Хлебарките

Петнайсета глава

— Превърна се в дим — отбеляза мъжът до Хари и се прекръсти.

Беше изпечен от слънцето, с величествена осанка и светлосини очи. Цветовете напомняха на Хари за байцвана дървесина и избелели от пране дънки. От пазвата под разгърдената му копринена риза се подаваше дебел златен ланец, който блестеше матово и тежкарски на слънцето. Паяжина от кръвоносни съдове замрежваше носа на Руал Борк — така се казваше този мъж, а кафявият скалп блестеше като билярдна топка под оредяващата коса. Живите му очи го подмладяваха и едва ли някой би му дал седемдесетте му години.

Той говореше високо и наглед, без да се смущава, че са на погребение. Нурланският диалект отекваше напевно под църковния свод, но никой не се обърна да му хвърли възмутен поглед.

След като излязоха от крематориума, Хари се представи.

— Я виж ти. Значи през цялото време, без изобщо да подозирам, съм стоял до полицай. Добре, че не изтърсих нещо, което да ми излезе през носа.

Засмя се екливо и протегна съсухрената си възлеста старческа ръка:

— Руал Борк, пенсионер с минимална пенсия — иронията не стигна до очите.

— Тоние Виг ми разказа, че сте своего рода духовен водач на норвежката общност в Банкок.

— Ами май ще трябва да ви разочаровам. Както виждате, аз съм само един грохнал старец, а не предводител. Освен това се преместих в периферията — и в преносен, и в пряк смисъл.

— И къде по-точно?

— В Меката на греха — тайландския Содом.

— Патая?

— Познахте. Там живеят и други норвежци, а аз се опитвам да ги удържам в правия път.

— Ще карам по същество, Борк. Току-що набрахме Уве Клипра, но се свързахме с портиер. Човекът твърди, че не знае нито къде се намира Клипра, нито кога ще се върне.

— Дотук нищо изненадващо — засмя се Борк.

— Доколкото разбрах, Клипра предпочита той да се свързва с онези, които го търсят, когато сам намери за добре, но в момента тече разследване на убийство и не разполагам с никакво време. Вие сте близък приятел на Клипра и често се явявате посредник между него и околния свят. Поправете ме, ако греша.

Борк наклони глава настрани.

— Не съм негов адютант, ако това намеквате. Но донякъде е вярно, че се случва да посреднича между него и хората, които го търсят. Клипра не обича да разговаря с непознати.

— Вие ли сте запознали Клипра с посланика?

— Запознах ги, да. Впоследствие двамата си допаднаха и с времето намериха общи интереси. Посланикът също е родом от Сюнмьоре, макар да е от село, докато Клипра е градско чедо — израснал е в Олесюн.

— Щом двамата са толкова близки, как си обяснявате, че Клипра не присъства днес?

— Той непрекъснато е в движение. От няколко дни не си вдига телефона. Най-вероятно е във Виетнам или Лаос да нагледа бизнес начинанията си и дори не е научил за смъртта на посланика. Вестниците не са се скъсали да публикуват новината.

— Когато някой, пък бил той и висш дипломат, почине от инфаркт, сензация просто липсва — подхвърли Хари.

— Затова ли норвежката полиция е тук? — попита иронично Борк и попи потта по тила си с голяма бяла носна кърпа.

— Рутинна процедура при смърт на дипломатическо лице зад граница. — Хари записа един служебен телефон върху гърба на визитката. — Когато Клипра се появи, потърсете ме на този номер.

Борк огледа визитката и сякаш понечи да каже нещо, но се отказа, прибра я в предния джоб на сакото си и кимна.

— Е, имам координатите ви. — Той се сбогува и тръгна към един стар ландроувър.

Зад Хари, наполовина върху тротоара, проблесна лъснат червен лак. Същото това порше бе видял да спира пред къщата на Молнес. Ненадейно към Хари се приближи Тоние Виг.

— Дано Борк ви е помогнал.

— Не особено.

— Какво каза за Клипра? Знае ли къде е?

— Не.

Тя остана до него и Хари придоби смътното чувство, че Виг очаква още нещо. В мигновен пристъп на параноя пред него изплува предупредителният поглед на Турхюс на летище „Форнебу“: „Дискретността е изключително важна.“ Дали Тоние Виг не е получила нареждане от началниците си да държи изкъсо Хари и да докладва, ако той прояви своеволие? Един поглед към Виг обаче стигна да разсее съмненията му.

— Чие е червеното порше? — попита той.

— Кое порше?

— Онова, ей там. А аз все съм си мислел, че още преди да навършат шестнайсет, момичетата от Йостфол познават всички автомобилни марки.

Тоние Виг пропусна коментара покрай ушите си и си сложи слънчеви очила.

— Колата е на Йенс.

— Кой Йенс?

— Бреке. Йенс Бреке. Валутен посредник. Преди няколко години напусна Норвежката банка и постъпи във финансово-брокерска къща „Баркли Тайланд“. Ето го и него.

Хари се обърна. На стълбите стоеше Хилде Молнес, облечена в драматични траурни копринени одежди, до нея — сериозният Санпет в тъмен костюм, зад тях — млад блондин, когото Хари бе забелязал още в църквата. Под сакото си носеше жилетка, независимо от трийсет и петте градуса според термометъра. Скрил очи зад чифт скъпарски слънчеви очила, той разговаряше полугласно с някаква жена, също облечена в черно. Хари впери поглед в нея и — сякаш почувствала погледа му — тя се обърна. Рюна Молнес. Отдалече не я бе познал. Сега разбра защо. В тялото ѝ нямаше никаква асиметрия. Рюна се извисяваше над околните. Надменният ѝ поглед издаваше единствено досада.

Хари се извини на Тоние Виг, качи се по стълбите и поднесе съболезнованията си на Хилде Молнес. Десницата ѝ увисна вяла и безволева в ръката му. Вдовицата го изгледа с премрежен поглед, а ароматът на тежък парфюм почти маскираше дъха на джин.

Хари се обърна към Рюна. Тя заслони лице с длан и присви очи, все едно чак сега забелязва присъствието му.

— Здравейте. Най-сетне някой по-висок от мен в тази страна на пигмеи. Вие не сте ли онзи детектив, дето се отби у нас?

В гласа ѝ се прокрадваше агресивна нотка: показна самоувереност, така типична за повечето тийнейджъри. Ръкостискането ѝ беше силно и здраво. Погледът на Хари машинално потърси другата ѝ ръка. От черния ръкав стърчеше протеза с восъчен цвят.

— Детектив? — обади се някой.

Йенс Бреке.

Беше си свалил слънчевите очила и примижваше. Имаше прямо момчешко лице, а разчорленият му рус перчем падаше над двете му почти прозирни сини очи. Овалното лице бе запазило детската си пухкавост, но бръчките около очите издаваха, че е прехвърлил трийсетте. Костюмът „Армани“ беше заменен с класически „Дел Джорджо“. Ръчно изработените обувки „Бали“ приличаха на черни огледала, но нещо в излъчването на този мъж пораждаше у Хари асоциация с палав дванайсетгодишен хлапак, който се е преоблякъл като възрастен. Хари се представи.

— Норвежката полиция ме изпраща да проведа някои рутинни проверки.

— Сериозно? Това обичайна практика ли е?

— Разговаряли сте с посланика в деня на смъртта му, нали?

Бреке изгледа Хари с лека изненада.

— Да. Откъде знаете?

— От мобилния му телефон. Вашият номер е сред последните пет набрани.

Хари го оглеждаше щателно, ала лицето на Йенс Бреке не издаваше нито изненада, нито смущение. Само непресторено учудване.

— Кога да поговорим по-подробно? — попита Хари.

— Отбийте се. — Със сръчността на фокусник Бреке извади визитка и я стисна между показалеца и средния си пръст.

— В дома ви или в офиса?

— Вкъщи спя.

На устните му заигра съвсем бегла усмивчица, която обаче не убягна на Хари. Сякаш разговор със следовател не е нищо повече от приключение.

— Ще ме извините ли? — Бреке прошепна нещо в ухото на Рюна, кимна на Хилде Молнес и тичешком тръгна към поршето. Хората почти се бяха разотишли. Санпет придружи Хилде Молнес до посланическия автомобил, а Хари остана сам до Рюна.

— В посолството ще има помен.

— Знам. На мама не ѝ се ходи.

— Нормално. Сигурно са дошли ваши роднини.

— Не — отвърна лаконично тя.

Хари видя как Санпет затвори вратата на Хилде Молнес и заобиколи колата.

— Заповядай при мен в таксито.

Хари усети, че ушите му пламват, защото си даде сметка как бе прозвучало предложението му. От смущение не се сети да добави „ако искаш да дойдеш на помена“.

Рюна вдигна към него черните си очи. Хари не успя да определи какво излъчват.

— Не, благодаря — отсече тя и тръгна към колата.