Ангелско нашествие

47

Минава още час, преди парализата да отмине напълно. През цялото бреме майка се моли отчаяно със сключени над тялото ми ръце, издавайки ниски, гърлени звуци, говори на езици, които само тя знае. Измисля си думи — определено звучат смущаващо, но напевът й ме утешава. Мама е едновременно плашеща и успокояваща, каквато само една луда майка може да бъде.

Знам, че си връщам тялото, но продължавам да лежа и събирам сили да седна. Преди да се раздвижа, започвам да мигам и да дишам нормално, ала никой не забелязва. В сравнение със закърпената ми сестра с вид на робот и с майка, която непрекъснато се моли над главата ми, неподвижното ми тяло е най-безинтересният обект за наблюдение.

Съмва се.

Никога не съм си давала сметка, че оцеляването само по себе си може да бъде такъв триумф. Сестра ми е с нас. Рафи лети. Всичко друго е на втори план.

Засега това е достатъчно.