Ангелско нашествие

13

Растителността в Калифорния е предимно вечнозелена, но в гората са опадали достатъчно есенни листа, които шумолят при всяка наша стъпка. Умелите трапери се движели безшумно сред дърветата — поне така разправят хората. Не знам как е по другите части на света, но за нашите хълмове това сигурно е мит. Първо, през есента просто няма къде да стъпиш, освен в шумата. Второ, дори катериците, елените, птиците и гущерите вдигат достатъчно шум, за да звучат като много по-едри животни.

Добрата новина е, че дъждовете са напоили листата и шумът от стъпките ни е приглушен. Лошата е, че ми е трудно да тикам инвалидната количка нагоре по мокрия склон.

Шумата влиза между спиците и я бутам с усилие. За да намаля товара, връзвам меча за раницата си и я понасям на гръб. Хвърлям другата раница на Рафи. Количката продължава да занася, да се плъзга по мокрите листа и непрекъснато се обръща по посока на наклона, докато се опитвам да я изправя. Напредваме като мравки. Рафи не ми предлага помощ, но поне не прави саркастични забележки.

Накрая попадаме на чиста пътека, изглежда продължава в нашата посока. Земята е почти равна и покрита с несравнено по-малко шума. Дъждовете обаче са превърнали черната пътечка в кална вада. Не знам колко лесно ще се движи количката в калта, а ми се ще да остане в добро състояние. Затова я сгъвам и я понасям. Получава се за известно време, но ми е неудобно и се движа тромаво. Не се е случвало да изнасям количката на повече от един — два етажа.

Бързо става очевидно, че е невъзможно да продължа прехода с инвалидната количка. Дори Рафи да ми бе предложил помощ — а той така и не го направи — нямаше да стигнем твърде далеч, влачейки неудобна за носене конструкция от метал и пластмаса.

В един момент я разгъвам и я поставям на земята. Тя затъва, пръстта лакомо засмуква колелата й. Само след метър цялата количка е в кал и изобщо не помръдва.

Вземам пръчка и криво-ляво я почиствам. Правя го още два пъти. Всеки път калта залепва по-бързо за колелата. Веднъж размесена, прилича повече на глина. Накрая колелата правят само по два оборота и количката засяда.

Заставам до нея. Очите ми се наливат със сълзи. Как ще спася Пейдж без количката й?

Ще трябва да измисля нещо, дори и да се наложи да я нося. Важното е да я намеря. Стоя така, с пораженчески наведена глава, още минута.

— Все още й носиш шоколад — напомня Рафи с известна доза съпричастност. — Останалото е само логистика.

Не повдигам очи да го погледна, защото сълзите ми още не са си отишли. Прокарвам пръсти за сбогом по кожената седалка и изоставям количката на Пейдж.

Вървим около час. Рафи прошепва:

— Всъщност унинието помага ли на хората да се почувстват по-добре?

Откакто видяхме жертвите на пътя, разговаряме шепнешком.

— Не съм унила.

— Не си, разбира се. Защо момиче като теб, прекарващо времето си с воин-полубог като мен, да е унило? На този фон загубата на една инвалидна количка едва ли има някакво значение.

Почти се спъвам в паднал клон.

— Сигурно се шегуваш.

— Никога не се шегувам за ранга си на воин-полубог.

— Господи, боже мой — снишавам глас, — бях забравила, че трябва да шепна.

— Не си нищо повече от птица с претенции. Признавам, имаш мускули. Но знаеш ли, птиците не са нищо повече от слабо еволюирали гущери. Ето какво си ти.

Той се подсмихва.

— Еволюция — навежда се към мен, сякаш ще ми сподели тайна. — Та аз съм съвършен от началото на времето.

Поради прекомерната му близост дъхът му обгръща ухото ми.

— О, моля те. Носът ти е вирнат толкова високо, че стърчи над гората. Скоро ще се заклещи между клоните. И тогава ще трябва да те спасявам. — Поглеждам го отегчено: — Отново.

Забързвам крачка в опит да пропусна остроумния коментар, който със сигурност предстои.

Но той мълчи. Възможно ли е да ми е оставил последната дума?

Поглеждам назад. Лицето на Рафи е разтеглено в самодоволна усмивка. Тогава осъзнавам колко ловко ме е подвел да се почувствам по-добре. Упорито се опитвам да се противопоставя, но вече е твърде късно.

Наистина се чувствам малко по-добре.

От картата си спомням, че Скайлайн Булевард преминава през гората, стигаща до Сан Франциско и околностите му. Скайлайн пълзи нагоре по „нашия“ хълм. Рафи не е споделял къде е ангелското гнездо, но ми каза да вървим на север. Това означава да прекосим Сан Франциско. Ако тръгнем нагоре по склона и продължим по Скайлайн до града, ще се движим встрани от гъсто населените райони, докато стане невъзможно да ги избягваме.

След като осъзнах необходимостта да събирам прилежно информация за ангелите, искам да задам много въпроси на Рафи, ала в момента канибалите са по-важни. Затова говорим шепнешком и то в краен случай.

Очаквах да ни отнеме цял ден, докато стигнем до Скайлайн, а се озоваваме там още в средата на следобеда. Това е добре, защото се съмнявам дали ще понеса още една порция котешка храна. Разполагаме с много време да претърсим къщите на Скайлайн за вечеря, преди да се стъмни. Те изобщо не са толкова близо една до друга, колкото онези в предградията, но са разпределени равномерно край пътя. Повечето са скрити зад секвои — чудесни условия за потайно търсене на запаси.

Чудя се колко ли дълго ще чакаме майка и как ще я открия. Тя знае, че трябва да стигне до хълмовете, но нямахме по-нататъшен план. Както с всичко останало в живота ми, мога само да се надявам на най-доброто.

Скайлайн е живописен път по хребета на планинската верига, която отделя Силиконовата долина от морето. От тази двулентова магистрала се открива гледка и към долината, и към океана. След началото на нападенията само тук съм вървяла, без да се смущавам от занемареното състояние на пътя. Ограден от секвои и ухаещ на евкалипт, той би бил по-смущаващ, ако имаше движение.

Скоро след като достигаме Скайлайн, виждаме коли, струпани една върху друга напряко на пътя. Така възпрепятстват всякакъв възможен трафик. Очевидно не е случайно. Колите, разположени перпендикулярно на магистралата, са подредени шахматно в няколко колони, с оглед да попречат на всеки, решил да си проправи път с удар. Общността на околните обитатели не посреща непознатите с добре дошли.

Ангелът, който сега прилича на човек, оглежда обстановката. Накланя глава, все едно куче дочува нещо от далечината. Леко кима с брадичка напред и наляво от пътя.

— Те са там и ни наблюдават — прошепва той.

Виждам само пустия път, пресичащ масива от секвои.

— Как разбра?

— Чувам ги.

— Колко далеч? — прошепвам. — Колко далеч са те и колко надалеч чуваш?

Поглежда ме, сякаш знае какво си мисля. Не е възможно хем да чеше мисли, хем да има удивително остър слух, нали? Той свива рамене и се обръща, за да се скрие отново сред дърветата.

Правя си експеримент: наричам го наум с обидни думи. Не реагира. Тогава започвам да си представям каквото ми хрумне, за да видя дали няма да ме изгледа странно. Поради някаква причина мислите ми се връщат към нощта, когато той ме прегръщаше — когато сънувах, че замръзвам във водата. Във въображението си се събуждам на дивана и се обръщам с лице към него. Той е толкова близо, че дъхът му гали бузата ми, докато се завъртам…

Спирам. Започвам да си представям банани, портокали и ягоди, обзета от силен срам, да не би да е усетил какво мисля. Но той продължава да върви през гората, без да показва признаци, че чете мислите ми. Това е добрата новина. Но има и лоша: не знае какво си мислят те. За разлика от него аз не чувам, не виждам и не помирисвам нищо, което да ми подскаже дали някой ни е устроил засада.

— Какво чу? — прошепвам аз.

Обръща се и ми отвръща шепнешком:

— Двама души шептят.

Затварям си устата и просто го следвам.

Тук, горе, цялата гора е от секвои. По земята няма листа, които да шумолят, докато вървим. В замяна гората ни предоставя точно каквото ни е нужно — дебел килим от меки иглички, приглушаващи стъпките ни.

Искам да го попитам дали гласовете, които е чул, се приближават към нас, но не смея да говоря излишно. Дори да се опитаме да заобиколим територията им, трябва да продължим в същата посока, ако искаме да стигнем до Сан Франциско.

Рафи ускорява крачка надолу по хълма почти до бяг. Следвам го сляпо, приемайки, че чува нещо повече от мен. Тогава и аз го чувам.

Кучета.

По лая им личи, че са се насочили право към нас.