Хлебарките

Седемнайсета глава

Елизабет Доротея Кръмли беше в лошо настроение.

— Мамка му! Чужд гражданин, наръган с нож в гърба в мотел, никакви пръстови отпечатъци и никакви заподозрени, нито една скапана следа. Въртим се около мафията, администраторки, Тоня Хардинг, мотелски собственици… Забравям ли нещо?

— Събирачи на дългове — обади се Рангсан иззад „Банкок Поуст“.

— И те са част от мафията — сряза го старши инспекторката.

— Не и онзи лихвар, чиито услуги е използвал Молнес — възрази Рангсан.

— Какво имаш предвид?

Рангсан свали вестника.

— Хари, ти спомена, че според шофьора посланикът дължал пари на кредитни акули. Какво прави една кредитна акула, когато клиентът ѝ умре? Опитва се да си прибере парите от близките на починалия, нали?

— Откъде-накъде от близките? — възрази Лиз. — Хазартните борчове са си лична работа. Не засягат семейството.

— Все още има хора, загрижени за неща като фамилна репутация, а кредитните акули са бизнесмени и като всички бизнесмени използват всички възможности да си получат дължимото.

— Това обяснение ми се струва изсмукано от пръстите — сбърчи нос Лиз.

Рангсан отново вдигна вестника пред очите си.

— Така или иначе, открих номера на „Тай Индо Травълърс“ на три места в списъка с входящи повиквания към семейство Молнес през последните три дни.

Лиз подсвирна тихо. Присъстващите около масата закимаха.

— Ще ми обясните ли? — помоли Хари, защото не схвана нищо от казаното.

— „Тай Индо Травълърс“ е туристическа агенция само на хартия, иначе е фирма параван — поясни Лиз. — На втория етаж на магазина упражняват същинската си дейност: отпускат заеми на клиенти, отрязани от други кредитни институции. Начисляват високи лихви, а системата им за събиране на дългове е ефективна и брутална. От известно време ги държим под око.

— Още ли не сте ги хванали в крачка?

— Бяхме на косъм. Но преценихме, че конкурентите им са още по-голяма напаст. Затворим ли „Тай Индо Травълърс“, на тяхно място ще изникнат други. „Тай“ някак си успяха да развиват дейността си независимо от мафията. Доколкото ни е известно, дори не плащат процент на босовете. Ако някой от техните хора е убил посланика, това ще е първият път, в който отнемат човешки живот.

— Може да е дошъл моментът да свитнат показно некоректен длъжник за назидание на контингента — предположи Нхо.

— Първо убиват длъжника и после звънят на семейството му да си искат парите. Не е ли логично да действат в обратната последователност? — попита Хари.

— Защо да е логично? Който е трябвало, е разбрал какво ги чака некоректните платци — възрази Рангсан. — Ако пък лихварите си получат и парите от роднините на убития длъжник, още по-добре.

— И така — подхвана Лиз. — Нхо и Хари, направете на „Тай“ едно посещение на вежливост. И последно: току-що се чух с лабораторията. Не могат да установят с какво вещество е бил намазан ножът, с който е наръган Молнес. Според тях е с органичен произход, вероятно от някакво животно. Е, това е всичко. А сега на работа!

На път към асансьора Рангсан се приближи до Хари и Нхо.

— Имайте едно наум. Тези типове не си поплюват. Чувал съм, че подлагат длъжниците на изтезания с перка.

— Което ще рече…?

— Качват ги на лодка, вкарват ги във водата, завързват ги за кол в реката, включват на заден ход и вдигат перката от водата, докато бавно дават назад. Представихте ли си го образно?

Хари успя.

— Преди две години намерихме някакъв тип, починал от инфаркт. Кожата му беше буквално смъкната от лицето. Идеята на лихварите вероятно е била обезобразената му физиономия да всява страх и ужас у другите длъжници из града. Но явно сърцето му не е издържало на стреса, докато е чувал как двигателят вие на пълни обороти, а перката го приближава.

— Кофти тръпка — кимна Нхо. — По-добре да си платиш борчовете.

„Невероятният Тайланд“ — пишеше с гигантски букви над цветна снимка на тайландски танцьорки. Плакатът висеше на стената в маломерния офис на туристическата агенция в Сампенг Лейн в Чайнатаун. Ако не се брои присъствието на Хари и Нхо, освен мъжа и жената, всеки седнал зад бюро, в спартански обзаведеното помещение нямаше нищо друго. Мъжът носеше очила с толкова дебели стъкла, че сякаш гледаше иззад сферичен аквариум за златни рибки.

Нхо му показа служебната си значка.

— Какво казва?

— Полицията винаги била добре дошла. Ползвали сме се с преференциални цени на екскурзионните пакети.

— Поискай безплатен тур из горния етаж.

Нхо каза няколко думи и цайсът вдигна телефонната слушалка.

— Изчакайте само господин Соренсен да си допие чая — каза той на английски.

Хари понечи да възрази, но предупредителният поглед на Нхо го накара да се овладее. Седнаха да почакат. След няколко минути Хари посочи спрелия вентилатор на тавана. Цайсът поклати глава с усмивка.

— Развален е.

Хари усети сърбеж по кожата на главата. Две-три минути по-късно телефонът на очилатия служител звънна и той покани двамата посетители да го последват. В подножието на стълбището помоли да се събуят. Като се сети за прокъсаните си бели чорапи за тенис, Хари прецени, че за всички ще е по-добре да си остане обут, ала Нхо леко поклати глава. Ругаейки под нос, Хари изрита обувките си и тръгна нагоре по стълбите.

Мъжът почука на някаква врата, някой отвътре я разтвори със замах и Хари отстъпи две крачки назад. Планина от мускули и плът изпълни рамката. Горилата имаше две тесни черти вместо очи, увиснал черен мустак и обръсната глава с тънка плитчица, спускаща се от едната страна. Главата му приличаше на белезникава топка за боулинг, нямаше нито врат, нито рамене, само бичи тил, който започваше от ушите и се спускаше към две ръце, толкова дебели, че приличаха на допълнително прикрепени към тялото бухалки. За пръв път през живота си Хари виждаше такъв великан.

Мъжът остави вратата отворена и с олюляване влезе пръв в стаята.

— Казва се Уо — прошепна Нхо. — Мутра на свободна практика. С много лоша слава.

— Божичко, прилича на главорез от долнопробен холивудски екшън.

— Китаец от Манджурия. Прословути са с ръста си…

Пред прозорците бяха спуснати кепенци и в полутъмната стая Хари различи бегло очертанията на човек, седнал зад масивно бюро. На тавана бръмчеше вентилатор, а от стената им се зъбеше препарирана тигърска глава. Заради отворената балконска врата уличното движение сякаш минаваше през стаята, а до самата врата седеше втори бодигард. Уо натъпка внушителното си тяло в последния останал свободен стол. Хари и Нхо останаха прави насред стаята.

— С какво да помогна на уважаемите господа?

Гласът иззад бюрото беше дълбок, английското произношение — почти оксфордско. Мъжът вдигна ръка и на пръста му блесна пръстен. Нхо погледна Хари.

— Идваме от полицията, господин Соренсен…

— Известно ми е.

— Отпуснали сте заем на посланик Атле Молнес. Той е мъртъв, а вие сте се опитали да се свържете със съпругата му, за да си получите дължимото.

— Нямаме да събираме никакви недобори от никакви посланици. Пък и не се занимаваме с такива заеми, господин…?

— Хуле. Лъжете, господин Соренсен.

— Какво казахте, господин Хуле?

Соренсен се бе навел напред. Чертите на лицето му бяха тайландски, но кожата и косата — снежнобели, а очите — прозрачно сини.

Нхо подръпна Хари за ръкава, но той се отскубна и издържа погледа на Соренсен. Хари си даваше сметка, че си е сложил главата в торбата, отправил е заплашително послание и Соренсен няма да признае нищо, защото в противен случай ще се дискредитира. Хари обаче стоеше по чорапи, потеше се като прасе и изобщо не му пукаше нито за имиджа на Соренсен, нито за неписаните правила да се държи тактично и дипломатично.

— Намирате се в Чайнатаун, господин Хуле, не във Фарангтаун. Нямам никакви разногласия с началника на полицията в Банкок. Предлагам да си поговорите с него, преди да сте казали още нещо, и ви обещавам да забравя тази неловка сцена.

— Обикновено полицията чете „Миранда-Ескобедо“ на бандитите, не обратното.

Белите зъби на господин Соренсен лъснаха между мокрите му червени устни.

— А, да. „Имате право да запазите мълчание“ и така нататък. Е, този път ролите са разменени. Уо ще ви изпрати, господа.

— Онова, с което се занимавате, не търпи дневна светлина. Явно вие също, господин Соренсен. На ваше място щях час по-скоро да си купя слънцезащитен лосион с висок фактор. В затворническите дворове не продават такива продукти.

— Не ме предизвиквайте, Хуле — гласът на Соренсен прозвуча по-дълбоко. — Опасявам се, че пребиваванията ми в чужбина са ме лишили от тайландското ми търпение.

— След няколко години зад решетките ще си го възвърнете.

— Изпрати господин Хуле на излизане, Уо.

Огромното туловище се раздвижи с изненадваща пъргавина. Хари усети киселия дъх на къри и как две мощни ръце го вдигат във въздуха и го приклещват като плюшено мече, спечелено в увеселителен парк. Той се опита да се отскубне, но при всяко изпускане на въздуха от дробовете желязната хватка се затягаше. По същия начин змиите удушвачи прекъсват притока на кислород към жертвата. Причерня му, но чу как врявата от трафика се усили. Най-сетне го пуснаха. Понесе се във въздуха. Когато отвори очи, знаеше, че се съвзема от припадък. За кратко бе изгубил съзнание. Видя табела с китайски йероглифи, кълбо кабели между два телефонни стълба, сиво-бяло небе и надвесено над себе си лице. После глъчката се възобнови. Чу как от устата на лицето рукнаха думи. Мъжът посочи терасата и грозно хлътналия покрив на таксито „тук-тук“.

— Каква стана тя, Хари? — Нхо избута настрани шофьора.

Хари плъзна поглед надолу по тялото си. Гърбът го болеше. В протритите му бели чорапи върху мръсния сив асфалт имаше нещо безмерно печално.

— Ами каква… По-безцеремонно и от кръчма не са ме изхвърляли. Взе ли ми обувките?

Хари бе готов да се закълне, че Нхо едва смогна да сдържи усмивката си.

— Соренсен поиска следващия път да нося заповед за арест — докладва Нхо в колата. — Поне ни дадоха повод: провиниха се в насилие срещу служител на реда.

Хари потърка с пръст дълга резка по прасеца си.

— Само мутрата. Соренсен не ме пипна и с пръст. Но пък може Уо да пропее. Впрочем защо тайландците обожават да мятат хората от разни височини? Според Тоние Виг съм третият норвежец, полетял от сграда в рамките на около седмица.

— Стар мафиотски прийом. Предпочитат го пред куршума. Версията за случайна злополука не може да се отхвърли категорично, а някой и друг подкуп тук-там насърчава разследващите да приключат случая, без да има основания някой да бъде критикуван, и всички са доволни. А дупките от куршуми само усложняват нещата.

Спряха на червено. Върху килимче на тротоара седеше и се хилеше с изпоядените си остатъци от зъби сбръчкана възрастна китайка. Лицето ѝ плуваше в синята мараня.