Хлебарките

Четирийсет и осма глава

Хари не можеше да заспи. В стаята се чуваше шумолене от пълзящи крачета, но включеше ли осветлението, гадините се изпокриваха. Въздъхна, протегна ръка и натисна копчето на телефонния секретар. Оттам се разнесе носов женски глас:

— Здравей, Тоние е. Просто ми се прииска да чуя гласа ти.

Прослушваше съобщението сигурно за десети път, но и сега изпита раздразнение: все едно беше заимствала репликата от розов роман. Пак изгаси лампата. Измина минута.

— Мамка му. — Хари светна.

Минаваше полунощ. Таксито спря пред малка, но тузарска къща, опасана от нисък бял зид. Тоние Виг прозвуча изненадана по домофона. Когато отвори, бузите ѝ пламтяха. Хари се нахвърли да съблича дрехите ѝ, а тя продължаваше да се извинява за бъркотията в дома си. Беше слаба, тебеширенобяла. Хари виждаше как пулсът ѝ тупти забързано и трескаво в шията ѝ. Най-сетне тя млъкна, посочи безмълвно вратата на спалнята, той я вдигна и тя отпусна покорно глава назад, докато косата ѝ се влачеше по паркета. Простена, когато той я просна на леглото, затаи дъх, когато той си разкопча панталона, и се възпротиви вяло, когато Хари коленичи върху чаршафа и я придърпа към себе си.

— Целуни ме — прошепна тя, но той изобщо не ѝ обърна внимание и затворил очи, проникна в нея.

Тя сграбчи панталона му с желанието да го събуе до долу, но той отблъсна ръцете ѝ. Върху нощното шкафче стоеше снимка на възрастна двойка, най-вероятно родителите ѝ. Хари стисна зъби, под клепачите му избухнаха искри. Опита се да си я представи.

— Какво казваш? — попита Тоние и вдигна глава, ала не успя да разбере неясния брътвеж на Хари.

Опитваше се да се движи в такт с него, да стене, но той я остави без дъх. Тоние се чувстваше като ездачка на бик, който непрекъснато се опитва да я хвърли.

Той се изпразни с нечленоразделен вик, в същия миг Тоние впи нокти в гърба на тениската му, изви се назад и изкрещя. После го притегли към себе си и той зарови лице в ямката над ключицата ѝ.

— Беше много хубаво — прошепна тя, думите ѝ обаче увиснаха във въздуха като нелепа, ненужна лъжа.

Хари мълчеше.

В един момент чу, че тя вече диша равномерно; стана и тихо се облече. Знаеше, че тя не спи. Тръгна си.

Навън се беше извил вятър. Хари се спусна по чакълената алея. Миризмата на Тоние се разнесе. Въжето се удряше бясно в пилона със знамето до портата. Навярно тази година мусонът щеше да подрани. Или това беше влиянието на Ел Ниньо? А може би просто съвсем нормална промяна във времето.

Пред портата позна тъмната кола. Смътно различи силует зад тонираните стъкла, но се поколеба, преди да чуе жуженето от автоматичното смъкване на прозореца и симфонията на Григ, която звучеше тихо в купето.

— Прибирате ли се, господин Хуле?

Хари кимна, шофьорът му отвори вратата и той се качи. Санпет изправи седалката си.

— Какво правиш тук по това време, Санпет?

— Току-що закарах господин Турхюс. Няма смисъл тепърва да си лягам, защото само след няколко часа трябва да взема госпожица Виг. — Санпет запали и автомобилът се понесе плавно през смълчаните улици в жилищния квартал.

— Къде ходи Турхюс след полунощ?

— Искаше да види Патпонг.

— Аха. Препоръча ли му някой бар?

— Не, той явно си беше набелязал заведение. Всеки си знае най-добре от какво лекарство има нужда.

Двамата се спогледаха в огледалото.

— Сигурно си прав — кимна Хари и се извърна към прозореца.

Излязоха на Рама V. Нямаше почти никакво движение. От товарната платформа на един пикап в тях се взираше беззъба старица. На Хари му се стори някак позната. Неочаквано тя се усмихна. Чак след няколко минути той съобрази, че всъщност жената не може да види нищо през затъмнените стъкла, а се усмихва на собственото си отражение в тях.