Хлебарките

Двайсет и пета глава

Най-сетне Хари намери входа между два стриптийз бара по Сой в Патпонг. Качи се по стълбите и влезе в полутъмно помещение, където гигантски вентилатор на тавана се въртеше лениво. Минавайки под огромните перки, Хари се приведе инстинктивно. Беше установил, че височините на вратите и други сградни конструкции в Тайланд не са предназначени за неговите сто и деветдесет сантиметра.

Хилде Молнес седеше на една маса в дъното на ресторанта. Слънчевите очила, вероятно сложени с цел да ѝ осигурят анонимност, всъщност привличаха вниманието на околните към нея.

— Всъщност не обичам оризова ракия. — Тя пресуши чашата си. — Меконгската обаче е изключение. Да ви почерпя с едно, полицай?

Хари поклати глава. Тя щракна с пръсти и отново напълниха чашата ѝ.

— Тук ме познават. Спират, когато сметнат, че съм изпила достатъчно. Тогава обикновено наистина съм изпила достатъчно — засмя се дрезгаво тя. — Дано мястото на нашата среща ви допада, инспекторе. У дома в момента е… малко тъжно. Каква е причината да поискате тази консултация с мен?

Изговаряше думите с пресилено отчетлива дикция, характерна за хората, които по навик се опитват да скрият честата употреба на алкохол.

— Току-що от хотел „Марадиз“ ни потвърдиха, че заедно с Йенс Бреке редовно сте отсядали там.

— Я виж ти! Най-после някой да си върши работата. Ако поговорите със сервитьора, и той ще потвърди, че с господин Бреке се срещаме тук най-редовно — тя сякаш изплю думите. — Тук е тъмно, анонимността е гарантирана, няма други норвежци, пък и сервират най-вкусната плаа лот в града. Обичате ли змиорки, Хуле? Соленоводни?

Хари се сети за мъжа, когото извлякоха на сушата в околностите на Дрьобак. Беше престоял няколко дни във водата и бледото му мъртвешко лице ги гледаше с детско удивление. Нещо беше опоскало клепачите му. Но вниманието на полицаите бе привлечено от змиорката. Опашката ѝ стърчеше от устата му и се мяташе наляво-надясно като сребърен камшик. Хари все още помнеше соления вкус във въздуха. Била е соленоводна змиорка, значи.

— Дядо ми се хранеше почти само със змиорки — продължи Хилде Молнес. — Отпреди началото на войната, та чак до смъртта си. Тъпчеше се с тях до пръсване, не можеше да им се насити.

— Получих някои сведения по отношение на завещанието.

— Знаете ли защо ядеше толкова много змиорки? Ама и аз съм една! Откъде ще знаете? Дядо беше рибар, но това било точно в навечерието на войната и в Йорща никой не купувал змиорки. Знаете ли защо?

Хари видя как по лицето ѝ премина същата онази сянка на страдание като в градината.

— Госпожо Молнес…

— Попитах ви дали знаете.

Той поклати глава.

Хилде Молнес снижи глас и подхвана, като натъртваше на всяка сричка, почуквайки върху покривката с дългия си червен нокът:

— Същата зима в морето потънала шхуна. Случило се в тихо време и само на няколкостотин метра от сушата, но било толкова студено, че никой от деветимата на борда не успял да се спаси. На мястото, където потънала шхуната, имало подводна яма и нито един труп не бил намерен. После тръгнала мълва, че във фиорда са се навъдили много змиорки. Смята се, че змиорките се хранят с удавници, ако не знаете. Голяма част от загиналите в корабокрушението били роднини на живеещите в Йорща и продажбата на змиорки секнала отраз. Хората дори се бояли някой да не ги види да носят змиорки в пазарската мрежа. Дядо открил, че си струва да продава другата уловена риба, а змиорките да яде сам. Сунмьорец, какво да го правиш…

Хилде Молнес вдигна чашата от подноса и я сложи върху масата. По покривката се разстла тъмен пръстен.

— Явно са му се усладили. „Удавниците бяха само девет — казваше дядо. — Няма как телата им да са стигнали за толкова много змиорки. Може и да съм изял една-две, които са си похапнали от клетниците. Какво толкова? И така да е, не съм усетил да има разлика във вкуса.“ Не бил усетил разлика! Оригинално, а? — въпросът прозвуча като ехо от наскоро чута реплика. — Вие как мислите, Хуле? Дали змиорките са изяли онези рибари?

— Възможно е. — Хари се почеса зад ухото. — Казват, че скумрията се хранела и с човешко месо. Не знам. Сигурно всички са си гризнали по някое парче. Рибите, имам предвид.

Хилде Молнес вдигна триумфално чаша.

— И аз мисля като вас! Всички си гризват по някое парче.

Хари я изчака да си изпие питието.

— Мой колега от Осло току-що е разговарял с бизнес адвоката на вашия съпруг, Бьорн Харайд от Олесюн. Вероятно ви е известно правото на адвокатите да оповестяват информация, дори и класифицирана като служебна тайна, в случай че клиентът им е починал и по тяхно мнение информацията няма да навреди на репутацията му?

— Не.

— Бьорн Харайд отказал да говори. Затова моят колега се обадил на брата на Атле Молнес, но за жалост и от него не успял да изкопчи почти никакви сведения. Вашият девер станал особено мълчалив, когато моят колега лансирал теорията, че Атле Молнес изобщо не е разполагал с толкова голяма част от семейното състояние, колкото мнозина му приписвали.

— Кое ви наведе на тази мисъл?

— Човек, притеснен да изплати хазартен дълг от 750 000 крони, не е непременно беден, но определено не разполага с братския си дял от семейно състояние, възлизащо на близо двеста милиона крони.

— Къде…

— Колегата ми поиска справка за счетоводния баланс на „Мебели Молнес“ АД от регистъра в Брьоньосюн. Собственият капитал, вписан в счетоводната документация, е, разбира се, по-малък, но колегата ми открил, че фирмата се търгува на борсата в Осло в листата с дребни и средни предприятия. Обадил се на брокер да изчисли пазарната ѝ капитализация. В семейното предприятие „Молнес Холдинг“ има четирима акционери — трима братя и една сестра. И четиримата са членове на управителния съвет на „Мебели Молнес“ АД. Откакто акциите са прехвърлени от Молнес старши на холдинговата компания, в борсовите бюлетини липсват данни за продажба на дялове. Освен ако съпругът ви не е продал своя дял от фирмата на някой от братята или на сестра си, той би следвало да разполага с поне… — Хари погледна бележника си, където си беше записал издиктуваната по телефона информация. — … петдесет милиона крони.

— Подготвили сте си домашното, виждам.

— Половината от нещата, които току-що ви наговорих, не ги разбирам. Схващам само, че някой е запорирал парите на съпруга ви, и искам да знам защо.

Хилде Молнес го погледна над очилата си.

— Наистина ли искате да знаете?

— И защо да не искам?

— Не съм съвсем сигурна дали онези, които ви изпращат тук, са предполагали колко надълбоко ще проникнете в… личния живот на посланика.

— Вече научих всичко, госпожо Молнес.

— И сте в течение на…?

— Да.

— Аха…

Тя направи пауза, докато пресушаваше ракията. Сервитьорът се зададе с бутилката, но тя махна отрицателно.

— Ако уважаемият инспектор знае, че семейство Молнес са и потомствени пейкотъркачи в молитвения дом на Вътрешната мисия, и членове на Християндемократическата партия, сам ще стигне до отговора на въпроса си.

— Сигурно, но ще ви бъда дълбоко признателен да го чуя от вашите уста.

Тя потръпна, сякаш чак сега усети тръпчивия вкус на оризовата ракия.

— Бащата на Атле взе това решение. Покрай кампанията за избор на партиен лидер плъзнаха слухове и Атле се видя принуден да признае истината на баща си. Седмица по-късно той състави завещанието. Там пише, че делът на Атле от семейното имущество ще продължава да се води на негово име, но правото да се разпорежда с него се прехвърля на Рюна; тогава тя тъкмо се беше родила. Правото ѝ на разпореждане влиза в сила при навършени двайсет и три години.

— А дотогава кой е неин попечител?

— Никой. Което значи, че парите остават в семейното предприятие.

— Ами сега, когато съпругът ви е мъртъв?

— Сега — Хилде Молнес прокара пръст по ръба на чашата, — сега Рюна ще наследи всички пари. А до двайсет и третия ѝ рожден ден правото на разпореждане с тях ще се прехвърли на носителя на родителските права върху нея.

— Ако ви разбирам правилно, в момента парите са освободени от опека и вие се разпореждате с тях.

— Май така излиза. Докато Рюна стане на двайсет и три.

— Какво точно включва правото на разпореждане?

— Не съм се интересувала подробно — сви рамене Хилде Молнес. — Научих за това едва преди няколко дни — от адвокат Харайд.

— Искате да кажете, че клаузата за прехвърлянето на правото на разпореждане не ви е била известна по-рано?

— Може и да са ми споменали нещо такова. Поискаха да подпиша някакви документи, но всичко това ми се струва адски сложно, не мислите ли? Така или иначе, тогава изобщо не отдадох значение на този факт.

— Изобщо ли? — уж невинно попита Хари. — Преди малко ми се стори, че споменахте нещо за пословичната пресметливост на сюнмьорците…

— Винаги съм била лоша тяхна представителка — усмихна се бледо тя.

Хари я погледна. Дали се преструваше на по-пияна, отколкото беше? Почеса се по тила.

— Откога се познавате с Йенс Бреке?

— Интересува ви по-скоро откога се чукаме, нали?

— И това, да.

— Дайте да караме в хронологична последователност. Да видим… — Хилде Молнес сключи вежди и присви очи срещу тавана. Опита се да подпре брадичка на ръката си, но брадичката ѝ се изхлъзна. Хари разбра, че греши: Хилде Молнес се беше натряскала до козирката.

— Запознахме се на приема по случай посрещането на Атле два дни след пристигането ни в Банкок. Събитието започна в осем вечерта. Беше поканена цялата норвежка общност. Състоя се в градината пред дипломатическата резиденция. Той ме изчука в гаража. Трябва да е било два-три часа след началото на мероприятието. Казвам, че той ме изчука, защото в онзи момент вероятно съм била мъртвопияна и не се е нуждаел от моето съдействие. Или съгласие. Следващия път обаче го получи. Или по-следващия, забравила съм. При всички случаи след няколко тека се запознахме, нали за това питахте. И оттогава продължихме да се опознаваме. Вече се знаем много добре. Това стига ли ви, инспекторе?

Хари изпитваше раздразнение. Вероятно защото именно по този начин Хилде Молнес излагаше на показ равнодушието и самопрезрението си. Тя определено не му предлагаше нито една причина да пипа с кадифени ръкавици.

— Обяснихте, че в деня, когато съпругът ви е починал, сте си били у дома. Къде точно се намирахте между пет следобед и часа, в който са ви съобщили за смъртта му?

— Не си спомням!

Тя се засмя — прозвуча като грак на гарван в утринно притихнала гора и Хари забеляза, че са започнали да привличат вниманието на околните. За миг тя сякаш щеше да се свлече от стола, но после си възвърна равновесието.

— Не се стряскайте така, инспекторе. Имам алиби, нали така му викате? Имам, и още как, и то желязно алиби за ваше сведение. Дъщеря ми на драго сърце ще потвърди, че през въпросната вечер не съм била в състояние да се движа. След вечеря, спомням си, отворих бутилка джин и сигурно съм заспала, после съм се събудила, после пак съм пила, после пак съм заспала, събудила съм се и така нататък. И сам се досещате.

Хари разбираше.

— Да ви интересува още нещо, инспектор Хуле?

Провлачваше гласните в името му, не много, но достатъчно да го провокира.

— Само дали сте убили съпруга си, госпожо Молнес.

С изненадващо бързо и сръчно движение тя сграбчи чашата и преди Хари да ѝ попречи, усети как стъкленият съд профуча покрай ухото му и се строши в стената отзад. Хилде Молнес направи гримаса.

— След случилото се едва ли ви се вярва, но бях топреализаторка на момичешкия отбор в Йорща, категория от четиринайсет до шестнайсет години. — Гласът ѝ звучеше спокойно, сякаш вече бе успяла да загърби трагедията. Хари видя как мнозина посетители се обърнаха към тях с ужасени лица. — На шестнайсет години… трябва да е било ужасно отдавна. Бях най-хубавото момиче в… това сигурно вече съм ви го казала. Имах и форми, не като сега. Преди всеки мач с моя приятелка влизахме в съблекалнята на съдиите, загърнати с два миниатюрни пешкира, и се извинявахме, че уж сме сбъркали вратата — всъщност сме търсили душовете. Всичко за отбора, нали разбирате. Но не забелязах това да влияе особено на съдийските отсъждания. Сигурно са се чудили какво търсим при душовете преди мача.

Неочаквано тя се изправи и кресна:

— Йорща момче, оле, оле, оле! Йорща момче, напред, напред, напред! — и пак тупна на стола. В ресторанта се възцари тишина. — Това беше бойният ни вик. Ако сложиш „момиче“, ритъмът се нарушава. А навярно просто сме обичали да се показваме.

Хари я улови под ръка и я поведе надолу стълбите, прикрепяйки я. Даде адреса ѝ на шофьора на таксито, връчи му петдоларова банкнота и го помоли да се погрижи госпожата да се прибере невредима. Таксиджията вероятно не разбра почти нищо от думите му, но си даде вид, че е схванал заръката.

Хари влезе в един бар по Сой 2 в посока Силом. До барплота беше почти празно, а на сцената стояха две гоу-гоу-момичета, които явно още не бяха ангажирани за вечерта, а очевидно и не хранеха големи надежди да им се усмихне късметът. Все едно миеха чинии, докато чинно клатеха крака, а циците им подскачаха нагоре-надолу под звуците на „When Susannah Cries“. Хари не беше сигурен кое е по-тъжно.

Някой му сервира бира, която не бе поръчвал. Той я остави недокосната, плати и се обади в управлението от кабинката до мъжката тоалетна. Не видя да има женска.