това състояние?

— Бягай! — Рафи застава между мен и гиганта.

Побягвам. Скривам се зад един цилиндър, откъдето да наблюдавам.

— Намираме нови приятели, а? — подхвърля Белиал. — И то сред човешките дъщери. Каква възхитителна ирония. Кога ли ще свършат изненадите? — Всъщност звучи доволен. — Съвсем скоро ще се превърнеш в истински член на моя клан. Винаги съм знаел, че ще стане така. От теб би излязъл отличен архидемон. — Усмивката му пресъхва. — Жалко само, дето не искам да ми бъдеш началник.

Белиал грабва Рафи в мечешка прегръдка, но бързо го пуска. Ръцете и гърдите му се обливат в кръв. Очевидно не само Рафи не е свикнал с новите си криле.

Този път сграбчва Рафи за шията и го повдига във въздуха. Започва да го стиска за гърлото. Лицето на Рафи почервенява и вените на слепоочията му изпъкват.

Силен взрив разтърсва сградата над нас. Вратата към гаража е засипана от бетонни отломки. Няколко здрави стъклени цилиндри се пропукват и чудовищните им обитатели се впускат в тревожно въртене.

Спускам се към Белиал.

Мечът лежи удобно и стабилно в хватката ми. Замахвам назад и отново ме очаква изненада.

Мечът се насочва сам.

Готова съм да се закълна, че леко се премества, за да повдигне лактите ми по-високо. Очаква битката и е жаден за кръв. Премигвам смаяна и почти пропускам момента за удар. Все пак успявам и независимо от вцепенените ми в резултат на шока крака, ръката ми, насочвана от меча, описва правилна дъга.

Не аз управлявам оръжието, а то мен.

Замахвам с меча, а в същото време Рафи насочва смъртоносните си криле към Белиал. Острието ми прорязва месестата част от гърба на нощния ангел и се вклинява в гръбнака му.

Крилата на Рафи разсичат бузите на демона и раздират предмишниците му. Той изкрещява и пуска гърлото му.

Рафи се стоварва на пода и се мъчи да си поеме въздух.

Олюлявайки се, Белиал се отдалечава от нас. Ако не беше неотдавнашната операция, сигурно щеше да е достатъчно силен, за да устои и на двама ни. А може би не. Превръзките на корема му сигурно са заради раната, която Рафи му нанесе преди няколко дни, по време на последната им битка. Ако Рафи е прав за ангелските мечове, раните на гиганта няма да зараснат скоро.

Мечът отново замахва назад — явно иска да нападна отново. Белиал ме гледа объркано, не по-малко изненадан от ангелите, станали свидетели как убивам техния колега. Ангелският меч не би трябвало да се подчинява на момиче от човешкия род. Това просто не може да се случи.

Рафи се изправя и тръгва към Белиал.

Наблюдавам с възхищение как нанася удари на демона. Поради скоростта, с която го прави, ръцете му изглеждат размазани. Побоят е отприщил невероятно силни емоции. За пръв път не се опитва да скрие отчаянието и гнева си, нито копнежа си по изгубените крила.

След ударите Белиал залита, а Рафи сграбчва старите си криле и започва да дърпа. Шевовете по гърба на демона се разкъсват и опръскват с прясна кръв снежнобелите пера. Рафи изглежда решен да си прибере крилете обратно, дори с цената да ги отскубва от плътта на Белиал шев по шев.

Стискам меча. Предполагам, че вече е мой. Щом отхвърля Рафи с новите му криле, само аз мога да го използвам.

Приближавам се към Рафи и Белиал, с намерението да отсека крилете.

Нещо ме хваща за глезена и ме дръпва назад. Нещо слузесто с желязна хватка.

Краката ми се подхлъзват на мокрия под и се строполявам върху цимента. Мечът се изплъзва от ръката ми. При удара дробовете ми се свиват болезнено и почти припадам.

Съумявам да извърна глава, за да видя какво ме дърпа.

Ще ми се да не го бях правила.