Хлебарките

Дванайсета глава

Хари се върна в участъка. Старши инспектор Кръмли беше излязла. Нхо веднага се отзова с вдигнат палец на молбата да се свърже с телекомуникационната компания и да поиска справка за всички повиквания, постъпили в мобилния на посланика или отправени от него в деня на убийството.

Най-сетне успя да се свърже с Кръмли едва към пет. Понеже ставаше късно, тя предложи да съчетаят служебната среща с обиколка по каналите с лодка — „тъкмо ще отметнем задължителната туристическа обиколка“.

По река Пиер им предложиха „дългоопашата“ лодка срещу шестстотин бата, но цената мигом падна на триста, след като Кръмли дръпна на тайски солидно конско на лодкаря.

Поплаваха надолу по Чао Прая и после свърнаха по един от тесните канали. Дървени бараки, вкопчени в колове по реката, заплашваха да се срутят всеки момент, а миризмата на храна, нечистотии и бензин прииждаше на вълни. Хари имаше чувството, че минават през дневните на обитателите. Само редиците зелени саксийни растения скриваха част от домашната обстановка, но никой от стопаните не изглеждаше особено притеснен от този факт. Напротив: хората махаха с усмивка.

Току-що излезли от кафявата вода, три момчета по шорти, седнали мокри върху пирс, подвикнаха нещо след тях. Кръмли вдигна весело ръка, лодкарят се засмя.

— Какво извикаха? — попита Хари.

— Ме чи. — Кръмли посочи главата си. — Означава свещеник или монахиня. Монахините в Тайланд си бръснат главите. Смятай какво уважение щях да предизвиквам, ако ходех и с бяло расо — засмя се тя.

— Е, накъде повече? По всичко личи, че се ползваш с огромно уважение. Хората ти те…

— Защото и се отнасям съответно с тях — прекъсна го тя. — И защото си разбирам от работата. — Кръмли се изхрачи и плю през перилата. — Сигурно това те изненадва, понеже съм жена?

— Не съм казал такова нещо.

— Мнозина чужденци с изненада откриват колко големи шансове за професионално израстване имат жените в Тайланд. Обществото тук не е мачистки настроено. Чуждестранният ми произход създава по-сериозни пречки пред моето развитие, отколкото полът ми.

Лек бриз раздвижи и разхлади влажния въздух. От близката горичка се разнесе скрибуцане на щурци, а пред тримата в лодката се откри същото кървавочервено слънце от предишната вечер.

— Кое те накара да се преместиш тук?

Хари си даде сметка, че навлиза в личното ѝ пространство, но не оттегли въпроса.

— Майка ми е тайландка — обясни след известно мълчание Кръмли. — По време на виетнамската война разквартирували татко в Сайгон и двамата се запознали в Банкок през 1967 година. — Тя се засмя и напъха възглавница зад гърба си. — По думите на мама заченала още първата нощ, която прекарали заедно.

— Теб?

Лиз кимна.

— След капитулацията татко ни заведе в Щатите, във Форт Лодърдейл, където служеше като подполковник. На американска земя мама научила, че той е бил женен, когато са се запознали. След като мама забременяла обаче, изпратил писмо на съпругата си и уредил развода. — Тя поклати глава. — Нищо не му е пречело преспокойно да офейка, ако е искал. Знае ли човек, може и да му се е искало, но да не го е сторил.

— Не си ли го питала?

— На такива въпроси едва ли някой иска откровен отговор, не мислиш ли? Пък и си знаех, че няма да го получа. Той си беше такъв.

— Беше?

— Да. Почина. — Кръмли се обърна към Хари. — Досаждам ли ти с разкази за семейството ми?

Хари захапа филтъра на извадената цигара.

— Ни най-малко.

— Пред баща ми никога не е стояла перспективата да ни изостави. Беше фанатик на тема отговорност. Когато бях на единайсет, ми позволи да си взема коте от съседите във Форт Лодърдейл. След като му проглуших ушите с моето мрънкане, татко склони, но само ако се грижа съвестно за животното. Две седмици по-късно ми писна и поисках да върна котето. Тогава татко ме заведе в гаража заедно с котето. „От отговорността не се бяга — каза ми той. — Иначе цивилизацията ни ще рухне.“ Извади служебната си пушка и изпрати 12-милиметров куршум в главата на котето. После ме накара да донеса вода и сапун и да изчистя пода в гаража. Такъв си беше… Затова… — Тя свали слънчевите си очила, избърса стъклата с подгъва на ризата си и примижа срещу залязващото слънце. — Затова така и не успя да се примири, че се изтеглиха от Виетнам. Когато навърших осемнайсет, с мама се върнахме тук.

Хари кимна.

— За майка ти, жена с азиатски черти, предполагам, не е било никак лесно след войната да живее в американска военна база.

— В самата база биваше, но останалата част от американците, които не бяха участвали пряко във военните действия, а са изгубили син или любим човек във Виетнам, ни мразеха. За тях всичко с дръпнати очи беше Чарли8.

Мъж в костюм седеше и пушеше пура пред сграда, опустошена от вилнял пожар.

— А после си постъпила в полицейската академия, станала си следовател в отдел „Убийства“ и си обръснала косата си?

— Да, но не в тази последователност. И не съм си обръснала косата. Опада за една седмица, когато бях на седемнайсет. Рядка форма на алопеция. Сериозно предимство в този климат.

Тя прокара длан по главата си и се усмихна изморено. Хари чак сега забеляза, че тя няма нито вежди, нито мигли. Липсваше всякакво окосмяване.

С тях се изравни друга лодка. Беше натоварена до ръба с жълти сламени шапки. Възрастна жена на борда посочи главите на Хари и Лиз, после шапките. Кръмли се усмихна учтиво и отказа. Преди да се оттласне по-навътре, жената се наведе към Хари, подаде му бяло цвете, посочи Кръмли и се засмя.

— Как е „благодаря“ на тайски?

— Коп кун ка — отвърна Кръмли.

— Я по-добре ти ѝ го кажи.

Минаха покрай храм, уат, съвсем близо до канала. От отворената врата долетя напевният мълвеж на монасите. Миряните седяха на стълбите отвън със сключени ръце и се молеха.

— За какво се молят? — поинтересува се Хари.

— Не знам. За мир. За любов. За по-добър живот сега или в бъдещ живот. За същите неща като всички хора по света.

— Не ми се вярва Атле Молнес да е очаквал проститутка. Имал е уговорка с друг човек.

Лодката продължи да се плъзга напред, а шепотът на монасите отмря зад гърба им.

— С кого?

— Нямам представа.

— И защо реши така?

— Носил е пари само колкото да плати стаята и се хващам на бас, че не е имал намерение да си наема женска компания. Но какво ще търси в такъв мотел, ако не да се среща тайно с някого? Според Уанг вратата е била отключена, когато са го намерили. Това не те ли озадачава? Хлопнеш ли хотелска врата, тя се заключва автоматично, освен ако преднамерено не натиснеш копчето на дръжката тип „топка“, за да я оставиш отключена. Убиецът не би имал причина да не заключи вратата. Вероятно изобщо не е забелязал хлътналото копче. А Молнес? Какви са неговите подбуди да остави вратата отключена? Повечето клиенти ще предпочетат да спят със заключена врата на такова място, нали?

Кръмли поклати глава.

— Навярно е полегнал и се е опасявал да не би да не чуе почукването, когато мистериозният втори участник в срещата се появи на вратата му.

— Именно. Не се е съобразявал с Тоня Хардинг, защото е предупредил на рецепцията тя да влезе само след изричната му покана. Съображенията му са били свързани с друг посетител. Дотук съгласна ли си?

Увлечен в излагането на теорията си, Хари се бе изместил към едната страна на лодката; лодкарят му посочи да седи в средата, за да не нарушава равновесието.

— Според мен Молнес е държал да мине инкогнито. Неслучайно е избрал мотел в покрайнините на града, много подходящо място за тайна среща, особено като се има предвид, че официално никой не вписва данните на гостите.

— Хм… За снимките ли мислиш?

— Има ли начин човек да се абстрахира от тях?

— Лесно е да купиш такива снимки на много места в Банкок.

— Ами ако е отишъл една крачка по-далеч? Дали не става дума за детска проституция?

— Възможно е. Продължавай.

— Мобилният телефон. Не е намерен близо до тялото. Не е нито в кабинета му, нито в дома му.

— Нищо чудно убиецът да го е откраднал.

— Добре, но с каква цел? Ако е крадец, защо не е взел и парите, и колата му?

Кръмли се почеса по ухото.

— Не е искал да оставя следи — продължи Хари. — Убиецът е прикрил много старателно всичките си дири. Взел е телефона единствено заради важните улики. Самият апарат не го е интересувал.

— Какви улики?

— Какво прави средностатистическият потребител на мобилен телефон, докато седи в мотел и чака човек, който вероятно също има мобилен телефон и пътува към мотела в непредсказуемия трафик на Банкок?

— Обажда се да попита на какво разстояние е въпросният човек. — Кръмли, изглежда, все още не схващаше накъде бие Хари.

— Молнес е имал „Нокия“, същия като моя.

Хари извади апарата.

— Този модел запаметява последните набрани пет до десет номера. Ако Молнес е разговарял с убиеца по телефона непосредствено преди онзи да пристигне в мотелската стая, убиецът е знаел, че ще го разкрием, сдобием ли се с апарата.

— Е, добре, де — кимна Кръмли, явно неособено впечатлена. — Защо просто не е изтрил номера си от паметта на телефона? Отмъквайки телефона, ни дава косвена податка: значи е познат на Молнес.

— Телефонът, да речем, е бил изключен. Нали Хилде Молнес се е опитала безуспешно да се свърже със съпруга си. Без ПИН-кода убиецът няма как да изтрие номера си.

— Добре. Просто ще се обадим в телекома и ще поискаме разпечатка на номерата, с които Молнес е разговарял въпросната вечер. Обичайните ни сътрудници в компанията обаче сигурно вече са си тръгнали. Ще им звънна още утре сутринта.

Хари се почеса по брадичката.

— Няма да се наложи. Помолих Нхо да се заеме.

— Така значи. Някаква причина да действаш през главата ми?

Хари не долови в гласа ѝ нито раздразнение, нито предизвикателна нотка. Кръмли питаше, защото Нхо се водеше неин подчинен, а Хари бе действал в разрез с устава. Тук въпросът не опираше до това кой е шефът и кой — подчиненият, а как най-ефективно да се провеждат следствените действия. Които на практика оглавяваше тя.

— Нямаше те в участъка, Кръмли. Извинявай, ако съм прибързал.

— Няма защо да се извиняваш, Хари. Ти сам го каза: отсъствала съм. И за теб съм Лиз.

Бяха изминали голямо разстояние по реката. Старши инспектор Кръмли посочи една къща в края на обширна градина.

— Там живее твой сънародник.

— Откъде знаеш?

— Когато тръгна да строи къщата, във вестниците се разрази медийна буря. Както виждаш, къщата прилича на храм. Сред будистите избухна вълна от негодувание как така един езичник ще живее в храм. Възприемаха начинанието му като проява на богохулство. В добавка стана ясно, че къщата е построена върху останки от бирмански храм, разположен в гранична територия със спорен статут между Бирма и Тайланд. По онова време имаше много напрежение. Станаха няколко престрелки и прочее и хората масово се изнасяха оттам. Норвежецът купил целия храм на безценица, а понеже севернобирманските храмове са построени само от тиково дърво, успял лесно да демонтира конструкцията и да я пренесе в Банкок.

— Претенциозно — отбеляза Хари. — Как се казва въпросният мъж?

— Уве Клипра. Един от най-маститите строителни предприемачи в Банкок. Ако се позадържиш тук, няма начин да не чуеш за него.

Кръмли даде знак на лодкаря да обърне.

— Нхо трябва вече да е взел разпечатката. Обичаш ли храна за вкъщи?

Списъкът с телефонните повиквания беше получен и информацията в него сериозно разклати теорията на Хари.

— Последният регистриран разговор е проведен в 17:55 — поясни Нхо. — С други думи, Молнес не е разговарял с никого, след като се е настанил в мотела.

Хари заби поглед в пластмасовата си купа със супа от нудъли. Белите лентички приличаха на бледо, изпосталяло копие на спагети и Хари току се стряскаше, докато издърпваше нудълите с клечките, защото супата се разклащаше на неочаквани места.

— Въпреки това не е изключено името на убиеца да присъства в този списък — отбеляза Лиз с препълнена уста. — Иначе защо ще му отмъква телефона?

Рангсан влезе да съобщи, че Тоня Хардинг дошла да ѝ снемат отпечатъци.

— Ако искате, разпитайте я сега. И още нещо: Супауади каза, че в момента изследват съдържанието на пластмасовата ампула. Утре резултатите ще се готови. От лабораторията ни отредиха приоритетно място.

— Предай им поздрави и коп кун ка — поръча Хари.

— Какво?

— Благодари им.

Хари се усмихна глуповато, а Лиз така се разсмя, че се задави и оризът от устата ѝ се разхвърча из цялата стая.