Ангелско нашествие

15

Кучетата представляват проблем. Наложително е да си напрегна ума и да го реша. Дори да успея да се скрия от мъжете, промъквайки се тихомълком, няма как да се скрия от кучетата. Независимо от това продължавам да тичам. Най-добре да обмислям нещата едно по едно. Обзема ме почти панически страх, че изобщо няма да ги намеря, затова забързвам темпото от джогинг на спринт.

Най-после ги виждам. Буквално съм превита надве и останала без дъх. Дишам много тежко и се чудя как така не ме чуват.

Приближават няколко на пръв поглед порутени сгради. Отблизо обаче се вижда, че постройките са съвсем наред. Само изглеждат разнебитени — многобройни клони, опрени в стените, образуват плетеница над лагера. Като че ли са опадали естествено, а всъщност са подредени внимателно. Обзалагам се, че гледано от въздуха, мястото се слива с гората и сградите изобщо не се забелязват.

Под навесите от секвоя край сградите са скрити картечници. Всички са насочени към небето.

Не ми изглежда лагер, добронамерен към ангелите.

Мъже в камуфлажи посрещат Рафи и петимата ловци. Има и жени, но не всички носят униформа. На доста от тях мястото им не изглежда да е тук. Други, мръсни и уплашени, се промъкват в сенките.

За мой късмет един мъж вкарва кучетата в колиба. Поради шума наоколо дори някои да започнат да лаят по мен, едва ли ще ме забележат.

Оглеждам се, за да се уверя, че не са ме видели. Свалям раницата и я скривам в една хралупа. Посягам да взема меча, но се отказвам. Само ангелите носят мечове. Безсмислено е да насочвам вниманието им в тази посока. Оставям увитите в одеялото криле до раницата и наум си отбелязвам местоположението на дървото.

Намирам подходящо място, откъдето виждам по-голямата част от лагера, и лягам на земята в участък, покрит с достатъчно шума, та да ме предпазва от калта. Така или иначе студът и влагата проникват през блузата ми. За всеки случай се покривам с листа и иглички. Ще ми се да имах като техните камуфлажни екипи. За щастие тъмнокестенявата ми коса се слива с околността.

Повалят Рафи на колене в средата на лагера.

Твърде далеч съм, за да чуя разговора им, но мъжете очевидно обсъждат какво да правят с него. Един от тях се навежда и казва нещо на Рафи.

Моля те, моля те, не го карай да си сваля фланелката.

Трескаво обмислям как да го спася и все пак да остана жива, но посред бял ден в присъствието на дванайсетима униформени мъже, сновящи из района и готови за стрелба, възможностите ми са силно ограничени. Ако някое ангелско нападение не отвлече вниманието им, остава ми само да се надявам той да оцелее и след като се стъмни, по някакъв начин да стигна до него.

Каквото и да им казва Рафи, явно засега ги задоволява, защото го изправят на крака и го отвеждат към най-малката постройка. Намира се в средата. Сградите от двете й страни — те впрочем не приличат на къщи, а на части от лагер — са достатъчно големи, за да приютят поне по трийсет души. А тя самата вероятно побира наполовина по-малко. Едната, предполагам, е за спане, другата — за обща употреба, а третата служи за склад.

Лежа и се опитвам да не обръщам внимание на мокрия студ, който се просмуква в дрехите ми от земята. С нетърпение чакам слънцето да залезе. Дано тези хора се плашат от тъмното колкото и уличните банди в нашия квартал и си легнат с падането на мрака.

Струва ми се, че е минало много време, но вероятно са били едва двайсетина минути. Млад мъж в униформа минава само на шейсет сантиметра от мен. Пред гърдите си държи пушка, леко наклонена към земята, и оглежда гората. Намира се в пълна бойна готовност. Лежа абсолютно неподвижна и наблюдавам как войникът се изнизва пред очите ми. Изненадана съм и същевременно изпитвам огромно облекчение, защото не води куче. Чудя се защо не ги използват за охрана на лагера.

През всеки няколко минути край мен минава войник — твърде наблизо, за да съм спокойна. Патрулите са сравнително редовни, след известно време свиквам с ритъма им и знам кога ще минат.

Около час след като отведоха Рафи в централната сграда, надушвам месо, лук, чесън и зеленчуци. От апетитната миризма стомахът ми се свива толкова силно, че започва да ме боли.

Моля се да не помирисвам Рафи.

В сградата отдясно един по един влизат хора. Не съм чула съобщение, сигурно си имат определен час за вечеря. Те са много повече, отколкото предполагах. Войници, предимно униформени мъже, се връщат с тежки стъпки от гората на групи по двама, трима или петима. Прииждат от всички посоки, а двама едва не ме настъпват, докато се прибират.

С настъпването на нощта хората потъват в сградата отляво, а аз съм почти изтръпнала от студа, който се просмуква в мен от земята. Цял ден не съм яла нищо, ако не броя шепата суха котешка храна, и не се чувствам достатъчно подготвена за спасителна мисия.

В нито една от сградите не свети. Тази група очевидно е внимателна, прикрива се добре през нощта. Лагерът е тих: чува се само песента на щурците. Удивително постижение, предвид големия брой хора тук. Поне не долавям писъци от сградата на Рафи.

Мобилизирам се да изчакам в тъмнината около час, преди да предприема акцията си.

Дебна да минат патрулите. По моите пресмятания сега вторият войник е от другата страна на лагера.

Броя до сто, изправям се и побягвам възможно най-тихо към сградите.

Краката ми са студени и схванати, сякаш са от месинг, но се раздвижват много бързо при мисълта за риска да ме хванат. Тръгвам по обиколния път, притичвам от сянка в сянка и напредвам на зигзаг към централната сграда. Плетеницата от клони работи в моя полза, създавайки една или друга маскировка из целия район.

Притискам тялото си към страничната стена на трапезарията. Единият охранител крачи равномерно отдясно, а вторият върви спокойно от другата страна на лагера. Стъпките им са глухи и бавни, едва ли не отегчени. Това е добър знак. Ако чуваха нещо необичайно, щяха да крачат по-бързо и тревожно. Поне така се надявам.

Опитвам се да огледам гърба на централната сграда — търся заден вход — но луната не огрява тази страна и не виждам дали има врата, или дори прозорец.

Изскачам от скривалището си и се спускам към постройката на Рафи.

Спирам, очаквайки да чуя вик… ала продължава да цари тишина. Стоя, долепена за стената, и задържам дъха си. Не чувам нищо, не забелязвам и движение. Единствено страхът ми диктува да се откажа. Затова продължавам.

На гърба на сградата има четири прозореца и задна врата. Надничам през единия — само тъмнина. Устоявам на изкушението да почукам, за да проверя дали Рафи ще откликне. Не знам кой друг би могъл да бъде вътре с него.

Нямам план, дори и малоумен, нито реална представа как да се справя с когото и да било вътре. Обучението по самозащита не включва издебване в гръб и тихо задушаване до смърт — умение, което сега би ми било от голяма полза.

Все пак редовно съм побеждавала спаринг-партньори, много по-едри от мен, и на фона на смразяващата паника тази мисъл ме топли.

Поемам си дълбоко въздух и прошепвам възможно най-тихо:

— Рафи?

Ако съумея да добия представа в коя стая се намира, ще ми бъде много по-лесно, но не чувам нищо. Нито почукване по прозореца, нито тих отговор, нито проскърцване на стол, което да ме насочи към него. Отново ме спохожда ужасната мисъл, че може да е мъртъв. Без него няма как да намеря Пейдж. Без него съм сама. Нанасям си въображаем ритник, за да ме отклони от този опасен ред на мисли.

Промъквам се до вратата и долепям ухо. Не чувам нищо. Пробвам бравата, в случай че е отключено.

По стар навик нося в задния си джоб удобен комплект за отваряне на врати. Намерих го в стаята на един тийнейджър първата седмица, след като започнах да търся храна. Не след дълго установих колко по-безшумно е манипулирането на ключалки в сравнение с чупенето на прозорци. Искаш ли да избегнеш уличните банди, най-важното е да си тих. Затова през последните две седмици натрупах доста опит в отключването.

Бравата се завърта плавно.

Тези мъже са самонадеяни. Открехвам я съвсем леко и застивам. Не чувам нищо и потъвам в тъмнината. Изчаквам очите ми да свикнат с мрака. Единствената светлина идва от сноповете лунни лъчи, струящи през прозорците в дъното на къщата.

Вече започвам да свиквам с бледото лунно сияние. Промъкването посред нощ се е превърнало в мое обичайно занимание. Намирам се в коридор е четири врати. Едната е отворена и води към баня. Другите три са затворени. Хващам ножа, сякаш би спрял куршум от полуавтоматично оръжие. Допирам ухо до първата врата отляво, но не чувам нищо. Посягам към бравата и долавям тих шепот от последната.

Замръзвам. Придвижвам се плавно до нея и долепвам ухо. Дали беше плод на въображението ми, или наистина прозвуча: „Бягай, Пенрин!“?

Открехвам вратата.

— Защо никога не ме слушаш? — тихо пита Рафи.

Шмугвам се вътре и затварям вратата.

— Няма защо да ми благодариш, че те спасявам.

— Не ме спасяваш, оставяш се да те хванат.

Рафи седи в средата на стаята, завързан за стол.

По лицето му са засъхнали много струйки кръв, стичаща се от рана на челото му.

— Те спят.

Притичвам до стола му и опирам ножа във въжето около китките му.

— Не, не спят.

Увереността в гласа му задейства аларма в главата ми, ала преди да помисля за думата капан, един фенер ме заслепява.