Хлебарките

Трийсет и осма глава

Бярне Мьолер се взираше през прозореца. Нямаше изгледи в скоро време студът да отпусне. Момчетата се кефеха на върлата зима и се прибираха за вечеря с премръзнали крака и ръце и зачервени бузи. Препираха се кой е победил в двубоя по дълъг скок.

Времето минаваше толкова бързо. Мьолер имаше чувството, че съвсем доскоро ги е държал между ските си и се е спускал по хълмовете от Грефсенколен. Вчера влезе в стаята им и предложи да им почете, а те само го изгледаха с недоумение.

Трине му бе казала, че ѝ се струва изморен. Изморен ли беше? Сигурно. Когато прие да оглави отдела, и през ум не му минаваше колко много на брой и колко сериозни ангажименти ще му се струпат. Ако нямаше рапорти, срещи и бюджетни прения, някой от подчинените му почукваше на вратата с проблем, безпомощен да разреши: жена му искала да се разделят, вноските по кредита станали непосилни, нервите му започнали да се обтягат.

Встъпи в длъжност с очакването да се занимава с полицейска работа, а впоследствие координирането на следствието се превърна във второстепенно задължение. Така и не свикна със задкулисните планове, със завоалираните подмятания, със службогонските интриги. Понякога се питаше нямаше ли да е по-добре, ако си беше останал на стария пост, но знаеше колко много Трине цени повишението на заплатата му. А момчетата искаха ски за скокове. Май беше настъпил и моментът да получат онзи компютър, за който отдавна го врънкаха. Тънки снежни къдели се вихреха по прозореца. Мама му стара, какъв печен полицай беше навремето!

Телефонът звънна.

— Да, моля.

— Обажда се Хуле. През цялото време ли си знаел?

— Ало? Хари, ти ли си?

— Спрели са се именно на мен, за да са сигурни, че това разследване няма да стигне доникъде. Така ли е? Знаеше ли го?

— Не разбирам за какво говориш — понижи глас Мьолер. Забрави и за ските, и за компютъра.

— Само искам да чуя от твоите уста дали си бил наясно с конкретните първоначални подозрения на хора от Осло кой е убиецът.

— Нямах представа… по-точно, нямам представа какви ги дрънкаш, да му се не види!

— Още в деня на престъплението началникът на полицията и Дагфин Турхюс са били информирани, че норвежец на име Уве Клипра и посланикът са потеглили заедно с един автомобил от дома на Клипра половин час преди посланикът да се настани в мотела. И са абсолютно в течение колко силно Клипра е заинтересован от смъртта на посланика.

Мьолер се тръшна на стола.

— Какъв интерес?

— Клипра е сред най-богатите мъже в Банкок. Посланикът е имал финансови проблеми и лично е инициирал напълно нерегламентирано разследване на Клипра за сексуално насилие над деца. Когато е бил открит мъртъв, в куфарчето му са намерени снимки на Клипра заедно с някакво момиче. Не е нужно да си гений, за да се досетиш по какъв повод го е посетил в дома му. Молнес е успял някак да го убеди, че не само действа самостоятелно, но и е направил компрометиращите снимки сам. После е определил цена за „всички копия“, нали така се изразяват рекетьорите? Невъзможно е, разбира се, да се провери колко копия е отпечатал Молнес и Клипра съвсем закономерно си е дал сметка, че изнудвач, при това с патологично влечение към хазарта, никога няма да го остави на мира. Затова предлага да се поразходят с колата, слиза до банката, изпраща Молнес да го изчака в мотела, където ще му занесе парите. Клипра пристига и вижда къде е паркирана колата на посланика. Излишно е да пита на рецепцията, нали? Мамка му, този тип е успял да прозре дори връзката между ножа и Клипра.

— Кой тип?

— Льокен. Ивар Льокен. Стар разузнавач; от няколко години действа в региона. Назначен е в ООН, по думите му работел с бежанци, но един господ знае дали не лъже. Според мен е на заплата в НАТО или нещо такова. От няколко месеца шпионира Клипра.

— Посланикът не е ли бил в течение? Нали именно той е инициирал разследването?

— В какъв смисъл?

— Твърдиш, че посланикът отива в дома на Клипра да го изнудва за пари, макар да знае, че разузнавачът ги наблюдава.

— Бил е в течение, разбира се. Нали Льокен му е предоставил снимковия материал. Какво толкова? Няма нищо подозрително норвежкият посланик да направи посещение на вежливост на най-богатия човек в Банкок.

— Сигурно. Какво друго каза този Льокен?

— Истинската причина да изберат точно мен за мисията в Банкок.

— А тя е?…

— Секунда.

Мьолер чу как ръката на Хари запуши слушалката, последваха няколко приглушени гневни възклицания на норвежки и на английски. След това Хари отново се обади:

— Извинявай, Мьолер, но тук сме натъпкани като сардели. Съседът ми по място си натресе стола върху телефонния кабел. Докъде бяхме стигнали?

— Каква е причината да изберат точно теб.

— А, да. Участниците в тайната разработка на Клипра са поели риск. Разкрият ли ги, става страшно. Избухва грандиозен политически скандал и върху тях се изсипва страшна помия, нали? Неочаквано посланикът е намерен мъртъв. Те имат съвсем ясна представа кой го е извършил, но трябва да се погрижат разследването на убийството да не разбули своеволната им операция. Принудени са да намерят компромисно решение, да предприемат нещо, но не дотам радикално, че да се вдигне пушилка. С командироването на норвежки полицай се застраховат от упреци в бездействие. А на мен ми излязоха с номера, че не искали да изпратят цял екип, за да не обидят тайландците.

Смехът на Хари се смеси с друг разговор някъде между земното кълбо и сателит.

— И вместо това са се спрели на безопасна игла, следовател, неспособен да напипа каквото и да било в Тайланд. Със съответното проучване Дагфин Турхюс е открил перфектния кандидат, човек, който гарантирано няма да им създава проблеми. Защото най-вероятно ще прекарва вечерите над стек бира, а дните — полумъртъв от махмурлук. Хари Хуле се е оказал идеалният претендент, защото е известен следовател, но е непълноценен заради порока си. Ако някой повдигне въпроса, ще мотивират избора си с отличните атестации на Хуле от подобна мисия в Австралия. Нещо повече. Началник-отдел Бярне Мьолер лично ще гарантира за качествата му, а чии наблюдения са по-меродавни от неговите, нали?

Мьолер не хареса чутото — още повече, че някои неща вече му се бяха изяснили: как го бе погледнала шефката му над масата след зададения въпрос, едва забележимото повдигане на веждата. Негласна заповед.

— Но защо Турхюс и шефката ще си рискуват постовете само за да хванат някакъв си нещастен педераст?

— Добър въпрос.

Настъпи мълчание. Никой от двамата не смееше да изрече гласно мислите си.

— Какво ще стане оттук нататък, Хари?

— Стартира операция „спаси си задника“.

— Тоест?

— Тоест, всеки ще гледа да се отърве от Черния Петър. И аз, и Льокен. Уговорихме се засега да не обелваме нито дума и заедно да закопчаем Клипра. Ти сигурно ще имаш интерес да поемеш случая оттам, шефе. Отнеси въпроса до Стуртинга или и аз не знам. Не забравяй: и твоят задник е на пангара.

Мьолер се размисли. Двоумеше се дали въобще иска да отърве задника си. Най-лошото, което можеше да се случи, беше да го понижат в следовател.

— Нещата са много сериозни, Хари. Нека помисля и ще ти звънна, става ли?

— Става.

Разнесоха се слаби сигнали от друг разговор, който постепенно заглъхна. Двамата поседяха, заслушани в звездния шум.

— Хари?

— Да?

— Няма какво повече да го мисля. С теб съм.

— Всъщност точно това и очаквах, шефе.

— Обади се, когато го арестувате.

— А, да, пропуснах да ти кажа. След убийството на посланика никой не е виждал Клипра.

През деня Хари се отдаде на пълно бездействие.

Рисуваше кръгчета и се опитваше да ги оприличи на нещо.

Йенс се обади да попита как върви разследването. „Информацията е засекретена“, отговори Хари. Йенс прояви разбиране, но призна, че ще спи по-добре, ако полицията посочи нов главен заподозрян. После разказа виц; току-що го бил чул по телефона: гинеколог споделя с колега, че една от пациентките му има клитор като сварено свинско краче. „Толкова пихтиест ли?“ — пита колегата. „Не — отвръща гинекологът. — Толкова солен.“ Йенс се извини: просто в средите на финансистите признавали само мръсни вицове.

Хари се опита да преразкаже вица на Нхо, но или неговият английски, или английският на Нхо нещо куцаше, защото смешката се изгуби в превода и се получи много конфузно.

После отиде в кабинета на Лиз и поиска разрешение да поседи там. След час безмълвното му присъствие ѝ дотегна и тя го помоли да си върви.

Пак вечеря в „Льо Бушерон“. Французинът му говореше на френски, Хари отговаряше на норвежки.

Прибра се почти в единайсет.

— Имате посетителка — извести портиерът.

Хари се качи с асансьора, легна по гръб до ръба на басейна и се заслуша в ритмичните чести шляпания от загребванията на Рюна.

— Прибирай се — подкани я след малко той.

Тя не отговори. Хари стана и се качи пеш до апартамента си.