Ангелско нашествие

20

Опитвам да се надигна, а гърбът ми щрака, пращи и пука. Здрачава се и работният ми ден е към края си. Поставям ръка на кръста си и бавно се изправям, досущ като съсухрена вещица.

Само след един ден търкане на дрехи в коритото за пране ръцете ми са подути и червени. Бях чувала за сухи и напукани ръце, но досега нямах представа какво наистина означава. Едва след няколко минути вън от водата дланите ми се напукват, сякаш са нарязани с бръснарско ножче. Плашещо е да видиш ръката си нацепена, но толкова суха, че да не може да прокърви.

Тази сутрин черноработничките в перачницата ми предложиха чифт жълти гумени ръкавици, но аз им отказах — в представите ми това е аксесоар на превзети хора в напреднала възраст. Снизходителните им погледи не позволиха на гордостта ми да ги помоля за ръкавици по време на обяда.

Сега се замислям дали да не послушам единствената смирена частица от съществото си и да поискам ръкавиците. Хубавото е, че утре не възнамерявам пак да пера.

Оглеждам се наоколо, протягам се и се чудя кога ще ми се нахвърли онази Анита. Наистина ще се ядосам, ако изчака края на работния ми ден. Какъв е смисълът да започваш женски бой, ако не скатаеш поне един час тежък труд?

Продължавам да се протягам. Изпъвам ръце над главата си и извивам гръб назад, колкото мога.

Вратът ме боли, гърбът ме боли, ръцете и дланите ме болят, краката и ходилата ме болят, дори очните ябълки ме болят. Половината ми мускули агонизират заради часовете повтарящи се движения, а другата половина са схванати от часовете неподвижно стоене. С това темпо няма да ми се наложи да падам в битката нарочно, ще я загубя честно.

Изпъвам крака и се преструвам, че не забелязвам мъжете от смяната в тоалетната, които вървят към нас. Десетина са, Рафи е в края на групата.

Застават на няколко крачки от мен и започват да събличат мръсните си дрехи. Трупат изпоцапани фланелки, панталони и чорапи върху купа с прането. Хвърлят някои в купчината с боклука. Рафи копа канал, вместо да работи в истински отровната част на тоалетните, но не всеки е имал този късмет. Мъжете остават по боксерки.

Трудно ми е да не поглеждам към Рафи, защото предстои да съблече фланелката си. Навярно ще успее да измисли правдоподобно оправдание за превръзките отдолу, но няма как да обясни кървавите петна по местата на отрязаните му крила.

Протягам ръце над главата си в опит да не изглеждам уплашена. Задържам дъх и се надявам мъжете да продължат, без да забележат, че Рафи изостава.

Но вместо да влязат в сградите, за да си вземат душ, те грабват маркуча, с който пълним нашите корита. Подреждат се и започват да се обливат едни други със струята. Заслужавам ритник, задето не го предвидих. Разумно е първо да се изплакнат с маркуча. Кой би искал работниците от тоалетната да се напъхат направо под общите душове?

Хвърлям бърз поглед към Рафи. Той запазва самообладание, но забелязвам колко бавно разкопчава ризата си — явно и той не го е предвидил.

Сигурно е разчитал да се измъкне при влизането в сградата. Душовете не са достатъчно, за да се изкъпят всички едновременно. Сега обаче няма нито правдоподобно извинение защо пропуска тази част от установения ред, нито начин да се измъкне незабелязано.

Рафи е разкопчал ризата си, но вместо да я свали, бавно се заема да разкопчава и панталоните си. Всички около него вече са голи и той започва да изглежда подозрително. Точно когато се чудя дали да не побегнем най-безочливо, решението на проблема ни се приближава небрежно към нас под формата на два дълги, стегнати крака.

Жената, която отиде с Рафи до трапезарията, отмята меднорусата си коса и му се усмихва.

Ди-Дум минават сякаш по сигнал.

— О, здравей, Анита! — поздравяват и двамата с престорена изненада. Тонът им е малко по-висок — очевидно държат да ги чуя.

Анита не би ги погледнала по-гневно, ако се бяха изхранили. Милиони пъти съм виждала този поглед по училищните коридори, отправен от популярно момиче към запален групар, който се опитва да фамилиарничи с нейната тайфа. Тя отново се обръща към Рафи, а лицето й се разтапя в сияйна усмивка. Поставя длан върху ръката му, докато той се готви да си събуе панталоните.

Не ми е нужен по-добър повод.

Изваждам една насапунисана фланелка от сивата вода и я замерям.

Тя улучва с плясък лицето й и се увива около косата й. Безупречните й къдрици се сплъстяват в лепкава маса, а спиралата й се размазва, докато мокрият парцал се свлича по блузата й. Анита надава пронизителен писък — сигнал всички глави наоколо да се обърнат.

— О, съжалявам — изчуруликвам с меден гласец. — Не ти ли хареса? Не искаше ли точно това? Иначе защо ще се натискаш на мъжа ми?

Малката група около нас расте с всяка секунда. О, да, скъпи мои. Наредете се отпред. Заповядайте на изродския спектакъл. Рафи изчезва в нарастващата тълпа и дискретно закопчава ризата си. А ми се бе сторил мрачен по време на миналата ми битка.

Огромните очи на Анита са отправени безпомощно към Рафи. Прилича на коте, изпаднало в беда — объркано и наранено. Горкичката. Отново се замислям дали съм способна да го направя.

Тогава тя ме поглежда. Удивително, как само се променя изражението й в зависимост от това за кого е предназначено.

Изглежда побесняла от яд. Приближава се дебнешком, а ядът прераства в ярост.

Впечатляващо е колко зла може да изглежда една красива жена, когато се бори за каузата си. Или е страхотна актриса, или Ди-Дум са имали задни мисли, подготвяйки този план. Тя изобщо не знае за битката, готова съм да се обзаложа. Защо да делят печалбата при открилата се възможност да си отмъстят? Положително не за първи път Анита се държи презрително с Ди-Дум, но не вярвам и за секунда, че чувствата им са наранени.

— Очакваш ли мъж като него да те погледне втори път, независимо какво ще направиш? — Анита запраща мократа фланела по мен. — Голям късмет ще извадиш, ако някой еднокрак дядо се заинтересува от теб.

Добре. Оказва се, че мога да го направя.

Накланям се леко, за да ме уцели.

Тогава се хвърляме една срещу друга в цялото си женско величие. Скубане, шамари, късане на фланелки, драскане с нокти. Пищим като клакьорки, паднали в помийна яма.

Докато се препъваме в безумния си танц, се блъсваме в едно корито. То се преобръща, заливайки всичко наоколо с вода. Макар и вкопчена в мен, Анита се спъва в него и двете падаме на земята. Преплетените ни тела се търкулват в калта край коритата.

Трудно е да изглеждаш достойно, когато някой те тегли надолу за косата. Става ми неудобно. С усилие се преструвам, че наистина се бия.

Тълпата полудява, ликува и ръкопляска. Зървам Ди-Дум, докато се търкаляме. Те буквално подскачат от радост.

Как би трябвало да загубя подобна битка? Да избухна в сълзи? Да падна в калта по лице, да се свия на кълбо и да я оставя да ме одраска няколко пъти? Изобщо нямам представа как да се измъкна от схватката. Изстрел прогонва всичките ми мисли за битката.

Чува се зад тълпата, но е достатъчно близо да накара всички застинат в мълчание.

Чуват се още два изстрела, непосредствено един след друг.

В гората отеква писък. Съвсем човешки, наистина ужасен писък.