Хлебарките

Трийсет и пета глава

Хари се сепна от съня си. Над монотонното бумтене на уличното движение от моста „Таксин“ чу рев на лодка, която потегли от Чао Прая. Изпищя свирка, светлината запари в очите му. Той се надигна в леглото, зарови глава в шепите си и изчака пищенето да замлъкне. Изведнъж му просветна, че всъщност звъни телефонът. Вдигна неохотно слушалката.

— Събудих ли те? — Пак се обаждаше Йенс Бреке.

— Няма значение.

— Аз съм идиот. Толкова съм глупав, че не знам дали ще намеря смелост да ти кажа за какво ти звъня.

— Ами недей тогава.

Настъпи мълчание, нарушено само от издрънчаването на монета, която се плъзна в автомата.

— Майтапя се. Давай.

— Добре, Хари. Цяла нощ не съм мигнал да размишлявам и да се опитам да си спомня какво точно съм правил, докато съм бил в кабинета си онази вечер. Представяш ли си, помня с точност до десетата стойността на валутни трансфери, осъществени преди няколко месеца, но не мога да си спомня елементарни факти, докато лежа в затвора с надвиснало над мен подозрение в убийство. Как си го обясняваш?

— Възможно е именно тази твоя избирателна памет да е причината. Това не сме ли го обсъждали вече?

— Е, ето какво се случи. Спомняш си, казах ти, че си бях изключил телефона, докато стоях в кабинета онази вечер, нали? Снощи лежах и си мислех: ама какъв малшанс, да бях го оставил включен, все някой щеше да ме потърси, разговорът ни да се запише на магнетофона и щях да имам доказателство, че съм бил в офиса. На магнетофонната лента няма как да се фалшифицира часът, както онзи паркинг-охранител е направил с видеозаписа.

— Давай по същество.

— Вярно, бях блокирал входящите обаждания, но се питах не е ли възможно аз да съм набрал някого. Възложих на секретарката ни да прослуша записа на магнетофона в кабинета ми. И, представи си, тя откри разговор и аз си спомних всичко. В осем се обадих на сестра ми в Осло. Да те видя сега как ще обориш това алиби!

Хари нямаше никакво намерение да се опитва.

— Сестра ти може да ти даде алиби и ти наистина си го забравил?

— Не. И знаеш ли защо? Защото тя не си беше вкъщи. Оставих съобщение на телефонния ѝ секретар.

— И се сещаш чак сега? — настоя да узнае Хари.

— Дявол да го вземе, Хари, човек забравя такива неща още преди да е затворил, нали? Ти да не би да помниш какви номера си набирал, без да ти вдигнат, а?

Хари трябваше да признае, че Бреке има право.

— Говори ли с адвоката си?

— Днес не. Исках първо теб да информирам.

— Добре, Йенс. Сега се обади на адвоката си, а аз ще изпратя някого до кабинета ти, за да се установи дали казваш истината.

— Магнетофонните записи важат в съда — в гласа на Бреке се появи напрегната нотка.

— Спокойно, Йенс, не остана много. Ще те пуснат, няма къде да ходят.

В слушалката се чу припукване, когато Бреке издиша.

— Повтори последното, Хари. Много те моля.

— Ще те пуснат.

Йенс избухна в особен сух смях.

— В такъв случай ще те черпя една вечеря, инспекторе.

— По-добре недей.

— Защо?

— Защото съм полицай.

— Наречи го разпит.

— Не мисля, Йенс.

— Както искаш.

От улицата долу се чу пукот — навярно от пиратка или спукана гума.

— Все пак ще си помисля.

Хари затвори, влезе в банята и се погледна в огледалото. Запита се как е възможно да прекараш толкова дълго време в тропически райони и да останеш толкова блед. Не че някога бе питал особено силна любов към слънцето, но преди бързо хващаше загар. Дали начинът му на живот през последната година не бе нарушил пигментацията му? Едва ли. Хари наплиска лицето си със студена вода, спомни си червендалестите лица на пияниците в „Скрьодер“ и пак се погледна в огледалото. Е, слънцето поне беше позачервило носа му.

— Върнахме се в изходна позиция — обобщи Лиз. — Бреке има алиби, а засега се налага да отпишем Льокен.

Тя наведе стола си назад и погледна тавана.

— Предложения, господа? Ако няма, оперативката ни приключи. Правете каквото ви скимне, но все още не съм получила два доклада и очаквам да ги прочета най-късно утре сутринта.

Присъстващите се разотидоха. Остана само Хари.

— Е? — попита Лиз.

— Нищо — отвърна той с незапалена цигара, подскачаща в ъгъла на устата му. Старши инспектор Кръмли бе въвела категорична забрана за пушене в кабинета ѝ.

— Има нещо, виждам.

— Само това исках да знам, старши инспекторе — ъглите на устните му се извиха нагоре. — Че се досещаш.

— Когато пожелаеш да ми кажеш какво има, давай смело — между веждите ѝ се вряза сериозна бръчка.

Хари извади цигарата от устата си и я върна в кутията.

— Добре. — Той стана. — Непременно.