Хлебарките

Трийсет и втора глава

Съдейки по вида му, Йенс Бреке не бе мигнал от последната си среща с Хари. Кървави жилки замрежваха очите му, а ръцете му шареха безцелно по масата отпред.

— Значи не се сещаш за тъмнокожия паркинг-охранител с афроприческата? — попита Хари.

— Вече ти казах, никога не съм използвал подземния паркинг — поклати глава Бреке.

— Засега да забравим за Джим Лав — предложи Хари. — Да се съсредоточим върху неизвестното лице, което се опитва да те вкара зад решетките.

— Какво имаш предвид?

— Някой здравата се е потрудил да опропасти алибито ти.

Йенс повдигна вежди толкова високо, че почти се сляха с косата му.

— На десети януари някой е поставил касетата от трети януари във видеорекордера и новият запис е изтрил онази част от стария, на която се очаква да видим автомобила на посланика и как ти изпращаш Молнес до подземния паркинг.

Веждите на Йенс се смъкнаха и изписаха буквата V.

— Какво?!

— Помисли хубаво кой може да е.

— Питаш дали имам врагове ли?

— Например. Или просто в твое лице някой е открил удобен кандидат да бъде натопен.

— Врагове, казваш… — Йенс си потърка тила. — Не се сещам чак за врагове. — Лицето му грейна. — Това значи, че ще ме пуснат.

— Сори, все още не си извън подозрение.

— Чакай де, нали каза, че сте…

— Началникът на полицията няма да те освободи от ареста, преди да предоставиш убедително алиби. Затова те приканвам да си помислиш хубаво. Някой, който и да е, видя ли те, след като се сбогува с посланика и тръгна към дома си? Някой в подземния паркинг, след като си излязъл от кабинета си, или когато си се качил на таксито? Да си спирал пред някоя лавка? Дай ми нещо.

Йенс отпусна чело върху върховете на пръстите си. Хари запали цигара.

— Дявол да го вземе, Хари! Ти съвсем ме гипсира с този мистериозен запис. Изгубих способността да мисля нормално. — Йенс простена и удари с длан по масата. — Знаеш ли какво ми се присъни снощи? Че убивам посланика. Двамата излизаме през главния вход и с колата му отиваме до някакъв мотел, където забивам грамаден касапски нож в гърба му. Опитах да се спра, но не бях господар на собственото си тяло. Бях все едно заключен в робот, който ръгаше ли, ръгаше, а аз…

Бреке млъкна.

Хари мълчеше, за да не го пришпорва.

— Работата е там, че не понасям да се чувствам принудително затворен. Открай време това ме влудява. Баща ми… — преглътна и сви в юмрук дясната си ръка. Хари видя как кокалчетата му побеляха. Йенс продължи почти шепнешком: — Ако сега някой влезе с написани самопризнания и ми обещае да ме пусне да си вървя, стига да подпиша, направо не знам дали ще намеря сили да откажа.

— Опитай пак да си спомниш нещо. — Хари стана. — Сега, след като доказахме, че видеодоказателството е невалидно, ще съумееш да си възвърнеш рационалната мисъл.

И тръгна към вратата.

— Хари?

Хари се запита защо хората изведнъж стават толкова разговорливи точно когато им обърнеш гръб.

— Да?

— Защо ме смяташ за невинен, при положение че всички други са на обратното мнение?

— Първо, защото не разполагаме нито с преки, нито дори с косвени улики срещу теб. Арестът се базира само на липсващото ти алиби и на предполагаем, но доста спорен мотив — отговори Хари, без да се обръща.

— И второ?

Хари се усмихна и завъртя глава:

— Защото още от мига на запознанството ни те сметнах за пълен боклук.

— И?

— Хич ме няма в преценката за хората. Приятен ти ден.

Бярне Мьолер си отвори едното око, примижа срещу часовника върху нощното шкафче и се почуди що за идиот, да му се не види дано, смята за нормално да звъни по телефона в шест призори.

— Знам колко е часът — избърза Хари, преди Мьолер да го е смъмрил. — Налага се да провериш един тип. Засега не разполагам с нищо конкретно, просто интуиция.

— Интуиция… — гласът на Мьолер напомняше пърпоренето на парче картон във велосипедна спица.

— Да, предположение. Според мен убиецът е норвежец, а в такъв случай кръгът на възможните извършители значително се стеснява.

— Защо норвежец? — Мьолер изхрачи цяла кофа секрети.

— Ами защо… По якето на Молнес открихме следи от мас на северен елен. Най-вероятно с нея е бил натрит ножът, с който е наръган. Ъгълът на прободната рана говори, че е нанесена от сравнително висок човек. Повечето тайландци, както сигурно ти е известно, са дребнички.

— Добре, но не можеше ли да отложиш тази новина за след два часа, Хуле?

— Можех, разбира се — отвърна Хари и млъкна.

— Тогава защо не го направи?

— Защото тук, в Банкок, петима следователи и един полицейски началник седят и чакат да си размърдаш задника, шефе.

Мьолер му звънна два часа по-късно.

— Поради каква причина поиска да проверим именно това лице, Хуле?

— Ами по каква… Разсъждавах по следния начин: който е натрил ножа си с еленова мас, е логично да е бил в Северна Норвегия. После си спомних, че двама мои приятели, които се върнаха от военна служба във Финландия, си бяха купили едни огромни ескимоски ножове. Ивар Льокен е служил в армията няколко години и е бил стациониран във Вардьо. Освен това имам чувството, че умее да борави с нож.

— Може и да си прав. С какви други сведения за него разполагаш?

— Със съвсем оскъдни. Тоние Виг смята, че са го заточили тук, в Банкок, докато се пенсионира.

— Така или иначе, името му не фигурира в регистъра на осъдените лица.

— Но?

— Но въпреки това в системата има негово досие.

— Как така?

— Името му се появи на екрана, но не успях да отворя файла. Час по-късно ми се обадиха от армейската щабквартира в Хюсебю да питат защо съм се опитвал да вляза в досието му.

— Ти да видиш.

— Помолиха да им изпратя официално запитване, ако искам сведения за Льокен.

— Зарежи тази работа.

— Вече я зарязах, Хари. И бездруго подобни запитвания са обречени на провал.

— Говори ли с Хамервол от „Пороци“?

— Да.

— Какво ти каза?

— Че картотека на норвежките педофили в Тайланд, естествено, не съществува.

— Така си и мислех. Пустата Комисия за защита на личните данни.

— Тя няма нищо общо.

— Сериозно?

— Преди няколко години съставихме списък, но непрекъснатото му осъвременяване се оказа непосилно. Просто броят на извратените ни сънародници в Тайланд се оказа твърде голям.

Хари се обади на Тоние Виг и поиска да се видят максимално скоро. Тя настоя да се срещнат в Писателския салон в хотел „Ориентал“ на чаша чай.

— Всички ходят там — мотивира се Тоние.

Хари откри, че под „всички“ тя разбира белокожи, състоятелни и изтупани.

— Добре дошъл в най-хубавия хотел в целия свят, Хари — изчурулика Тоние от недрата на дълбоко кресло в лобито.

Беше облечена в синя памучна рокля и държеше сламена шапка в скута си. Тоалетът ѝ носеше непогрешимите белези на стария невъзмутим колониализъм; същият впрочем лъхаше и от другите посетители наоколо.

Влязоха в Писателския салон, поръчаха чай и отвърнаха вежливо на кимването на другите белокожи, които явно смятаха, че общата раса е достатъчно основание за поздрав. Хари дрънчеше непохватно с порцелановия сервиз.

— Май не си падаш по такива места, а, Хари? — Тоние отпи от чая и го стрелна с дяволита усмивка.

— Опитвам се да разбера защо любезнича с непознати американци в екипи за голф.

— О, малко цивилизовано обкръжение не е навредило никому — засмя се звънко тя.

— Откога пепитените бричове са признак на цивилизованост?

— Е, щом предпочиташ, да наречем обкръжението малко по-отбрано.

Хари установи, че жената пред него не е успяла да надскочи еснафския си светоглед. Сети се как Санпет, старият тайландец, се бе преоблякъл в изгладена риза и дълъг панталон, когато Хари го посети, и беше седнал под прежурящото слънце, за да не смути посетителя със сиромашката обстановка в дома си. Неговата постъпка свидетелстваше за много по-изтънчена душевност от показните изцепки на чужденците в Банкок.

Хари попита Тоние какво знае за педофилите.

— Само това, че Тайланд е притегателен център за мнозина от тях. Както вероятно си спомняш, миналата година спипаха един норвежец буквално със смъкнати гащи в Патая. Нашенските вестници публикуваха очарователно композирана снимка на три малки момчета, уличили го в полицията. Лицето на мъжа е замъглено, техните — не. В английското издание на „Патая Мейл“ беше обратното. Освен това в подзаглавието цитираха цялото име на мъжа, а по-надолу в текста последователно го наричаха „норвежеца“. — Тоние поклати глава. — Тайландците, абсолютно невежи относно Норвегия, изведнъж научиха името на нашата столица, защото в пресата излезе информация, че нашенските власти са отправили искане педофилът да бъде транспортиран до Осло със самолет. Всички се чудеха защо, за бога, си го искаме обратно. Тук, в Тайланд, щеше да си полежи няколко годинки.

— Щом законът предвижда толкова сурово наказание, защо има толкова педофили?

— Властите искат Тайланд да се отърве от клеймото на рай за педофилите. Този имидж вреди на туристическия отрасъл, който не залага на секса. Но полицията не отдава приоритет на разследването на сексуални престъпления, защото това ще доведе до куп неприятности заради арести на чужденци. Педофилите са предимно от влиятелни европейски страни, Япония и САЩ, а те мигом впрягат целия си държавен апарат с искания за екстрадиране на задържаните техни граждани и съответните дипломатически представители плъзват из полицейските коридори, започват да валят обвинения в искане на подкупи и така нататък.

— И в резултат цари пълен разнобой в политиката на институциите.

Тоние грейна в ослепителна усмивка. Хари разбра, че не е предназначена за него, а за един от „всички“, които минаваха зад гърба му.

— Някои си сътрудничат, други си пречат. Властите в Швеция и Дания, например, се споразумяха с тайландските власти за правото да изпращат свои полицаи, за да разследват случаи със замесени шведски и датски педофили. Освен това, съгласно приетите поправки в законовата база в Тайланд, е позволено датски и шведски граждани да бъдат съдени в съответните си държави за посегателства над деца, извършени на територията на Тайланд.

— А Норвегия?

Тоние сви рамене.

— Нямаме споразумение за екстрадиция с Тайланд. Знам, че норвежката полиция настоява максимално скоро да подпишат подобен договор, но не ми се вярва нашенските власти да съзнават какво се случва из Патая и Банкок в цялата му пълнота. Виждал ли си деца да продават дъвки по улиците?

Хари кимна. В гоу-гоу баровете в Патпонг гъмжеше от невръстни продавачи на дъвки.

— Това е своеобразен таен код. Дъвката е знак, че децата се продават.

Хари потръпна при спомена за пакетчето „Риглис“, купено от босоного чернооко момченце със смъртно изплашен вид. Тогава Хари отдаде страха му на голямата навалица и олелия наоколо.

— Ще ми разкажеш ли нещо повече за фотографските интереси на Ивар Льокен? Виждала ли си негови снимки?

— Не, но съм виждала атрибутите му, а те са много впечатляващи.

Страните ѝ почервеняха леко, когато си даде сметка защо Хари неволно се усмихна на отговора ѝ.

— А пътешествията му из Индокитай? Сигурна ли си, че е ходил там?

— Е, чак да съм сигурна. Защо ще лъже?

— Някакви догадки?

Тоние Виг скръсти ръце, все едно изведнъж ѝ стана студено.

— Всъщност нямам. Хареса ли ти чаят?

— Ще те помоля за една услуга, Тоние.

— Какво включва тази услуга?

— Покана за вечеря.

Тя вдигна изненадано очи.

— Ако имаш време — добави Хари.

Отне ѝ малко време да си префасонира изражението, но накрая докара отново флиртаджийската си усмивка.

— Графикът ми е празен за теб, Хари. Когато кажеш.

— Чудесно. — Хари смукна въздуха между зъбите си. — В такъв случай се питам дали би могла да поканиш Ивар Льокен на вечеря днес между седем и десет.

Тоние Виг, достатъчно обиграна, запази фасадата си непокътната, за да избегне конфуза. След като Хари ѝ обясни защо я моли за такова нещо, тя се съгласи. Той продължи да дрънчи с порцелана, смотолеви, че е време да си върви, и се оттегли скоропостижно и недодялано.